петък, 12 януари 2018 г.

Умилително и умалително за Друмче


          Край Друмче древните и днешни друмчета се събират...
          Но да карам поред. 
          Преди селцето Звездел, поемаме отклоненийцето за Конче и Седефче. Стопче! – какви са тези умалителни, ще кажете. Друмче, Конче, селце. Ами да – общинката Момчилград е може би общинката с най-много умалителни именца на селца в България – едни от други по красиви. Как да не те подмами населено местенце наречено Сенце. Ами Луличка? Затова този пътеписец ще е един умалителен пътеписец. А българският е така богат на умалителни. Помните ли и Радичков имаше разказ "Умалителни имена", в който възхваляваше това чудо на езика.





          Та така де – караме ние с пежонцето на Ники и малко преди закритото рудниче Звездел виждаме табелка Крепост. Там и спираме. На билцето вляво се перчат едни скалици – там именно са останките от средновековната, а преди това може би и тракийска крепостчица. Хълмчето е лесно достъпно и ние се изкачваме бързо. Скаличките са причудливи, а гледката от високото –чудесийка. Виждаме и нещо като проходче в скалиците, снимаме се - че то проходчето мами да застанеш в единия му край, а някой да те снима от другия. Останките на куличката също са впечатляващи – в основката има голям басейнец – добре запазен и измазан – е, не колкото на Перперикон голям - там са си събирали водица войничетата. Обхождаме хубавичката скалистото връхче – отдолу под една от скалите попадаме на малка пещерица със саморъчна пейчица от три клончета. Ох, как се снимаме само на тази пейчица - по един, по двама, прегърнати, или не – изобщо забавленийце голямо пада.





          Като се насищаме на гледките и преживяванийцата допълзяли до нашето въобръженийце още от далечното минало, слизаме обратно. Отиваме до Звездел. Там ще търсим кафененцето на Рафаело. Кой е Рафаело? Нашият приятел Юмер ни го е препоръчал – негово аверче бил – та да му се обадим. Казал на Венци: „идете там, яжте, пийте колкото искате може и да не плащате – да пише всичко на моята сметчица”. Е, ама аз все пак им викам – днес имам имен денец, а синът ми – и той имениче, та да знаете черпнята – от мен. Намираме кафененцето – запознаваме се с Рафаело – той един готин, здрав планинец. А местенцето и то едно такова умалително, но и умилително – с портрети на Ленин, Димитров, Кемал Ататюрк, Хитлер – кой ти требе можеш да се разтъжиш с него и да си спомниш какви блага е творил за народите. Даже на пианцето отгоре имаше и портретче на ББ – а знае се - като видиш ББ на снимчица дори – местенцето вече не е същото и денчето ти вече е друго  - абе кефче отвсякъде ви казвам. Пийнахме си кафенце, поприказвахме си с Рафаело, снимахме се. По някое времце - като едни истински колумбовци, тръгваме, че сърчицата ни не траят – влече ни към нови индии и америки от нашия край. Защото, оказа се, че нашата си България била пълна с неоткрити още родни индии и америки. Ходим да дирим френските и италиански индии и америки, а нашите си - дето са ни под носа - ни мързи да ги откриваме. 
          Та така де - Венци ни е обещал да ни води по друмчетата на Друмче – както ви загатнах в началото.



          А то преди Друмче е Обичник – и то затънтено селце или махалица даже – стига се дотам по черен пътец, но иначе равен. Как да не го обикнеш такова селце – Обичник. То като мравчица мъничко, но ако го произнесеш на глас, сигурно ще обикнеш целия свят – или поне по-добрата му половинка. Мисля си всички младоженци трябва да идват в Обичник да си карат меденото месече. Е – няма гондолки, няма айфелови кулички, няма саградафамилийки, или ниагарки, но пък има толкова пространство за обичане. Отдалеч се вижда над селцето скалица – Венци вика това е „Лъвът” – и на нея има нишички древни, ама сега да не ходим до нея, че да остане повече временце за Друмче.



          И наистина - след малко Ники спира пежонцето край пътчето и тръгваме. Лесно намираме нишичките – едни такива симпатични, правилни, чуднички. И не са на много високо. А под тях в ниското се вижда рекица – вие се като връзчица от навущата на великанче. Но това е нищо – вика Венци, сега ще идем на другата скалица – ей там е, виждате ли я – там колко нишички има – бедна ви е фантазийката вика. И тя, фантазийката ни – наистина бедна – там като се нароили едни нишички – многотия. А само ние си знаем, че като кажем "ниша" - това вече е тайна паролка, която има скрит смисълец, много по-голям от буквалния. Там има много енергийка, много хипотезки, емоцийки, тайни. И айде пак познатата песенчица – щрак оттук – щрак оттам, щрак отгоре – щрак отдолу. Фотоапаратчетата пеят, пеят. Че то не може иначе - трябва да се снимат и нашите си индии и америки, та да ги показваме на хорицата дето още не са ги открили, та да дойдат някой денец и те да ги открият. Пък може и някой чуждоземец да дойде и той завалийката, да открие някоя българска индия или америка - че нашите да не са по-лоши от чуждите индии и америки, айде де.





          Е – викаме си – тук вече сядаме и слагаме софрицата. Наизвадихме винце, домашно сиренце, филенце, маслинки. Ех, майчице. И дали защото край такава чудна скалица, или някаква магийка се получи – ама всичко толкова вкусно и винцето така влиза неусетно, там където си трябва да влиза – доде се обърнем двете литърчета отишли.


          И ето така прекарахме ние Ивановденец почти до залез слънчице край скалиците на Друмче – там където древните и днешни друмчета се събират.


                (Снимки - Иво Георгиев и Николай Петков)

понеделник, 8 януари 2018 г.

В паяжината на деня

                           Някои пък като чули "carpe diem" и го приемат съвсем буквално.


събота, 30 декември 2017 г.

Чомаковските чукари



          Много пъти съм бил по Чомаковските чукари – но не за да търся ниши или скални светилища, а за да търся марокански скакалци. Помня как пилотът на вертолета, който пръскаше срещу скакалците се хвалеше, че прелетял много ниско в чуден скален каньон и на мен ми беше прозвучало много подмамващо – какъв ли ще е този скален каньон. А сега сме бойна група тръгнала да търси скални образувания и силни усещания точно там – в този скален каньон. Е - не  сме с вертолет, а с краколет. Времето е слънчево, а пътят след Летовник направо гвачи – текат вади и малки ручейчета отвсякъде – нали се топи снегът, паднал преди няколко дни. Оставяме колите на шест-седемстотин метра преди село Чомаково и потегляме към неизвестното. Освен че се пазим да не се окаляме, внимаваме и да не стъпим в някое кравешко биоразнообразие – има ги много. Отсреща в далечината се виждат гордите скални зъбери на Моняк, врязали се дълбоко в съзнанието и в пейзажите кърджалийски, пазещи своите древни истории и мистерии. А по-наблизо пред нас се зеленеят едни ливади като в Ирландия, както сме ги гледали на снимки. Напредваме бавно - че то закъде да бързаме - скалите няма да избягат - виж нашите хипотези и догадки - може. Пресичаме едно дере – даже май два пъти го пресичаме, като някои хора даже се хлъзгаме и правим лупинги в калта, но слава богу, фотоапарата няма и драскотина, и след няколко такива кални перипетии стигаме до голяма скала с многобройни ниши – като сирене ементал. Тъмен „ементал”, на места с червени оттенъци и издатини. Една такава "арт-скала". 

петък, 8 декември 2017 г.

Главното е, че историите предават чувства

"Историите могат да развличат и понякога да образоват или да защитават дадена гледна точка. Но за мен главното е, че те предават чувства. Те извикват това, което споделяме като човешки същества отвъд нашите граници и нашите раздори. Бляскавите индустрии се блъскат около историите; книжарският бизнес, киноиндустрията, телевизиите. Но в крайна сметка става дума за това, че един човек казва на друг: ето какво чувствам."


Казуо Ишигуро - цитат от речта му по време на церемонията за връчване на Нобеловата награда за литература на 7.12.2017 в Стокхолм.
Снимка: Jeff Cottenden
Цялата  реч на Казуо Ишигуро може да бъзе прочетена тук.

сряда, 29 ноември 2017 г.

Брокенски призрак на Моняк


                            Говориш с тебе си като море,
                            защото силата понякога е в самотата
                            и във смъртта е силата, но днес не ти се мре -
                            нека първо да се разнесе мъглата...

          Тази песен ми блуждаеше в главата, докато шетахме по билото на средновековната крепост Моняк, и мъглата наистина взе да се разнася откъм моста на Лисиците. И тогава видях Брокенския призрак. Долу върху мъглата лежеше сянката ми - неясна, заплашителна и ореолеста. Винаги когато слънцето свети отзад, а сянката ти лежи върху бял и влажен екран - мъгла или облак (което е едно и също) се появява феноменът "брокенски призрак". "Брокенски" защото за пръв път е бил описан  на връх Брокен в планината Харц, нейде у Немско в края на 18 в. Ако беше описан за пръв път на Моняк, наричан връх "Хисар алтъ" от местните, щеше да се нарича Хисаралтъшки призрак, макар че пък виенското колело като е описано за пръв път във Филибето, защо не се нарича "Филибелийско колело", или "пловдивско", а се нарича "виенско", ъм? Мъглива работа е това с имената. Призрачна.
          Сетих се и за Жофруа дьо Вилардуен - нали и той е шетал по тези крепости, заедно с Анри Фландърски, братът на Балдуин през 1205 г. Мислех си какво ли са правили войниците на тази крепост, когато е имало мъгла. После спрях да мисля. С моите приятели си сипахме по чаша вино...
          Беше красиво. Долу, под мъглата се таеше село Широко поле. А от другата страна - към моста гледката си беше както винаги велика.

Мостът над яз."Студен кладенец" гледан от "Моняк"


събота, 25 ноември 2017 г.

"Кралският гъделичкар" с премиера в Пловдив

          В култовия пловдивски клуб „Петното на Роршах”, беше представен новият ми сборник с разкази  „Дневникът на кралския гъделичкар”, съвместно с книгата с разкази на журналистката и писателка Светлана Дичева – „Разкази от черен шоколад”. Двете книги представи писателят Александър Секулов. Той задаваше въпроси и към двамата свързани с тънкости и тайни от работилницата на всеки писател - как събираме идеи и теми за разказите си, как преценяме кои от тях да останат и кои да махнат, каква част в разказите почива на истински случки, и каква е измислица.



          Следваха въпроси от публиката към авторите за техните книги или за това, което са споделили относно начина си на писане, след което водещият Александър Секулов покани  пред микрофона собственика на издателство „Лексикон” и съсобственик на най-голямата издателска къща за преводна литература ИК „Бард” – Йордан Антов. Той завладя публиката в клуб „Петното” с истинска лекция за издателското изкуство. 
          Срещата завърши с раздаване на автографи и с неформални разговори на чаша бира.