понеделник, 12 февруари 2018 г.

Пияницата - начин на употреба


          Писателите и те като журналистите предпочитат лошотията и болестите на обществото за да могат да си разгърнат по-засукано замисъла в книгите. Но не всеки писател може да направи от една "лошотия" добра литература. Разтърсваща, всмукваща читателя литература от ранга на „Роман за един пияница” на Хаим Оливер.
          Истински вълшебник-виртуоз ни води през лабиринта, през дълбините на познатото и непознатото на тази необятна загадка – човека. С богата наблюдателност, но без излишен патос, с добродушната и фина благост на вещ разказвач, Оливер нито за миг не оставя читателя да се усъмни, че може да има художествена измислица в повествованието. Чрез съчетаване на „аз” и „той”- формите на водене на историята, постига привидна отдалеченост, дава ни възможност да погледнем под различен ъгъл към събитията и мрачните „тресавища”, в които така неуморно затъва главният герой - Вéселия. Или всъщност главният пияница. Както приближаванията и отдалечаванията на камерата в киното – изкуството, което е главен фон на романа.

          „Сребристите тапети по стените бяха покрити с всевъзможни чудовищни изображения; похотливи жени с лица на брадати сатири; джуджета с половинметрови фалоси; космонавти с опашки на сирени;съвкупляващи се марсиани; някакви горилоподобни същества, вдигащи на лапите си съблазнително разсъблечени дами с лица на София Лорен и в центъра на всичко това – горящата ни студия.”

          Вéселия е трагичен герой, когото няма как да не обикнеш, няма как да не му стискаш палци при многобройните му и искрени опити да се измъкне от „блатото” на едва ли не генетично заложения в него алкохолизъм. Или фатализъм. Хаим Оливер създава илюзията, че също му стиска палци да се оправи -  подлагайки го на лечение, по един, по втори, по трети начин – стандартни или нестандартни (като хипнозата, например), но едновременно с това го води към  предизвестения още в началото, трагичен край. Как да не му се възхитиш на умението, че го може това.
          Главният героя е надарен отвсякъде – нещо като вундеркинд-бохем – млад, обаятелен, снажен, мислещ и отстояващ собственото си мнение, поетичен, добър писател и сценарист, кинорежисьор с нестандартни идеи. Към това можем да добавим и тайнственото му минало на военен пилот.
          Да не забравим да споменем и тромпета – инструментът, който го сродява с онази дива и фриволна музика – джаза, в която всяко изпълнение е неповторимо, с всички онези джазмени, по принцип известни  като импровизиращи собствения си живот, свободомислещи и  разпуснати. И всичко това е в контраст с пропаданията и затъванията, половата немощ, провалите в живота на всички нива, причинени от алкохола в големи дози. В огромни дози.
               Малко е да кажем, че за Вéселия (и неговата компания от "великолепната четворка") обикновеният живот (в трезво състояние) не съществува или ако съществува то е за кратко и само за да го стяга и души. Ротационна симетрия между (трезв)ин и (пи)ян.
          Книгата е забавна, но и тъжна, щура, но и земна, нежна, но и гадна. Като многобройните фази на пиянството – от еуфорията до махмурлука.
          Това е роман, който изисква от читателя.  Изисква внимание, концентрация, култура. За да може  същият този разглезен читател да се наслади истински на богатия друг свят, в който авторът ни предоставя ролята на наблюдатели. Или на хора от близкото обкръжение на Веселия. В книгата освен блестящо разгърнатият главен герой има и други не по-малко пъстри и екстравагантни образи - гениалният художник Бориславо Белини, който после се замонашва, мрачният доктор Мефисто, лекуващ с хипноза,  операторът Астарджиев - да споменем само някои от тях.
          Емоционален, богат на нюанси, многопластов роман. Без триковете на постмодерното писане, в които много от днешните наши писатели често се оплитат, но рядко с успех. И съвременен. Което много често се избягва от същите тези днешни писатели, кой знае защо обърнати повече към миналото. Пълен е с истини за живота, за които може би и ние читателите се досещаме, но не можем да изразим толкова добре като Хаим Оливер:

„…в моята практика научих две безспорни истини: първо – не можеш насила да легнеш с една жена, без тя дълбоко в себе си да не е съгласна с това, и второ – не можеш насила да опиянчиш един човек, без той дълбоко в себе си да не е съгласен с това.”

          Роман, който със сигурност ще намери своята отбрана читателска аудитория.



          Хаим Оливер, "Роман за един пияница", издателство "lexicon", 2017


сряда, 7 февруари 2018 г.

Шантав ум, топла шапка, мръсни ръце


          В една моя пиеса – никога неиграна и непубликувана, изобщо нищо неправена (чунким за какво ли я написах, ама пуста шекспиромания), та в нея имаше персонаж „Чистач” - служител по градската чистота, на когото на фланелката ли, на якето ли, пишеше „Чистотата е поезия”.


          „Чистотата е поезия” си казваме и ние с Катя-Катерина и толкова години вече, където ходим по паркове, градинки, детски площадки, все правим уборка. Ще съберем една торбичка с отпадъци,  понякога две, понякога чувалче. И го изхвърляме после в някой контейнер. Не, не ни плащат нито от ”Зелени Балкани”, нито от „Червени балкони”, правим го доброволно (то у нас човек като чуе нещо да се прави доброволно бяга от него като ангел от джендър направо). Ангария на съвестта. Ангария на естетическото чувство. („ангария” – каква мила гръцка дума, като „поезия”, "погача", „Македония”, ама да не се отплесвам, че ще ми джендъряса социалния елемент на писанието).

За да чистиш бакиите на другите,  глава не ти трябва,  но сърцето е задължително,  по екзюпери, а вместо лисица, просто опитомяваш куче

          Та така е от години – продължаваме и сега, дори когато ходим по разни светилища, асари и пещери – пак така – три празни пластмасови бутилки, една торбичка, една кофа с боклуци. Берекет версин – колкото – толкова. Не се сърдим, не се караме на никого – тихо и кротко си чистим (Е, понякога се сърдим, де - и още как!). Без да ни стимулират от „Сини балони”, „Зелени Бал...”, ама това май вече го казах. Нито имаме нещо общо с „Четири лапи”, „Два бора” или „Три балвана”.
          Никога не съм пускал снимки – тези са първите и ги публикувам не за да се хвалим, или да се  тупаме по гърдите какво сме направили, а за да ви покажа новите ни шапки. Нашият девиз, да, имаме си и девиз, е: „Шантав ум, топла шапка, мръсни ръце”. Щото извинявайте, ама когато се занимаваш с боклуци, няма как да си с чисти ръце. Не сме чекисти, я!
          Има и други като нас – единствени не сме, със сигурност, защото знаем че пътят към Чистилището е осеян с чисти намерения. Не само с мръсно подсъзнание. Така учим и децата – един ден може би и те като нас ще търсят поезия в чистотата. А и кучетата се учат покрай нас - и те ни помагат.
          Че нали чистотата е поезия. Така пишеше в една моя пиеса (чунким защо ли я написах).

понеделник, 5 февруари 2018 г.

Красиви заедно


          Понякога душата вижда неща, които окото не може да види. Тя се спира, върти се, чуди се, надушва нещо. И чак тогава – много по-късно, окото може би ще види, това което душата вече е видяла. А може пак да не види нищо. Ако си тръгнал на лов за скали и водопади, а колата ти дрънчи на всяка дупка, ако здравната система те разболява, а наоколо виждаш изобилно разпилени боклуци под формата на празни бутилки, едва ли ще забележиш гнездото на някакви гъсеници. С хиляди изтъкани сребристи нишки. Изкусна работа е, но само ако го забележиш. А „тъкачите” са плашещи, рошави, пълзящи. Някои биха казали – грозни. Но повярвайте – ние за тях със сигурност сме по-грозни, отколкото те за нас. А имаме много общи неща.



          Те са задружни– всичко вършат заедно – хранят се, придвижват се от едно дърво до друго, градят си домовете все заедно. Иначе не биха могли да оцелеят. Е – добре – нямат си девизи като нас: „Съединението прави силата”, или „Пролетарии от всички страни, съединявайте се”, макар че и те са пролетарии - защото обичат пролетта, но обичат и да правят процесии, също като нас. Въпреки че нямат "процесуален кодекс", понякога процесиите им стигат до пет метра дължина. Да, те са гъсениците на боровата процесионка (Thaumetopoea pityocampa). Някога нашите майки и бащи са ги карали на бригада да режат гнездата им като срещу това са им давали кашкавал. Това било отдавна – сигурно по времето на техния крал Томатопей 317-ти. Сега нищо не дава държавата. Сега иска. Деца няма по селата, които да им се радват или да ги мачкат. Европейският съюз не им влияе, нито пък новите полове, които са се пръкнали и джендърясват напоследък. По селата пък селските философи пият бира и говорят, че гъсениците на боровата процесионка много се намножили. Ще надборят боровете. Сигурно защото са задружни и всичко вършат заедно. А повечето от нас не обичаме много да правим нещо заедно. Дори да вървим в една посока. Последният път когато сме били задружни е било през Балканската война. Само войните ли ни сплотяват? И нещастията...
          Но гнездата им са красиви, особено ако ги погледнете срещу залязващото слънце. Красотата ни дебне. На всяка крачка - само да има кой да я види.



вторник, 30 януари 2018 г.

Преди да си отиде тялото


                        Умира тялото но любовта остава
                             в този дом
                              от нишки цветни сплетен
                        слънчев храм за теб и мен
                                       във който всеки лъч
                        в различен цвят събира ни
                                       преди
                              да си отиде тялото
                             и да остане
                                    само
                                       любовта.

четвъртък, 25 януари 2018 г.

Някой ни гледа с десет очи


          „Красиви места, описани с красиви думи”! Така с едно изречение може да се опише книгата на Николай „Времето гледа с десет очи”. Знаете какво е казал Моцарт, когато го запитали как композира такава божествена музика – той отговорил: „ами аз просто подреждам ноти, които се обичат”. Николай Нинов прави нещо подобно – той просто ни повежда по уникални, красиви кътчета от българската природа, които описва с такива красиви описания, че ти идва още на другия ден да си зарежеш спокойното панелно апартаментче на последния етаж и да драснеш към „Кмета на света” или към „Самекипреслопа”, а защо не и към величествената „Шан кая”. Все места от „края на географията”. „Краят на географията” в онзи затънтен смисъл – далеч от познати пътеки, далеч от „стоте национални туристически обекта”, встрани от потока на средностатистическото туристическо стадо, което като всяко стадо се води по модите.
          Макар в своята книга Нинов да не търси умишлено „художественост”и поетичност – тя присъства навсякъде – като започнем със заглавието и със заглавията на всяка една от главите. Аз не знам друга такава книга от последните години – книга за родните красоти – каквито книги се издадоха доста – и на Иван Михалев и Елина Цанкова („101 отбивки”), и на Оля Стоянова и Живко („Пътеводител на дивите места”), та не знам друга с такова поетично заглавие.
          Защото всичко би изглеждало плоско като увеличена карта на Гугъл, ако ги нямаше хората. Тези красиви места, по които ни води подмамващо Николай, са населени с красиви хора. Красиви като характер, като душевност, като легенди. Хора чешити. Като баячката Събка от Златоград, като Митко от с.Кушла, или Георги спелеолога от Червен бряг, като любителите на „гледколечение”-то Иван и Катя от Панагюрище. Хора със своите истории, със своите съдби, със своите пътеки.
          Разбира се – не само как е казано нещо, още по-важно е и какво е казано  - освен поетичният изказ в книгата ценно е и самото съдържание – Николай е вещ водач – той не само ни показва, но и критически обяснява находките, като борави с термини от археоастрономията, археологията, историята или спелеологията, като истински специалист. Той сравнява с други подобни „камъни”, или светилища из страната, дава оценка, изказва хипотези, или дава думата на другите да кажат своето мнение за обектите. Често зад тези хипотези или мнения прозира една тъга и съжаление, че много от култовите места не са изследвани с подобаваща сериозност от учени, археолози или археоастрономи: „няма поначало системен интерес към  праисторическия култ към камъка – липса,скривана умело зад предположения, които ползват артефакти от по-късни времена.”
          За всички обекти Николай Нинов дава точни координати, в азбучен показалец в края на книгата.
          И още нещо - зад цялата тази дейност на неуморния пътешественик Николай Нинов и неговата спътница Лидия прозират любов към природата и към култовите места по нашите земи, в които са оставили отпечатък далечни наши безименни предшественици. Любов, която пази особено скъпоценно място и за нашите Родопи – мястото откъдето е тръгнала тази любов към планините и към неоткритата България.

петък, 12 януари 2018 г.

Умилително и умалително за Друмче


          Край Друмче древните и днешни друмчета се събират...
          Но да карам поред. 
          Преди селцето Звездел, поемаме отклоненийцето за Конче и Седефче. Стопче! – какви са тези умалителни, ще кажете. Друмче, Конче, селце. Ами да – общинката Момчилград е може би общинката с най-много умалителни именца на селца в България – едни от други по красиви. Как да не те подмами населено местенце наречено Сенце. Ами Луличка? Затова този пътеписец ще е един умалителен пътеписец. А българският е така богат на умалителни. Помните ли и Радичков имаше разказ "Умалителни имена", в който възхваляваше това чудо на езика.



събота, 30 декември 2017 г.

Чомаковските чукари



          Много пъти съм бил по Чомаковските чукари – но не за да търся ниши или скални светилища, а за да търся марокански скакалци. Помня как пилотът на вертолета, който пръскаше срещу скакалците се хвалеше, че прелетял много ниско в чуден скален каньон и на мен ми беше прозвучало много подмамващо – какъв ли ще е този скален каньон. А сега сме бойна група тръгнала да търси скални образувания и силни усещания точно там – в този скален каньон. Е - не  сме с вертолет, а с краколет. Времето е слънчево, а пътят след Летовник направо гвачи – текат вади и малки ручейчета отвсякъде – нали се топи снегът, паднал преди няколко дни. Оставяме колите на шест-седемстотин метра преди село Чомаково и потегляме към неизвестното. Освен че се пазим да не се окаляме, внимаваме и да не стъпим в някое кравешко биоразнообразие – има ги много. Отсреща в далечината се виждат гордите скални зъбери на Моняк, врязали се дълбоко в съзнанието и в пейзажите кърджалийски, пазещи своите древни истории и мистерии. А по-наблизо пред нас се зеленеят едни ливади като в Ирландия, както сме ги гледали на снимки. Напредваме бавно - че то закъде да бързаме - скалите няма да избягат - виж нашите хипотези и догадки - може. Пресичаме едно дере – даже май два пъти го пресичаме, като някои хора даже се хлъзгаме и правим лупинги в калта, но слава богу, фотоапарата няма и драскотина, и след няколко такива кални перипетии стигаме до голяма скала с многобройни ниши – като сирене ементал. Тъмен „ементал”, на места с червени оттенъци и издатини. Една такава "арт-скала".