сряда, 9 май 2018 г.

"Жълтата пещера" - там където се сливат минало, настояще и бъдеще



          Идваме отвсякъде – от Пловдив, Първомай, Кърджали, Димитровград… Събирателната точка е село Буково – граничен район между областите Пловдив, Хасково, а отсреща се виждат и баирите на Ночево и Душка в област Кърджали. Заформя се голям поход – може да сме петдесет човека - от площада на Буково в направление „Жълтата пещера”. Води ни Бай Паун – доайен на първомайския туристически клуб „Траки”. Пише го на тениската му. Иначе си е местен буковчанин.

Четирима доайени в туризма

Пред обредните кладенчета се стои мирно и с възхищение

          По пътя бай Паун разказва, че сега селото е населено предимно с мюсюлмани – останали са около 5-6 семейства българи.

Който е край бай Паун слуша захласнат

          Преди тръгване всички се нареждат за групова снимка – явно такава е традицията.
Вървим в разтеглена колона – истински сторък, петдесетоглав великан – като онези митични хекатонхейри - синове на Уран и Гея. Пътьом се опознаваме. Знаем че с всички няма да можем да се опознаем, но поне опитваме. Говорим си или подочуваме откъслечни разговори. За пътувания, за маршрути, за планини. И особено за Родопите, в които всички очевидно сме влюбени. Чуват се и разговори за уранови находища, които  пък били съседни с находища на зеолити – за да има хармония. Някои си говорят за билки, за болки и за лечебни енергии. За зодии. За минало. При такива походи до светилища, най-вече се говори за миналото. Онова древно хилядолетно някога, което никой не познава, но така привлича за интерпретации. В края на колоната върви възрастен мъж, който обяснява на дребна жена на поне шейсет лазарника, къде се намира точка „е-36”, или на китайски се наричала „цу-сан-ли”.  Това не знам защо мъжът го натъртва поне три пъти.  А на мен ми прозвучава като име на актьор от холивудски кунг-фу – филм. Тази точка била страшно важна за не-знам-какво-си. Но във всеки случай било много здравословно да се разтривала тази точка. И той нагледно показва къде и как се разтрива. Друг мъж подвиква на същата жена шеговито: „хайде, како Невенке, че ни изпревариха”. А те и без това са си последни. Шегичка.

Нишите тук са много прецизно издялани и някак по-фини и стройни, отколкото на другите места в Родопите

Ето защо се нарича "Жълтата пещера" - поради ръждиво-жълтия отенък на скалите

          Сторъкият хекатонхейр продължава да пъпли, по широкия черен път. Подминаваме кладенчета, с изсечена каменна гърловина, спираме край обредни кладенчета издялани в скали. Слънцето си пече почти отвесно, лек ветрец подухва, а пътят затова си е път – да бъде вървян. Наоколо всичко е зелено и ние всички мислим в зелено. Говорим в зелено, нищо че вървим към „Жълтата пещера”.
          На едно място в буковата гора, Бай Паун пояснява, че се намираме в Старо Буково – там някога е било първото село, преди хората да се заселят надолу, на сегашното място, но не се виждаше и помен от стари къщи. Мъжът с точката „е-36” сега се е лепнал за друга жена и на нея демонстрира разни лечителски салтанати. Междувременно, на първата жена, на която обясняваше за „цу-сан-ли” ú е прилошало, и я качват на една от двете високопроходими коли, които ни прудружават. Не знам дали е от практиките на лечителя, от слънцето, или от нещо трето и четвърто.

Пещерата-утроба

          Прави впечатление, че организацията е много добра - първомайското туристическо дружество си е сериозна организация – пътеките са маркирани, има указващи табелки, нещо, което е почти непознато за Източните Родопи. Печатат си и календари и тениски.
          През целия поход някой някого снима или моли да го снимат. Поединично, групово, с предупреждение или без. Снимки с усмивка, без усмивка, с телефон, или с фотоапарат. Мислено перифразирам онази весела песничка по стария хит на „Крийдънс клиъруотър ривайвъл” – „аз снимам тебе – ти снимаш друг, но той снима друга, тя пък снима друг”…Сещате се нали. Знае се – снимките се котират в социалната мрежа, а приказките – не. Историите, лакърдиите, искат усилие - да ги запомниш, да ги разкажеш, да ги пишеш, да ги четеш... Снимките – не.
          Бай Паун не снима - като жива енциклопедия на този край, той обича да  разказва. Спокойно, благо, от сърце. Който е край него, слуша захласнат.


Дъното на пещерата с двете "каменни легла"

          След малко повече от два часа сме на култовият комплекс „Жълтата пещера”. Уникално място потопено в лудналата пролетна зеленина. Скален комплекс с множество, ниши, пещери, дупки, изсичания, скални слънчеви часовници, календари… Навлизаме сред тази зелена лудост и снимаме накъдето ни видят очите. Вижда се, че на места скалата е наистина жълтеникава. Самата пещера – утроба е висока и за да стигнем до нея трябва да се изкачим по паянтова дървена стълба. Не е така симетрична като „Утробата” край Ненково, но пък си има две каменни легла – в тях можеш да полегнеш и да се отдадеш на разни ритуали. Някои даже ги изпробват. После се разпръсваме. Тръгваме да гледаме ниши, пейзажи, струпване на скални отломъци, тронове. Като в някакъв омагьосан кът сме. Красиво е. И магично.

Красиво, зелено, магично

Ниша - самодеец

          Може би това място трябва да се посещава на малки групи или поединично. На моменти сякаш множеството ти идва в повече. Когато сме горе на слънчевия часовник някой вади вестник отпреди няколко дни, с публикация точно за това място. Пъплим по скалите като мравки. Слънцето пече все по-отвесно. Мъжът с точката „е-36”, сега е повлякъл групичка хора край себе си и им разказва за скала-портал, през която трябва да минеш за да се озовеш в паранормален свят, разказва че траките били дребни и умеели да правят много неща, а не като нас днес. Не знам дали някой му вярва.


За слънчевия часовник и скалния календар, когато са под краката ти

          Някои сядат да обядват. Други тръгват към скалата „Лъвът”, да дирят неизследвани скали, а това си е много сериозен преход. Трети позират за снимка. Четвърти съзерцават зеления необят.

Обяд

Потайности, скрити в лудналата зеленина

Върху слънчевия часовник - очевидно показва "дванайсет и пет"

          И усещаш как в един момент, край „Жълтата пещера” всичко се слива – минало, настояще, бъдеще. Твоят живот, с живота на други живели много преди теб, както и с този на други, които ще дойдат след теб. Уроборос...


          Светилището ни маха за довиждане – знаем, че пътищата ни пак ще се кръстосат.

вторник, 8 май 2018 г.

Дилън и дървеницата 3

"10 юли, петък

     Снабден съм вече с билет от вчера, проучих разписанието на влаковете до Лезен и само чакам да дойде  времето за тръгване. До обяд прибирахме окосената от предния ден трева със Серж и точно когато привършвахме започна да вали дъжд – отначало колебливо и нарядко, а после такъв порой се изсипа, сякаш Дядо Боже беше отворил всички кранове на небесното си апартаментче. Обядвах набързо, взех фотоапарата, чадъра и една мушама (от склада) и тръгнах към 13,45 ч. първо се отбих до отдела за чужденци към полицията където си взех разрешителното за пребиваване и оттам направо на гарата. Пътят до Егл (Aigle) е точно един час и минава все покрай езерото – през Лозана, Веве ( където е живял в последните си години Чарлз Чаплин), Монтрьо и Шильонския замък. От Егл се прехвърлих на теснолинейно влакче с форма като нашите софийски трамваи и с него стигнах до Лезен. Изкачването е доста стръмно, може би е с денивелация 1200 м, а гледките които се откриват са наистина  алпийски – прелестни и зашеметяващи. Лезен е известно швейцарско курортно селище в Алпите, където дори белгийската кралица Фабиола е била преди 25 години във връзка с откриването на хотел носещ нейното име. Селцето е терасовидно разположено по планинския склон, а самите къщи и хотелчета са чудно хубави – понякога само от дърво, а друг път с парапети и резбовани дървени тавани – изобщо – приказка. За съжаление не можах да направя нито една снимка поради лошите и непригодни условия.
     На входа на самия фестивал провеждаше се на открито в предварително оградено и охранявано място) претърсваха всички влизащи, като есесовци. Аз бях предупреден и си оставих чадъра и фотоапарата на гардероб. Като се озовах пред голямата сцена в момента свиреха група „Джеймс” (James) от Великобритания. Те скоро свършиха и след пауза от 45 минути на сцената излязоха група „Тексас” от Шотландия, които бяха едно чудесно откритие за мен.
     Стилът им беше нещо като фънк-рок или диско-рок на моменти, в класически вераинт без нищо от шотландския фолклор. Имаха и някои известни песни, а после видях в различни магазини за касетки и плочи техни записи на касетка ( а също и на група „Джеймс”). След „Тексас” имаше пак около 50 минути пауза, през която се подреждаха и настройваха всички уреди и инструменти за следващия състав – на моя дългоочакван и бленуван къдрокос американец Робърт Цимерман, който ще остане в аналите на поезията и музиката на ХХ век като Боб Дилън.


Тениската от турнето на Боб 1992 г - спомен от концерта в Лезен

     И ето, прожекторите светят ярко и на сцената, след всички музиканти се показва и той – леко прегърбен, поостарял, с бавна походка, но не тромава и с традиционното устройство за хармоника на врата, взима китарата и запява. Сякаш не мога да повярвам – пред мене, на петнадесетина метра свири и пее самия Дилън, за когото толкова много се е говорило, слушало, чело писало, мислело…Моят вик се слива с този на двадесетината хиляди около мен, скрити от падналата пет минути преди началото на концерта на Боб, гъста и непрогледна мъгла, ръцете ми се вдигат нагоре за поздрав и за ръкопляскане. Има нещо магическо, нещо божествено в този миг, на това място: гъстата мъгла в сблъсък с разноцветните светлини на подиума, дъждът който се опитва да отвлече вниманието от сцената към себе си, мокрейки всичко на земята, парата, която се вдига от разгорещените тела и всичко е фокусирано в една почти неподвижна, а за повечето и невидима звукова точка, излъчваща спокойствие, увереност, загадъчност. Сякаш съм в някакъв непознат свят, на някакъв тайнствен обред – всичко е единствено, всичко е неповторимо. Ах, за кой ли път ще съжалявам, че не можах да направя една-единствена снимчица. Нищо, може би that`s all right както се пее в една негова песен.
     Всъщност единственото нещо, което ме разочарова е, че бяха изпълнени малко от известните му песни и от последните му песни. С изключение на четири песни от най-старото му време:”Just like a woman”, “Like a rolling stone”, “The times they are changing” и разбира се „Blown in the wind”, всички други бяха непознати за мене, а очаквах толкова много песни да чуя на живо.
     Излишно е да казвам колко бързо мина този час и двадесетминутен концерт.
     После се прибрах."

С това приключвам извадките от дневника ми от юли 1992 г. Всичко това, пак да припомня, беше благодарение на онази дървеничка от род Orius, която направи пребиваването ми в Швейцария възможно и ми донесе толкова хубави мигове и емоции.

неделя, 6 май 2018 г.

Дилън и дървеницата 2

     
     
Релефна карта на езерото Леман


     Продължавам с дневника:
     „Обаче ние с моя кораб продължаваме бързо и смело нататък. Следващата спирка е Тонон-ле-Бен (Thonon-les bains). Дотук е и моя билет и аз ща не ща трябва да сляза. Всъщност се оказвам единствения пътник, който слиза тук, при все че градът е по-голям от Ивоар и може би дори от Нион. Нещо започва да ме съмнява, но в крайна сметка днес не се интересувам толкова от туристическата страна на въпроса и за разлика от японците на кораба, които сигурно изщракаха два филма от по 36 кадъра. В моя (иначе японски) апарат изобщо нямаше лента още от Кърджали. Изкачвам старинната част на града и се озовавам на обширна тераса-градина с пейки, цветя и разкошен изглед към езерото и отсрещния бряг, където смътно се различава и Лозана. Продължавам по главната уличка, като преди това опитах да се обадя до вкъщи на майка, но безуспешно. Имах две карти в джоба си, чието използване беше целта на моето нелегално пътуване до френския бряг – едната телефонна карта с 20 импулса, останала ми още от октомври неизразходвана докрай, а другата – банковата ми карта за банкнотни автомати, с която трябваше да поукрепя финансовото си положение. След известно вървене по главната уличка забелязах насреща си пощата, пред която имаше автоматично банкнотно гише. Изтеглих шестстотин френски франка, след това опитах пак да телефонирам, но пак без успех, след което изтеглих още двеста франка. С това целта ми беше изпълнена. Оставаше ми да помисля как да изхарча дрънкащите ми в джоба единадесет франка на монети и как да си уплътня времето до 14,00 ч., когато ми беше корабът обратно за Нион. Не можах да си харесам нито една картичка от Тонон, само една си купих, представляваща релефна карта на езерото Леман със заобикалящите го Савойски и Швейцарски Алпи. Старата част на града беше красива, но новата не беше нищо особено. От терасата-градина надолу до пристанището се движат две железопътни кабини, много оригинално направени, каквито бях виждал вече в По, само че там бяха безплатни, а в Тонон – с билет.
     На връщане още веднъж се полюбувах на красивия френски бряг и завиждах на онези, които имаха дори и малки вили там. В 15,15 ч. бях в Нион, прибрах се, а привечер излязох да спортувам, така че после три дни имах мускулна треска на краката.”

     „6 юли, понеделник
     Хубав ден имах днес. В 9.00 потеглихме за Женева с Серж Фишер (техник) и Рита (стажант). В покрайнините на града има опитно поле, засято със зеле. Там се води селекционна работа в насока – устойчивост на сортове зеле срещу атаките на зелевата муха (Delia brassicae). На всяко растение, в основата на стъблото се поставя кръгла уловка, в пазвите на която  мухите снасят яйцата си, последните се преброяват и се проследява при коя растение има най-малко снесени яйца в продължение на вегетационния период. Тези с най-малко снесени яйца се оставят за самоопрашване и семената им се вземат за следващата година и така се продължава с години селекцията. Та ние поставяхме именно тези кръгли уловки за яйцата – общо около 1000. На последните ни заваля даже един хубав дъжд, но трябваше да ги довършим, а после, когато свършихме, естествено, дъждът спря. Освен нас тримата имаше и един около 53-55-годишен мъж, да го наречем технолог, който също ни помагаше. Щом свършихме , четиримата отидохме в една селска страноприемница да обядваме. Обстановката беше много приятна, разговорът и обядът също бяха сладки, а накрая технологът (също много приятен човек) взе че ни плати сметката…
     След обяда имахме да посетим няколко оранжерии – и край Женева, и край Нион, та се прибрахме в Станцията към 15.45 ч.
     Излязох към 17 ч. и ходих до банката да си обменя френските франкове за швейцарски, напазарувах и се прибрах.
     Разбрах от Серж, че тази седмица се открива рок-фестивал в селището Лезен, където между плеядата известни изпълнители ще пее и Боб Дилън. В главата ми влезе муха да проуча програмата на фестивала и ако мога да отида.
     Ще бъде лукс! Йе!

     7 юли, вторник
     Получих аванс от 900 швейцарски франка, което прави възможностите ми за отиване в Лезен по реални и осъществими. Все още никакви подробности за датата, на която ще пее Дилън. Фестивалът е от 8 до 11 юли включително.

     8 юли, сря
     Цял ден съм отсявал интересното и полезното от една грамадна купчина списания. Чак накрая на деня, случайно от един вестник научавам, че Дилън ще пее на десети, в петъка. Набелязвам си точките, какво да направя в четвъртъка.
     Направо съм зашеметен от музикалната програма, която се представя в Швейцария. ОТ по-малко от две седмици съм тук, а вече минаха концерти на „Дайър Стрейтс”, на Елтън Джон и Ерик Клептън съвместно, на Ани Ленъкс (от „Юритмикс”), на Джо Кокър и т.н. От днес тече фестивалът в Лезен с изпълнители като Джо Кокър пак, Боб Дилън, група „Притендърс”, а от миналата седмица пък тече друг фестивал в Монтрьо, където на 12-ти (тази неделя) ще пее Ерик Клептън.

     Просто да се хванеш за главата, къде да отидеш, кого да слушаш и как да дадеш толкова пари (за път и за вход).”

петък, 4 май 2018 г.

Дилън и дървеницата

     Благодарение на една дървеница успях да видя Боб Дилън на живо. Даже два пъти. Добре - ще поясня. 
     Дипломната ми работа в Аграрния институт в Тулуза беше върху дървеничката Orius – хищен вид, който нагъва трипсовете и листните въшки по земеделските култури, като пилешки пържолки. Когато се върнах в „мила Родино, ти си земен рай” от Тулуза, взех да се оглеждам за работа, а междувременно започнах да пиша до разни научни институти по Европа дали не им трябва нахъсен ентомолог „родно българско производство”, но с френска закваска. И не щеш ли – на третото или още на второто писмо – не помня, получих отговор от най-голямата научна станция по земеделие във франкофонска Швейцария – тази край Нион, че от толкова време само мен чакали и изгарят от нетърпение да ме вземат на шестмесечно бачкане, да им бавя именно дървеничките от същият род Orius, щото те там много обичали да ги отглеждат.
     След дълги перипетии за получаване на виза – поне четири месеца мотане – заминах най-после за Нион на 25-ти юни, четвъртък. През тези четири месеца най-важното, което е за отбелязване е това  - не знам в кой филм съм го видял или чел в книга – че опитах първо да пратя по пощата документите до швейцарското посолство с молба да ми издадат визата по пощата без да се разкарвам до София. Един вид – нали – някаква плаха надежда че вече и ние сме бяла страна. Разбира се не получих никакъв отговор и когато накрая се явих лично – там ме посрещнаха като дългоочакван пациент от „Четвърти километър”: абе ти ли си тоя дето ни прати документи да му издадем виза по пощата?”. Та толкоз за белите страни и визите.
     Дори и не подозирах, че само петнадесетина дни след пристигането ми, ще бъда на едни планински била на 1250 м. и ще гледам и слушам Боб Дилън. Като приказка. Карам поред с извадки от моя дневник, писан тогава през лятото на онази 1992 г.

     „5 юли, неделя
     За днес съм планувал, не без доза притеснение, специална операция, която беше отложена от предния ден, поради лошото време. Ставане към осем, бръснене, закуска, излизане. Небето бе покрито пак с облаци, но се виждаше, че не са дъждовни и буреносни. Минах през пощата и пуснах първите си две писма: едното за вкъщи, другото до Мариан в По, Франция и после, през стария град се спуснах надолу към езерото. По това време на деня нямаше много хора по улиците – все пак се срещаха млади двойки бутащи колички с деца, или пък възрастни хора да се разхождат по крайбрежната алея. Стигнах до пристанището и започнах да проучвам разписанието на корабите. Точно след половин час щеше да пристигне кораб от Женева и да продължи към Лозана, като обслужва едновременно и отсрещния френския бряг. Взех си билет и щом дойде плавателният съд се качих. Навигацията по езерото Леман явно не датира от вчера, а историята помни и трагедии. Още през 1892 г. по тези води се случва авария с първия тогава „кораб-салон” – „Мон Блан”, чийто парен котел избухва точно в пристанището на Лозана- Уши (Ouchy) и убива двадесет и шест пътници, пътуващи в салона на първа класа. Още едно доказателство, че не винаги най-скъпото е най-безопасно…В момента всички водни рейсове се ръководят от Главната навигационна компания (Companie Générale de navigation), която разполага с красиви, комфортни и бързи плавателни съдове, обслужващи практически всички селища по езерото.
     От Нион корабът се отправи към френския бряг и първо спря в градчето Ивоар (какво хубаво съзвучие с моето име, нали – Ivoire). На табелка беше изписано, че Ивоар е сред най-красивите градове на Франция. Действително от това, което можеше да се види от кея, където беше спрял кораба, може да се съди, че това е така – старинни сгради, малки и живописни тесни улички, кафененца и ресторантчета, примамващи туристите с уюта си и с красивите изгледи към езерото, и всичко това потънало в зелено, зелено, зелено. По-нататък по брега следват непрекъснато малки замъци, вили, къщички, но винаги разделени със зелено пространство – или големи дървета, или добре поддържана тревна площ.

     Рай!”

     Тук прекъсвам моя дневник, за да кажа, че не съм описал нещо много важно от тогава – страхът. Да – страхът от минаването на границата. Нямах виза за Франция и много се притеснявах, дали ще има граничен контрол на кораба между швейцарските и френските градчета. Това показва, колко ми е било изкривено съзнанието от „желязната завеса” разделяла двата свята само две години преди това и играта на строго пазене на граници, в която бях участвал и аз. Носех си паспорта и нарочно си бях взел фотоапарата „Канон” за да не будя съмнение и да се правя на турист, макар че нямах лента в апарата. Изобщо – страх. Но проверка нямаше. Сега вече толкова години след това и след като нещата толкова се промениха с емиграцията и бежанците – нищо чудно и да има проверки и на корабите по езерото Леман между швейцарския и френския бряг. Не знам. 

(следва продължение)

неделя, 22 април 2018 г.

"Дневникът на кралския гъделичкар" в "Orange"


Цяла София вече тръпне в предчувствие за гъдел, че ей го двайсет и шести април идва и всичко ще бъде в "Orange". Ще ви чакам приятели!

вторник, 10 април 2018 г.

"Кумбурлар кале" по Великден



          Тази неделя не е като другите. Тя е особена. Пет-шест дни преди това, когато планираме къде ще ходим през почивните дни, изрично споменаваме – „в неделя е голям празник, няма да ходим никъде – може в петък, в събота, може в понеделник, но в неделя е празник все пак. Най-големият християнски празник. Великден.” И така на няколко пъти изключваме Неделята на Възкресението от плановете си за скалощуране. До събота след обяд, когато Венци ми звъни. След общите приказки, кой къде е бил в петъка и какви чудесии е видял (за това отделно), ми казва: „аз утре съм решил да ходя до с.Ангел войвода, ти ако искаш…” И аз искам. От една дума. „Тръгване в 7,30, та до дванайсет да се върнем, че съм обещал на жената – все пак е Великден” – добавя видният утроболог.



          На другия ден (Великден) в 8,20 вече вървим нагоре към белеещите се скали. По пътя на два пъти сме видели указателни надписи „Кумбурлар кале”. Чудя се какво ли значи звучната дума „кумбурлар” и чак като се върна ще проверя в моя магичен речник значението на този топоним, но за това по-късно. Минахме и край къщата на известната в миналото врачка от село Боян Ботево и се сетих как и аз се бях повел по акъла на мои колежки да ги водя на „сеанс” при нея преди – ехей – поне двадесет години.
          Та катерим ние бавно нагоре и Венци мине-не мине все ме пита колко е часът. Обещал е да се върне до дванайсет. Пък той като обещае нещо…



          Ама и ние сме едни пъргави – за има-няма половин час сме на крепостта. Всъщност на това място съм бил вече веднъж и то преди доста години с приятели. Помня смътно само някакви ниско разположени ниши – големи и дълбоки като женски поглед и нищо друго. Но сега след археологическите разкопки надушвам, че ще има интересни разкрития. И наистина личи сериозна археологическа дейност – виждат се разкопани основите на помещения, на църква (или параклис), на крепостни стени, много керамика и камъни струпани на купчини. Стигаме и до щръкнал на отделен блок скален саркофаг – подобен на този край Татул. В горната му част е оформен ръб за полагане на покривна плоча. Полъхът на древното…Имам чувството, че тук е погребан някой герой от Троянската война - толкова древно и митично изглежда всичко. Някак и светлината е особена и сенките ни са причудливо издължени. Слънцето още не е високо и затова не грее бяло, а е по-скоро загадъчно жълтеникаво, като жълтък на яйце. Това придава на всички скални обекти особен нюанс. Като казах "яйце" и се сетих, че е Великден и че нося козунак в раницата. И още нещо нося, но то е тайна.



          Оставяме се на скалите да ни говорят. В една моя книга, за която по принцип не искам да си спомням, бях писал, че "дяланият камък е твърдият диск на човечеството, или есперантото между цивилизациите". И май наистина е така. Камъкът е всъщност е първият език на човечеството, но днес малцина го говорят.


          Снимаме и прочутата тумбеста скала с нишите. Моя приятел си я беше сложил на профила в социалната мрежа още преди една седмица. Тя е една такава блеснала и леко горделива - сякаш е рекламно лице на сирене ементал - онова с дупките, ако се сещате. Всъщност си давам сметка, че тук всяка скала може да е рекламно лице на ементал. Почти. Коя с една, коя с две, три и т.н.дупки. Истински Нишоград. После по снимките си дадох труда да ги преброя – изкарах ги 43-44 ниши. Накацали по скалните блокове из рядката горичка и из шубраките. Но не съм сигурен, че това е бройката – най-вероятно са повече.



         
          Слизаме надолу към скалите и пътьом подминаваме кръгъл каменен къс. След няколко крачки се извръщам и казвам на Венци, че този камък е много правилно объл и е обработван. „О, да – този камък за малко да го пропуснем. Щях да ти го показвам. Това, казват, било слънчев часовник.” По него се виждат плитки улеи и дупки – нищо чудно и да е бил слънчев часовник, а нищо чудно и да не е бил. Но със сигурност е служел за нещо. За нещо древно и магично.


          Нататък както казах следват много скали с ниши. С Венци се разделяме – той минава по една по-горна пътека, а аз по долна. И ми подвиква от време на време като овчар – „там има ли?, „колко е часът”. После си броим нишите, които сме видели. Почти не обръщаме внимание на зеленината, която е лумнала навсякъде, на бодливия залист, на мъховете и гущерчетата, които пролазват край нас.


          После ще прочета че светилището е датирано от ранната Желязна епоха, а крепостта била от късната античност – 4-6 век. И по-късно обитавана вече в Средновековието. Т.е. като повечето култово-крепостни места по Източните Родопи. Просто защото върховете привличат. Привличат не само гръмотевиците, но и хората, за култови ритуали и за отбранителни съоръжения. Затова почти на всяко трето баирче има „кале” или „хисар” – демек "крепост". А казах ли ви какво значи „Кумбурлар кале”. Топонимът идва от „kumru- гугутка, гургулица – значи „Крепостта на гугутките”. Много поетично.



          Омаломощени след всички тези щурания и провирания от "урва на урва и от век на век", викам Венци да дойде и вадя изненадата от моята раница - две кутийки с бира и козунак. На Венци му светват очите за бирата и след като си казваме наздраве даже се разпява. На козунака не обръща внимание. Колко му трябва на човек - няколко скали, двайсет-трийсет ниши и кутия бира, и в него всичко ще запее.