петък, 8 декември 2017 г.

Главното е, че историите предават чувства

"Историите могат да развличат и понякога да образоват или да защитават дадена гледна точка. Но за мен главното е, че те предават чувства. Те извикват това, което споделяме като човешки същества отвъд нашите граници и нашите раздори. Бляскавите индустрии се блъскат около историите; книжарският бизнес, киноиндустрията, телевизиите. Но в крайна сметка става дума за това, че един човек казва на друг: ето какво чувствам."


Казуо Ишигуро - цитат от речта му по време на церемонията за връчване на Нобеловата награда за литература на 7.12.2017 в Стокхолм.
Снимка: Jeff Cottenden
Цялата  реч на Казуо Ишигуро може да бъзе прочетена тук.

сряда, 29 ноември 2017 г.

Брокенски призрак на Моняк


                            Говориш с тебе си като море,
                            защото силата понякога е в самотата
                            и във смъртта е силата, но днес не ти се мре -
                            нека първо да се разнесе мъглата...

          Тази песен ми блуждаеше в главата, докато шетахме по билото на средновековната крепост Моняк, и мъглата наистина взе да се разнася откъм моста на Лисиците. И тогава видях Брокенския призрак. Долу върху мъглата лежеше сянката ми - неясна, заплашителна и ореолеста. Винаги когато слънцето свети отзад, а сянката ти лежи върху бял и влажен екран - мъгла или облак (което е едно и също) се появява феноменът "брокенски призрак". "Брокенски" защото за пръв път е бил описан  на връх Брокен в планината Харц, нейде у Немско в края на 18 в. Ако беше описан за пръв път на Моняк, наричан връх "Хисар алтъ" от местните, щеше да се нарича Хисаралтъшки призрак, макар че пък виенското колело като е описано за пръв път във Филибето, защо не се нарича "Филибелийско колело", или "пловдивско", а се нарича "виенско", ъм? Мъглива работа е това с имената. Призрачна.
          Сетих се и за Жофруа дьо Вилардуен - нали и той е шетал по тези крепости, заедно с Анри Фландърски, братът на Балдуин през 1205 г. Мислех си какво ли са правили войниците на тази крепост, когато е имало мъгла. После спрях да мисля. С моите приятели си сипахме по чаша вино...
          Беше красиво. Долу, под мъглата се таеше село Широко поле. А от другата страна - към моста гледката си беше както винаги велика.

Мостът над яз."Студен кладенец" гледан от "Моняк"


събота, 25 ноември 2017 г.

"Кралският гъделичкар" с премиера в Пловдив

          В култовия пловдивски клуб „Петното на Роршах”, беше представен новият ми сборник с разкази  „Дневникът на кралския гъделичкар”, съвместно с книгата с разкази на журналистката и писателка Светлана Дичева – „Разкази от черен шоколад”. Двете книги представи писателят Александър Секулов. Той задаваше въпроси и към двамата свързани с тънкости и тайни от работилницата на всеки писател - как събираме идеи и теми за разказите си, как преценяме кои от тях да останат и кои да махнат, каква част в разказите почива на истински случки, и каква е измислица.



          Следваха въпроси от публиката към авторите за техните книги или за това, което са споделили относно начина си на писане, след което водещият Александър Секулов покани  пред микрофона собственика на издателство „Лексикон” и съсобственик на най-голямата издателска къща за преводна литература ИК „Бард” – Йордан Антов. Той завладя публиката в клуб „Петното” с истинска лекция за издателското изкуство. 
          Срещата завърши с раздаване на автографи и с неформални разговори на чаша бира.

събота, 18 ноември 2017 г.

La belle dame sans regret


                            Недомълвяш изкусните думички,
                            които ще направят нощта да щръклее.
                   Вместо това си говорим глупости -
                   за Франция, снобския Côte d`Azure,
                   за реколтата от грозде и есен.
                  Забавляваш се да пукаш
                  балоните на копнежа – уморена и нежна,
                  по тихите балкони на вечерта.
                         По телата – притихнали сутри.
                        На сутринта
                        чуваме само
                       тъжните стъпки на двама,
                       които уж приличат на нас,
                       но се разделят с мисълта:
                          „все пак това е
                          едно ужасно място”.

понеделник, 13 ноември 2017 г.

Водата ти зелена, вятърът ти кафяв

       
          Красотата е неуловима. Красотата на есента те кара да спираш на всяка крачка, но знаеш, че не можеш да я хванеш в капана на фотографиите.



           Окото е ненаситно, а техниката - безсилна пред багрите на циганското лято в Източните Родопи.


           Така преди време, помня, си бял изрязал цели страници в едно френско списание, посветени на есенните цветове на канадската гора. Пазех ги в папка тези изрезки и им се любувах с години. И мечтаех да видя всички красиви гори по света в есенните им одежди. А още не бях опознал Родопските гори.


          И ето сега плах опит - оказа се, че водите на язовира са зелени, а вятърът - кафяв.  Водите наистина бяха зелени, а вятърът дали е бил кафяв - фотоапарата не го показва, но трябва да се доверим на Коко - той каза, че е кафяв.


Пейзаж по пътя към село Безводно


Юница пасе есен

Язовир Боровица

Язовир Боровица със сенки и облаци

вторник, 31 октомври 2017 г.

Диоген, тиквите и онова мъничко нещо

          Диоген Миткалото, живееше в едностайна бъчва без ТЕЦ, но с южно изложение, край „Факултето”. В този последен ден на октомври, надвечер, излезе както обикновено с фенера си от тиква да търси Човека. Още го наболяваше главата - вчера до късно беше чел Вазов на шльокавица. "От шльокавицата ще да е - не от Вазов", помисли си. Вятърът беше стихнал и може би затова си затананика „Вятър ечи, Балкан стене”, но без особен ентусиазъм. Вървя дълго по улиците, виждаха се и други хора – най-вече деца с бабите си, с фенери в ръце. Фенери от тикви.  Миткалото много се зачуди. "Те пък какво ли търсят с тези фенери. Дали не ловят приказки с тях"? Минаваше край паметника на американските летци дето загинали докато търсели майка си и баща си в небето над София и се беше замислил, абе защо, аджеба, тез американски летци все търсят майките си и бащите си над екзотични страни – Виетнам, Ирак, Сърбия, и тъкмо да открие отговора, гледа насреща му Душко Добродушков.
-                -  Ти пък какво се мотаеш тука, аз търся Човека, ам ти… – попита го Диоген.
-                -  Ами аз, такова, Диги… нали знаеш, търся тикви – ден година храни.
-                -  Ееее, все за кльопачка мислиш, бе. Няма да седнеш да прочетеш някой разказ. Например от Елин Пелин – смъмри го добродушно Диоген.
-                -  Ааа – чета аз, чета. Даже преди да си опека поредната тиква първо вдълбавам по кората някой цитат, я от Славейков, я от Вазов, а веднъж даже и от Вапцаров. Па ú се любувам, любувам и тогава чак ще я опека – ей така както си е с литературата по нея.
          Засмяха се. Диоген гледаше човека, а Душко гледаше в тиквата на Диоген. Па плеснаха с ръце и се прегърнаха. Душко извади една плоска с тиквов първак и отпиха – единият – за Човека, другият за Тиквата. После изядоха тиквата. Печена. Върху стари вестници и списания.

          И двамата не знаеха, че вътре в тиквата-фенер живееше много мъничко човече – то си беше направило също фенер от тиквена семка. И то търсеше. Нещо много мъничко…Но какво? Ще ви кажа, ама друг път.

петък, 27 октомври 2017 г.

Колекционер на минало

          Много пъти съм минавал край този вехтошар. Той заема огромен двор на излизане от Кочериново вляво от пътя в посока към Рилския манастир. На входа му се мъдри табела на чужд език "Антиквариат" или нещо такова, но аз си го наричам "колекционер на минало". Защото там наистина попадаш в миналото - в нашето си, недалечно "минало-бешело". Това минало, което не престава да ни казва това, което има да ни казва - стига да можем да го чуем. И да искаме да го чуем.



          Много от нещата на двора са вехтории и нямат никаква колекционерска или естетическа стойност - стари машини, перални, автомобили. Но има и истински "бижута". Като транзисторите "ВЕФ", подредени като войници. Нямаше семейство без "ВЕФ навремето. Легендарната фраза "цъкни вефа да чуем Кидика"... Моят спомен е как вървим по тесните улици на Стария квартал на Кърджали с моя приятел Стамен, той е гушнал неговия "ВЕФ" и слушаме радио "Свободна Европа" в неделя следобед. Тогава пускаха "упадъчна музика" - "Дийп Пърпъл", "Юрая Хийп", и какви ли не от онези хардрокаджиите. Сигналът ту  беше ясен, ту заглъхваше, но ние се кефехме, че нещо такова достига до нас от далечните ефири.