вторник, 10 април 2018 г.

"Кумбурлар кале" по Великден



          Тази неделя не е като другите. Тя е особена. Пет-шест дни преди това, когато планираме къде ще ходим през почивните дни, изрично споменаваме – „в неделя е голям празник, няма да ходим никъде – може в петък, в събота, може в понеделник, но в неделя е празник все пак. Най-големият християнски празник. Великден.” И така на няколко пъти изключваме Неделята на Възкресението от плановете си за скалощуране. До събота след обяд, когато Венци ми звъни. След общите приказки, кой къде е бил в петъка и какви чудесии е видял (за това отделно), ми казва: „аз утре съм решил да ходя до с.Ангел войвода, ти ако искаш…” И аз искам. От една дума. „Тръгване в 7,30, та до дванайсет да се върнем, че съм обещал на жената – все пак е Великден” – добавя видният утроболог.



          На другия ден (Великден) в 8,20 вече вървим нагоре към белеещите се скали. По пътя на два пъти сме видели указателни надписи „Кумбурлар кале”. Чудя се какво ли значи звучната дума „кумбурлар” и чак като се върна ще проверя в моя магичен речник значението на този топоним, но за това по-късно. Минахме и край къщата на известната в миналото врачка от село Боян Ботево и се сетих как и аз се бях повел по акъла на мои колежки да ги водя на „сеанс” при нея преди – ехей – поне двадесет години.
          Та катерим ние бавно нагоре и Венци мине-не мине все ме пита колко е часът. Обещал е да се върне до дванайсет. Пък той като обещае нещо…



          Ама и ние сме едни пъргави – за има-няма половин час сме на крепостта. Всъщност на това място съм бил вече веднъж и то преди доста години с приятели. Помня смътно само някакви ниско разположени ниши – големи и дълбоки като женски поглед и нищо друго. Но сега след археологическите разкопки надушвам, че ще има интересни разкрития. И наистина личи сериозна археологическа дейност – виждат се разкопани основите на помещения, на църква (или параклис), на крепостни стени, много керамика и камъни струпани на купчини. Стигаме и до щръкнал на отделен блок скален саркофаг – подобен на този край Татул. В горната му част е оформен ръб за полагане на покривна плоча. Полъхът на древното…Имам чувството, че тук е погребан някой герой от Троянската война - толкова древно и митично изглежда всичко. Някак и светлината е особена и сенките ни са причудливо издължени. Слънцето още не е високо и затова не грее бяло, а е по-скоро загадъчно жълтеникаво, като жълтък на яйце. Това придава на всички скални обекти особен нюанс. Като казах "яйце" и се сетих, че е Великден и че нося козунак в раницата. И още нещо нося, но то е тайна.



          Оставяме се на скалите да ни говорят. В една моя книга, за която по принцип не искам да си спомням, бях писал, че "дяланият камък е твърдият диск на човечеството, или есперантото между цивилизациите". И май наистина е така. Камъкът е всъщност е първият език на човечеството, но днес малцина го говорят.


          Снимаме и прочутата тумбеста скала с нишите. Моя приятел си я беше сложил на профила в социалната мрежа още преди една седмица. Тя е една такава блеснала и леко горделива - сякаш е рекламно лице на сирене ементал - онова с дупките, ако се сещате. Всъщност си давам сметка, че тук всяка скала може да е рекламно лице на ементал. Почти. Коя с една, коя с две, три и т.н.дупки. Истински Нишоград. После по снимките си дадох труда да ги преброя – изкарах ги 43-44 ниши. Накацали по скалните блокове из рядката горичка и из шубраките. Но не съм сигурен, че това е бройката – най-вероятно са повече.



         
          Слизаме надолу към скалите и пътьом подминаваме кръгъл каменен къс. След няколко крачки се извръщам и казвам на Венци, че този камък е много правилно объл и е обработван. „О, да – този камък за малко да го пропуснем. Щях да ти го показвам. Това, казват, било слънчев часовник.” По него се виждат плитки улеи и дупки – нищо чудно и да е бил слънчев часовник, а нищо чудно и да не е бил. Но със сигурност е служел за нещо. За нещо древно и магично.


          Нататък както казах следват много скали с ниши. С Венци се разделяме – той минава по една по-горна пътека, а аз по долна. И ми подвиква от време на време като овчар – „там има ли?, „колко е часът”. После си броим нишите, които сме видели. Почти не обръщаме внимание на зеленината, която е лумнала навсякъде, на бодливия залист, на мъховете и гущерчетата, които пролазват край нас.


          После ще прочета че светилището е датирано от ранната Желязна епоха, а крепостта била от късната античност – 4-6 век. И по-късно обитавана вече в Средновековието. Т.е. като повечето култово-крепостни места по Източните Родопи. Просто защото върховете привличат. Привличат не само гръмотевиците, но и хората, за култови ритуали и за отбранителни съоръжения. Затова почти на всяко трето баирче има „кале” или „хисар” – демек "крепост". А казах ли ви какво значи „Кумбурлар кале”. Топонимът идва от „kumru- гугутка, гургулица – значи „Крепостта на гугутките”. Много поетично.



          Омаломощени след всички тези щурания и провирания от "урва на урва и от век на век", викам Венци да дойде и вадя изненадата от моята раница - две кутийки с бира и козунак. На Венци му светват очите за бирата и след като си казваме наздраве даже се разпява. На козунака не обръща внимание. Колко му трябва на човек - няколко скали, двайсет-трийсет ниши и кутия бира, и в него всичко ще запее.

четвъртък, 5 април 2018 г.

Дървото и птиците




Дали ще се стопя като снежинка
и споменът за мен ще трае миг
  или ще бъда дънер обгорял отвънка
      раздал на птици клоните си живи…

сряда, 28 март 2018 г.

Седмицата

          Понеделник е Лохнеското чудовище - не можеш да го опитомиш, не можеш да го убиеш, не можеш да го видиш даже, и затова го мразиш. И то те мрази, чудовището му с чудовище. Мразиш и езерото, в което се спотайва и тайно ти  се хили сиггурно. Освен това мразиш и майката на езерото.
          Вторникът е Баскервилското куче. Идва ти да го сриташ като помиярче от Коньовица. Ама не смееш - може да ти се отрази на заплатата.
          Срядата е жаба - ако я целунеш може и да стане събота, ама кой днес целува жаба. И то в сряда.
          Четвъртъкът - хм - прилича на крокодила Гена - вярно е че е дълъг, ама всеки момент очакваш да се появи Чебурашка, да те развесели и денят да мине бързо.
          Петъкът минава в очакване на Петкан. Петкан е папагал и все го няма, когато ти трябва. В пет без пет Петкан влита при теб разчорлен и ти казва: "аре бе, майна, стига си работил - само работодателите работят в петък".
          Ох, наистина ли само в събота и неделя човек може да иде в зоопарка и да погледа нормални животни...

сряда, 14 март 2018 г.

Зид Кая


За пореден път се убеждавам, че всичко, което е разположено край вода омагьосва. То всмуква погледа и душата и не ти остава нищо друго освен да му се отдадеш. Независимо дали е скала, стара лодка, паяжина или четене на книга на брега.

Всичко, което е край вода омагьосва

До легендарния въжен мост към село Лисиците съм ходил сигурно сто пъти – пеша, с колело, с лодка, в сняг, дъжд и пек, но и още сто пъти по сто да отида, винаги ще се възхищавам  на гледките и на тази успокояваща душата блага гальовност. Нали знаете онази стара игра – „само три”- „изберете вашите три най-важни предмета”, или „вашите любими три думи”, или "с кои три жени бихте отишли на самотен остров", та ако трябва да охарактеризирам само с три думи Източните Родопи – един от вариантите (крайно оскъден разбира се) сигурно ще е: „планина, река, въжен мост”. Мостът е всъщност палиндром – и от едната страна и от другата се минава (чете) по един и същ начин. Или с малки нюанси. И тази неделя ние ще го минем първо от левия към десния бряг на Арда, и после обратно. Разликата е само в положението на слънцето.

четвъртък, 8 март 2018 г.

Българска връзка в избора на датата 8-ми март?

          И все пак, има ли българска връзка в избора на датата 8-ми март за Международен ден на жената? Според канадската изследователка Рене Коте (Renée Côté), не Александра Колонтай и Ленин са определили датата, а една "българска другарка" по време на Втората международна Конференция на жените-комунистки, през 1921 г. в Москва. Тази неизвестна "другарка" била предложила въпросната дата за отбелязване на февруарския поход от 1917 г. на жените - работнички (състоял се на 23-ти февруари 1917 г. стар стил, 8-ми март по Грегорианския) по време на Февруарската революция в Петербург. Женска мистерия...




          Впрочем самата Рене Коте публикува своите изследвания през 1984 г. в отделна книга излязла в Канада на френски.
          Ето връзка към резюме на изследванията на канадката (на английски език)

п.п. от 9-ти март: По-сетнешно подсказване от писателя Иван Бунков и направената справка в Уикипедия, донамести нещата, че въпросната "другарка" най-вероятно е Ана Маймункова - Ана Май - водач на нашата делегация на споменатата Конференция в Москва.

понеделник, 26 февруари 2018 г.

Гората от приказките

          Понякога човек търси смисъла на битието, търси дълбокото - като мисъл, като надежда, като език. Нерядко търси обвинението, или страха, за да види докъде ще го отведат. Често търси евтини банани по магазините. А понякога търси просто зеленото. Зеленото, което пълзи по камъните, обвива скалите, стволовете на дърветата и ни казва, че всичко е приказка. Зеленото като дъх, като мъх, като трева. Дори зеленото маскирано като синьо. Или като приказка.







понеделник, 12 февруари 2018 г.

Пияницата - начин на употреба


          Писателите и те като журналистите предпочитат лошотията и болестите на обществото за да могат да си разгърнат по-засукано замисъла в книгите. Но не всеки писател може да направи от една "лошотия" добра литература. Разтърсваща, всмукваща читателя литература от ранга на „Роман за един пияница” на Хаим Оливер.
          Истински вълшебник-виртуоз ни води през лабиринта, през дълбините на познатото и непознатото на тази необятна загадка – човека. С богата наблюдателност, но без излишен патос, с добродушната и фина благост на вещ разказвач, Оливер нито за миг не оставя читателя да се усъмни, че може да има художествена измислица в повествованието. Чрез съчетаване на „аз” и „той”- формите на водене на историята, постига привидна отдалеченост, дава ни възможност да погледнем под различен ъгъл към събитията и мрачните „тресавища”, в които така неуморно затъва главният герой - Вéселия. Или всъщност главният пияница. Както приближаванията и отдалечаванията на камерата в киното – изкуството, което е главен фон на романа.

          „Сребристите тапети по стените бяха покрити с всевъзможни чудовищни изображения; похотливи жени с лица на брадати сатири; джуджета с половинметрови фалоси; космонавти с опашки на сирени;съвкупляващи се марсиани; някакви горилоподобни същества, вдигащи на лапите си съблазнително разсъблечени дами с лица на София Лорен и в центъра на всичко това – горящата ни студия.”

          Вéселия е трагичен герой, когото няма как да не обикнеш, няма как да не му стискаш палци при многобройните му и искрени опити да се измъкне от „блатото” на едва ли не генетично заложения в него алкохолизъм. Или фатализъм. Хаим Оливер създава илюзията, че също му стиска палци да се оправи -  подлагайки го на лечение, по един, по втори, по трети начин – стандартни или нестандартни (като хипнозата, например), но едновременно с това го води към  предизвестения още в началото, трагичен край. Как да не му се възхитиш на умението, че го може това.
          Главният героя е надарен отвсякъде – нещо като вундеркинд-бохем – млад, обаятелен, снажен, мислещ и отстояващ собственото си мнение, поетичен, добър писател и сценарист, кинорежисьор с нестандартни идеи. Към това можем да добавим и тайнственото му минало на военен пилот.
          Да не забравим да споменем и тромпета – инструментът, който го сродява с онази дива и фриволна музика – джаза, в която всяко изпълнение е неповторимо, с всички онези джазмени, по принцип известни  като импровизиращи собствения си живот, свободомислещи и  разпуснати. И всичко това е в контраст с пропаданията и затъванията, половата немощ, провалите в живота на всички нива, причинени от алкохола в големи дози. В огромни дози.
               Малко е да кажем, че за Вéселия (и неговата компания от "великолепната четворка") обикновеният живот (в трезво състояние) не съществува или ако съществува то е за кратко и само за да го стяга и души. Ротационна симетрия между (трезв)ин и (пи)ян.
          Книгата е забавна, но и тъжна, щура, но и земна, нежна, но и гадна. Като многобройните фази на пиянството – от еуфорията до махмурлука.
          Това е роман, който изисква от читателя.  Изисква внимание, концентрация, култура. За да може  същият този разглезен читател да се наслади истински на богатия друг свят, в който авторът ни предоставя ролята на наблюдатели. Или на хора от близкото обкръжение на Веселия. В книгата освен блестящо разгърнатият главен герой има и други не по-малко пъстри и екстравагантни образи - гениалният художник Бориславо Белини, който после се замонашва, мрачният доктор Мефисто, лекуващ с хипноза,  операторът Астарджиев - да споменем само някои от тях.
          Емоционален, богат на нюанси, многопластов роман. Без триковете на постмодерното писане, в които много от днешните наши писатели често се оплитат, но рядко с успех. И съвременен. Което много често се избягва от същите тези днешни писатели, кой знае защо обърнати повече към миналото. Пълен е с истини за живота, за които може би и ние читателите се досещаме, но не можем да изразим толкова добре като Хаим Оливер:

„…в моята практика научих две безспорни истини: първо – не можеш насила да легнеш с една жена, без тя дълбоко в себе си да не е съгласна с това, и второ – не можеш насила да опиянчиш един човек, без той дълбоко в себе си да не е съгласен с това.”

          Роман, който със сигурност ще намери своята отбрана читателска аудитория.



          Хаим Оливер, "Роман за един пияница", издателство "lexicon", 2017