понеделник, 29 декември 2014 г.

Най-старата стихосбирка вкъщи

          Честно казано, не знам от кой дядо или баба е, и как е попаднала у дома.  
На заглавната страница пише: "София, 1906.  Печатница на Гавазовъ и Чомоневъ." Автор е А.Караюрдановъ и цялото книжле е всичко на всичко 15 страници, като на някои страници има и по две стихотворения. Питал съм се това "А" дали е Антон, Асен или Андрей, търсих и в интернет за такъв някогашен поет, но безрезултатно. Заглавието е просто "Стихотворения". А ако някой го интересува - цената е 25 ст. 
          Подбрах три неща от нея за добиване на представа за какво става дума. Стремил съм се да запазя оригиналния правопис - все пак това са сто и осем години... По-стари издания на български имам единствено на свитък старогръцки митове с правописа от 19 век, но я няма годината на издаване и "Руско-български речник", на Кърджиев, който е от 1893 г.
          Хората изчезват, спомена за тях също, дори и спомена за спомена, но все пак понякога, някъде, остават следи, че ги е имало, че са мислили, че са чоплели животеца както могат.
       

          СКИТНИШКА ПЕСЕНЬ

     Отритнатъ от хората подли и низки,
     Азъ днеска се скитамъ саминъ изъ чужбина,
     Не искамъ да знамъ за домашни за близки;
     Азъ нямамъ вечъ свои, вечъ нямамъ родина!

     А кой ли пъкъ иска за мене да знае?
     А кой ли ръка си ми братски подава?
     Ехъ, никой! И тозъ що катъ мене страдае,
     И той озверенъ е – братъ не познава!

     Скиталецъ покоренъ на воля едничка,
     Откакто заскитахъ азъ време се мина,
     Азъ плюхъ на живота, присмяхъ се на всички
     И нямамъ вечъ свои, вечъ нямамъ родина!


четвъртък, 25 декември 2014 г.

"Долу Дядо Коледа!" ( фейлетон)

22 декември
Новият министър от правителството на „БЕРГ” ни събра цялото Министерство на Дядоколедовците и първо ни съобщи, че ни орязва бюджета с 99 % за тази Коледа, защото предшественикът му му завещал милиарди дефицит. Каза да сме забравили за шейни с елени, служебни червени ботушки и гребенчета за брада. Освен това, уж между другото, спомена че сме били феодални старци, които само обикаляли света на държавни разноски, и затова вече щял да ни осигурява на минимална заплата и ни спирал снежните надбавки и добавките за ненормирано минаване през комини.

23 декември
            Днес си получихме разпределенията – на мен ми се падна България и още две страни от Третия свят. За пореден път се убеждавам, че съм карък. Моята Снежанка, която е от смесен брак на лапландец и каракачанка, като чу се разплака.
            Попитах в дирекцията кога ще им е Коледата на българите – на 25 декември или на 7 януари, но оттам ми казаха че това нямало значение, а веднага да съм тръгвал, защото транспортът не бил редовен.

            24 декември, сутринта
            Последен оглед на багажа – вълнени наполеонки, фенерче с джи-пи-ес, сух дезодорант против изпотяване, шперц. Снежанка ми каза, че си сложила пет чифта розови бикини на еленчета, епилиращ крем и преса за къдрене. От дамската й чантичка случайно видях да се подава брошурата „Дядо е Коледа е боклук”. И двамата си сложихме по една бронежилетка, както е по инструкция. Последно минахме през столовата да си получим сухата храна и дажбата водка за из път.

24 декември, ранния следобед
Самолетът на „Лапландия еър" за София беше отвлечен от крайно мургави привърженици на неправителствената организация „Роми без граници”. Те настояваха да се приземим край Димитровград, където щели да имат симпозиум. Малко след приземяването установих, че всички чували с подаръци мистериозно са изчезнали. Наложи се да купя подаръци от Диммитровградския пазар. Хванах последния автобус за Кърджали и докато пътувах на последната седалка, бях обзет от тъжни мисли за бъдещето на нашата древна професия. Снежанка остана в Димитровград – от „Пайнер” й предложиха едногодишен договор и веднага след празниците започвала записи на нейната авторска песен „Горе на елхата, топките се клатят – долу под елхата страстите пламтят”. Преди да се разделим впрочем, тя ми спомена, че нейната професия била още по-древна и от моята, но не можах добре да разбера защо.

вторник, 23 декември 2014 г.

Последната снимка

          Делчево е малко селце в окрайнините на Пирин,  в което живуркат има-няма петдесет души. Селото е тихо и животът в него се е загнездил по някакъв свой си начин сякаш от времената когато Джон Атанасов хал хабер си е нямал, че ще открива онова, на което днешните македонци му викат „сметач”, а ние - компютър. Самотните старци и най-вече старици, които шетат бавно из селото изглеждат като отшелници прогонени от модерния свят и настанили се тук до изживяване. От селото се открива чудна гледка към град Гоце Делчев, котловината долу и отсрещната снага на Родопите. Всяка година ходя поне веднъж в годината за да се насладя на необятното небе, на дълбоката гледка и тишината и най-вече за да се видя с баба Злата. Тя е слаба дребна женица, с много живи и топли очи – като две прозорчета между нашия свят и отвъдния. Бяхме са запознали случайно преди няколко години - когато се разхождах из селото я видях да влиза през долния приземен кат където са дръвцата за отопление и разни зимнини. Поздравих я и попитах дали може да надникна от дървения чардак на втория етаж заради гледката. Тя ме покани любезно и веднага се засуети да ми покаже откъде точно да мина и къде да внимавам да не се спъна. Тъкмо беше обрала фасула с целите стъбла и го беше простряла да се суши на чардака, на някакви много интересни плитки, от които стърчаха шушулките. Правих снимки, ахках и охках от спокойствието на малките стръмни и тясни като пътечки улички, по които никой не се мяркаше, от цялата автентичност на пейзажа. Видях колко скромно и самотно живее възрастната жена и ми стана мила. Тя отговаряше спокойно и търпеливо на всички въпроси за битието и поминъка си, за зимата и реколтата от фасул, без съжаление или печал, но най-вече без хитрост, с една детска сърцатост. Разбрах че е сама – нямала деца, нямала мъж и никога не била имала. Личеше си, че рядко я навестяват гости и се радва, че може да поговори с непознати, да им разкаже нещо свое си. По думите ú, нейния баща бил укривал Гоце Делчев в същата тази къща и от него бил останал войнишки нож като семейна реликва. Замълчах си и не оспорих, че това е малко вероятно, при положение, че Гоце е загинал още през 1903 г, когато баща ú не може да е бил роден или пък е бил съвсем невръстен. Не исках да ú отнемам спомените, нейните си лични митове. Направих се, че ú вярвам. Опивах се от истинското, от очарованието на мястото и на момента. И така беше всеки път - като отида при баба Злата не ми се тръгва оттам – удължавам всяка минута, пия всяка гледка като за последно.
          Миналата година вместо баба Злата ме посрещна некролога ú на дървената портичка долу на зимника. Стана ми празно и някак още по-самотно на този свят. Този пусти, компютърен, мъртвешки блед свят с всичките си амбиции, ежби, ежедневни битки за власт, пари и слава, прикрити под най-различни благовидни имена, беше изгубил един хрисим и добър човек. Човек, който не оставя никого и нищо след себе си освен една стара порутена къща и един стар войнишки нож, който даже не е на Гоце Делчев. 

събота, 20 декември 2014 г.

Улица "Пустота"

Смисълът на живота – това е щастието. Това бил казал четиринадесетият Далай Лама. А може и да не го е казал. Може да е от стих на поет или бард – не знам.
Папата не прие Далай Лама за да не си развалял достлука с китайските управници. Сигурно щеше да е интересна среща – среща на двама щастливи люде на земята – въпреки възрастта им.  Не знам дали при всички е така, но с времето и с възрастта, сякаш всичко духовно и емоционално в нас, порциите щастие сякаш се стесняват като във фуния. Намаляват. И накрая повечето се озоваваме на улица „Пустота”, където щастието е само спомен.
             Улица „Пустота” („Desolation Row”) е 11-минутна песен на Боб Дилън. Тя представя една апокалиптична картина на хаотичния свят около нас. Като ученици не знаехме какво е пустота и не бяхме чували за апокалипсиса – дори не знаехме какво точно е това животно. Щастието за нас беше в книгите, в сладките магарии навън по улиците, в музиката, филмите и най-вече в душите ни. Слушахме грамофонни плочи, каквито издаваше родния „Балкантон”, четяхме книги, каквито цензурата благоволяваше да разреши да бъдат преведени. Същото беше и с филмите. Разбира се, нямаше кой да дръзне да издаде цяла плоча на „Бийтълс”, на „Ролинг Стоунс” или на „Пинк Флойд”. Но ние ги слушахме с мой приятел по радио „Свободна Европа”, разхождайки се в неделя из улиците на Стария квартал, гушнали транзистор „ВЕФ”.  Имаше и едно съветско списание „Кругозор” – още пазя една купчина от него. Вътре то беше пълно с малки, найлонови плочи като страници – разни частушки, песни за войната и какви ли не глупости. Но на последната страница задължително имаше по една прозирна плоча с две песни на „западен” изпълнител. И аз, и други мои връстници си го купувахме само заради тази последна плоча с двете песни. Така имах песни на „АББА”, на „Смоуки” и на много други. Но това бяха шлагерни групи – те бяха безобидни. Въпреки това ни правеха щастливи. Безмерно щастлив бях и когато същият приятел, с когото слушахме „Свободна Европа”, ми продаде „на черно” двойния албум с музиката към филма „Треска в събота вечер”. Нечувано, лудо преживяване беше да притежаваш две оригинални плочи с музика на „Би Джийс” за десет лева. Как съм ги икономисал – това не помня, но помня как въртях до втръсване „Stayin` Alive”,More than a Woman” и останалите парчета и макар, че игличката прескачаше на много места, наистина бях щастлив. После дойде книгата с малка плоча на Боб Дилън от поредицата „поети с китара”. Четях преведените от Леда Милева „социални песни” на Боб и слушах с максимално усилен звук за ужас на съседите „Отговорът с вятъра се носи”. Ядосвах се, а и до днес ме е яд, че Тома Спространов дървеняшки беше превел „Улица Пустота” като „Бразда на изолацията”. За да не разсърдим обаче Големия брат – СССР, от същата поредица първо излезе книгата с плоча на Владимир Висоцки – не по-малък колос на изпятата поезия, но далеч не толкова световно известен, колкото потомъкът на Одески евреи Дилън. Не знам дали е по-добре, че нямах шанса да видя и слушам Висоцки  на живо. Когато през 1992 г имах късмета за два месеца да присъствам на два концерта на Боб Дилън за мен дойде първото голямо разочарование – тогава разбрах, че понякога идолите имат глинени крака и лесно се сгромолясват. Изобщо не бях толкова еуфоричен на нито един от двата двучасови концерта с пеещата и скачаща край мен тълпа, колкото когато слушах онези две песни на евтиния грамофон с моно-звук. За мен легендата Дилън беше останала някъде там, в малката плоча.

четвъртък, 18 декември 2014 г.

Призрачна мъгла над моста (Spooky fog on the bridge)


Общ балкански учебник по история? Не може да има такова животно

Балканите са интересно място за живеене – за някои са люпилня на азбуки и цивилизации, за други – като например за журналиста от вестник “Либерасион” Марк Семо – тук е родината на шкембе чорбата. А преди години мой приятел от Швейцария, който беше дошъл в Родопите да наблюдава разни птици, които ги нямало у тях, ми каза къде на шега, къде наистина, че си е представял Балканите като малко по-голям бар – като онези в старите уестърни с табела “saloon”, в който всеки (т.е. всяка страна) пие на вересия, псува, бие се и гърми по съседа си…
Но всички ние които живеем в този регион, усещаме че нещо ни стяга в обувките, че някакво камъче ни убива и това камъче е… общата ни история.
Когато през 2006 г целият свят беше възхитен от създаденият съвместен немско-френски учебник по история, много малко хора знаеха, че такъв проект – само че за общ балкански учебник, съществува още от 1999 г. Проектът се координираше от “Център за демокрация и помирение в Югоизточна Европа” със седалище в Солун, и наистина учебникът беше написан за 3-4 години в четири тома. Първият - за Османската империя, втория - за създаването на самостоятелни балкански държави, третия - за Балканските войни от 1912-1913 г и четвъртия - за Втората световна война. Като замисъл и реализация – добре, но после станало ясно, че на Балканите за появата на такова “животно” е още рано. Ами тъй де – ще вземем много да се опознаем, па да се заобичаме не дай си Боже, и после кого ще псуваме и кой ще ни е виновен за нашите неуспехи, м-м?
Основната разлика между френско-немският и балканският проекти е в това, че първият е подкрепян и насърчаван от държавата, докато при балканския вариант нещата са били движени и финансирани отвън - основно от американски и европейски неправителствени организации. От българска страна бил поканен доц. Валери Колев от СУ "Св. Климент Охридски", който участвал в написването на третия том заедно с историчката Кристина Куля от Гърция. Един български историк, участващ само в една от частите на проекта е твърде недостатъчно и несериозно за да се изрази цялостна визия по отделните теми, си мисля аз. Само за сравнение ще отбележа, че в немско-френския учебник са участвали десет водещи учени-историци – по пет от Франция и Германия, което говори за един сериозен и равнопоставен подход.
Всъщност, за да сме политически коректни трябва да кажем, че това, което се е пръкнало от този балкански проект не е учебник, а помагало, или както пише в Сръбското издание – “историческа читанка”.

сряда, 17 декември 2014 г.

Най-псуваният човек

          Трябва да е било около десети ноември – може би малко преди това, когато отидохме със състуденти да гледаме пиесата „Балкански синдром” от Станислав Стратиев. Беше в Пловдив, в летния театър под „Альошата”, надвечерно време, когато хладината изпълзява от своите скривалища и хората заедно с нея. Тогава тази пиеса много ме впечатли - модерна, сочна, осмеляваща се да казва неща дето само се шушнеха по кръчмите, но ми се стори някак не съвсем в стила на Стратиев. Единият от героите беше „Най-псуваният мъж в гимназията” – помня го много добре – и името беше впечатляващо и актьора - играеше го с чар Васил Попов. Защо бил „най-псуваният мъж”? – ами защото съчинявал онези задачи по математика с басейните – в които един басейн се бил пълнел от не-знам-колко тръби за не знам колко часа, но в същото време се изпразвал от не знам колко други тръби за не знам колко часа. И горките гимназисти трябваше да намерят за колко време щял бил да се напълни този ми ти басейн. Като не могат да намерят верният отговор – псуват.

          Сетих за тази пиеса покрай нашето безводно лято. И се сетих, че със сигурност това лято най-псуваният човек в Кърджали трябва да е била шефката на „ВиК”-то. Не мога да кажа дали с право или не, за това си има (надявам се) компетентни органи – да преценят действията и отговорностите на този или онзи, но мога да кажа, че не е нормално един средно голям европейски град в 21-и век, да бъде държан без питейна вода повече от месец. И то без да има сериозен катаклизъм – земетресение, свлачище, избори, война...И хоп – цял месец без вода за пиене! Африкански град! Та това безводно лятото, управителката на нашето „ВиК” – нищо лично към нея - но сигурен съм – от подслушани реплики тук-там, измести от първото място на „най-псуван човек в града” кмета на общината, който ако се направи проучване ще се окаже, че е титуляр за тази „титла”. (Ето тема за социологическо проучване – „псувате ли, по колко пъти на ден, по адрес на кого най-често, олеква ли ви след това...”)

          Изобщо, няма съмнение, че във всяка общност, във всяка малка или голяма група от хора, свързани по определен признак си има „най-псувана личност”. Както например, сред вложителите на „КТБ” се знае кой е „най-псуваният човек”.

понеделник, 15 декември 2014 г.

Гълъби


Тук някъде, според не потвърдени сведения, трябваше да има един герой на още не написан разказ. Но първо съзираме грамофона с въртящата се на него грамофонна плоча. Игличката препускаше по микро-браздите малко уморено и превръщаше физическото стъргане в електромагнитни  импулси, а електромагнитните импулси се преобразяваха в уна палома бланка, която, освободена от тон-колоните, излиташе през разтворените източни прозорци на къщата с много надежда. И ето го – точно там, на двора, на два-три метра пред гълъбарника, кльощав и с оформена лека усмивка, Методи гледаше умилено четирите гълъба с натежалата походка, кацнали на покрива и беше изпълнен с нещо решително и приятно. Знаеше, че сега е повече от готов за герой на интересна история и се надяваше, тайно се надяваше, че някъде някой вече е седнал и пише за него. Леката усмивка, обаче, не идваше от това, а по-скоро от спомена, как като малък не можеше да казва правилно някои думи и обръщаше убедително съгласните в тях. “Гъбъл”, вместо “гълъб”, “кобар” вместо “кораб”.
Баща му правеше ковчези. Методи смяташе, че това трябва непременно да се спомене от този, който ще пише, или вече пише, историята. Впрочем, да правиш ковчези е незабележима и недооценена от обществото работа, която изисква първо да си поне малко философ и второ да свикнеш с мисълта, че не можеш много-много да израстеш в кариерата. Такава или онакава, но благодарение на тази професия, баща му успя да го изучи. Казваше, че цял живот не може да се начуди, как едно такова просто сандъче от мукава и чамови дъски, може да е натоварено с толкова тъжен патос и сълзлива безнадеждност от хората.
Още преди да се пенсионира, баща му започна да си прави свой ковчег, защото не обичаше да го сварват неподготвен. За каквото и да е. Такъв си беше. Правеше го бавно, от орехово дърво и с много орнаменти – като произведение на изкуството. На всеки, който се интересуваше, казваше, че орехът от всички видове дърво, най-добре пазел задгробните тайни. Методи не питаше защо е така, от страх да не би да не го разбере. В главата на баща му почти беше узряла идеята как да направи дъговидни крака на ковчега, та да може да го ползва още приживе като люлеещо легло. Затова преговаряше от доста време с майката на Методи да му направи меко дюшече от дунапрен за дъното и възглавница с кокосова вложка.

събота, 13 декември 2014 г.

Палечковци или геймъри


Палечко и Палечка


          „Палечка” и „Малечко-Палечко” са приказки. С тях са израснали поколения човеци по целия свят - едната е на Андерсен, а втората е записана от Шарл Перо, по устни предания. Общото и в двете е това, че главните герои са дребни и крехки като палци дечица, и затова ги наричат така.
          Преди година и нещо във Франция излезе друга книга „Палечка” (Petite Poucette) - от Мишел Сер. Това е философско есе не е за деца, които още си смучат палците. В нея авторът анонсира появата на ново човешко същество – което има щурите способности по цял ден да изпраща есемеси и да общува с цял свят чрез екрана на своя таблет или телефон с палците си. Това същество е малко над приказната възраст - ученик, или ранозрял студент.
          Намирам, че метафората в книгата е много удачна – какво по-естествено от това да наречеш Палечка девойката, която използва палците си за „пътуване” в света на човешките отношения и познанието. Всички ние отглеждаме в домовете си такива палечковци, от интернет-поколението. Те са „digital natives”* - не познават и не им пука за „стария предцифровизован свят”. Стар, стар – колко да е стар – от преди 13-14 години, но на тях им изглежда като преди век. Оттук възникват и някои особености в общуването с това поколение. Въпросът, който от хилядолетия е стоял: какво старото поколение може и трябва да предаде на по-младото, този път е малко по-засукан. Та знанията на „зрялото” поколение не са ли вече остарели, изостанали.  Мога да кажа смело, че поне половината от знанията, които аз съм придобил по време на висшето си обучение, днес са ненужни и не служат за нищо – освен на историята. Сигурен съм, че е така в повечето науки. А от друга страна с няколко натискания с пръсти, Палечко и Палечка могат да ви извадят най-новите достижения в която и да е област на науката и техниката, за които даже учителя им не е чувал. Питате за престижа и опита на учителя. Ами че те живеят вече в различни плоскости с учениците си, за разлика от преди двадесетина години.
          Че изостава образованието, изостава в прилагането на технологичните новости, както и другите институции изостават. Те кретат с „Москвич” и не могат да следват бясното темпо на Палечко и Палечка. И това касае всички институции – администрация, Училище, Църква, финансови институции. Е, търговията и услугите са пό в крак с глобалните новости, но те не са институции, нали.

четвъртък, 11 декември 2014 г.

Не знам откъде да започна


Искам да напиша нещо за колективния дух у българина, дето напоследък хич го няма, но не знам откъде да започна. Дали от историята, или от Уикипедия. Я да започна с малко история. Последното „пиянство” на българския народ е било преди 102 години – малко преди и по време на Балканската война. Тогава цялото общество се вдига обединено, въодушевено, мобилизира сили за една обща кауза, за обща идея. Резултатът е известен – известни са и успехите и провалите. Само 27 години преди това е друго колективно „пиянство” – по време на Сръбско-българската война, а първото е може би по време на Руско-турската война от 1877-1878 г, като то се подготвя още по-рано – още от Априлското въстание и от организационната дейност на Левски. Тези първи десетилетия след 1878 г са изпълнени с ентусиазъм, с чувство за общност, за национална идентичност. Защо вече 102 години това чувство спи ми е трудно да кажа. Може би защото вече сме се успокоили като нация, като страна, изживяли сме „бебешките” си десетилетия на емоции и на силни национални страсти. Ако говорим днес за „пиянство” то е по-скоро с отрицателен знак – масата гледа да се спасява поединично (но все пак масово), най-често като хване автобуса или самолета с еднопосочен билет в посока на залязващото слънце. Няма кауза, няма идея която да подхване енергията на общността, да я обедини и да я използва за общото благо. Идеята „да се обединим всички, за да се оправим” изглежда много мъглява и ненадеждна. Няма водеща нишка, няма водач, няма пример.
И тук аз се сещам за един малко странен на пръв поглед модел – това е общодостъпната енциклопедия „Уикипедия”. Знаем, че никой индивид не може да знае всичко за всичко, което е известно на днешната наука и цивилизация, но човечеството, като общност го знае. Така както никой отделен човек не може да прочете всички книги издадени по целия свят, но човечеството – може. В „Уикипедия” водещ е колективния принцип, усета за съпричастност – всеки да допринесе за общото знание, за общото дело. Така се получава нещо много добро, нещо с положителен знак, без завист, без тупане по гърдите, тихо и кротко, кой колкото може и с каквото може. Да ама тук, ще кажете става дума за некомерсиално дело, а когато нещата опрат до пари, ха върви действай безкористно и без тупане по гърдите. Да – знам че е така, но принципът е добър като модел. Знам и че в икономиката, а и в политиката, нещата не са като в науката. Ако аз имам двайсет лева, а ти имаш две кокошки и аз купя от теб твоите две кокошки за моите пари – то ти няма да имаш вече две кокошки, но ще имаш двайсет лева, а при мен ще е обратното. Т.е. в икономиката постоянно се придобиват или губят стойности. Докато в науката и изкуствата знаем, че съвсем не е така. Ако аз знам да правя гайди, например и предам на двама ученика моето майсторство, то и учениците ми ще придобият знанията, но и аз няма да изгубя своите. Ето това е принципа на колективната мисъл – да даваш, без да губиш.

сряда, 10 декември 2014 г.

Аслани, лъвове, левове


На обратната страна на банкнотата от два лева – точно на "гърба" на Св. отец Паисий, е изрисуван лъв в поза „рампант”. Сигурен съм, не всеки е забелязал, че това е лъвът от герба на България в “Стематографията” на Христофор Жефарович от 1741 г. И колкото пъти съм го гледал, винаги съм си мислел, че българската парична единица – левът, си е наше оригинално „изобретение”, символ на непокорния,  „левски” дух на българите. Нали съм учил в училище, че знамето на априлските въстаници е имало избродиран лъв от едната страна. Нали на калпаците на героичните ни борци за свобода също е имало лъвчета, каквито и малките чавдарчета носеха на калпачетата си до 1990 г. Дори – не си спомням къде - бях срещнал безумното с глупостта си твърдение, че марката „Пежо” била откраднала емблемата си именно от "челата" на нашите въстаници.  Когато наскоро срещнах писанията на наши и чужди учени глави, че паричната ни единица била заимствана от поробителя – от някакви „асланлъ-грошове” в Османската империя, тогава си казах: „тази лъвска работа трябва да се проучи”. И ето какво понаучих – без да претендирам, естествено, за изчерпателност.
В европейската хералдика, лъвът е най-често срещаното животно – повече и от орела, даже. Като изображение, той най-често е изправен, в „каратистка стойка”, гледащ лошо и със страховито изплезен език (ей на това му се викало поза „рампант”). Днес на много гербове на страни може да се види такъв изправен, лошо гледащ и с изплезен език лъв – например на гербовете на Естония, Холандия, всички скандинавски страни, Великобритания – няма нужда да ги изброявам всички. Но мен ме интересуваше появата му върху паричните знаци. Някъде около 1520 г в Бохемското градче Йоахимстал (на чешки - Яхимов), някакъв скучаещ граф започва да сече сребърни монети с изображение на лъв от едната страна. По името на градчето тези монети ги наричат първо йоахимсталери и после само талери. Монетите получават бързо разпространение в почти цяла Европа, а 60 години по-късно в земите на днешна Холандия секат подобни на тях, с лъвче, които придобиват голяма популярност под името „льовендалери(leeuwendaаler) т.е. «лъвски талери». През ХVІІ в, когато Холандия е отличник в европейската търговия – точно както китайците днес, тези монети чрез търговци и авантюристи достигат и до Османската империя и са популярно разменно средство там чак до края на ХVІІІ век. Както вече споменах, народът в тази империя много ги тачел – харчел ги, диплел ги, криел ги в гърненца и им сложил народното име "асланлъ гуруш" (aslanlı gurus), демек лъвски грош, както се сещате. В Украйна пък, на същите талери им казвали «лев», или «левок». През ХVІІ век, един левок била заплатата на един реестров казак за цял месец, т.е. нищо и никаква, защото хубава сабя, например, струвала 3-4 левока.

понеделник, 8 декември 2014 г.

Тъга в парка


Дизел


          Накъдето и да се обърнем днес "виждаме" неговото име. Локомотиви, кораби, подводници и най-вече автомобили, пътуват благодарение на Рудолф Дизел и открития от него двигател. Всъщност пълното му име е Рудолф Кристиан Карл Дизел, ама на кой ли са му притрябвали всичките му имена, когато за историята той си е просто Дизел. Ако не сте се сетили още - той е германец, но това не му пречи да е роден в Париж през далечната 1858 г, когато България е още под османско владичество. Израства и учи - първо в Лондон, а после в Мюнхен – в Политехническия Университет, след което работи като инженер в завод за хладилници. Неговата любов, обаче са двигателите и той изцяло им посвещава живота си. Отначало имал амбициозната цел да създаде двигател, който да използва като гориво въглищния прах, струпан на цели планини в Рурския басейн. (Ех, защо някой не изобрети двигател работещ с шлаката от оловно-цинковите производства, която също е цели планини край нашия град.) Както и да е, не успява да се справи с тази задача, но през 1893 г, Дизел публикува труд върху цилиндров двигател с вътрешно горене, и колкото е да е нескромно, го патентова и го нарича на свое име. Следващите пет години той прави подобрения на двигателя, като по време на едно изпитване едва не загива поради експлозия. Но това е риска на първооткривателите. Всъщност Дизел доказва с този двигател, че горивото може да бъде възпламенено и без искра, с помощта на нагнетен въздух. Успехите му се дължат изцяло на добрите му познания по термодинамика – един дял от физиката, който мнозина от нас днес не обичат, включително и моя милост. През 1897 г, когато работи в заводите Maschinenfabrik Augsburg-Nurnberg, известни днес с много по-лесното за произнасяне „М.А.Н.”, двигателят му е напълно готов и изпитан с успех. Теоретичната му ефективност е 75 %, при само 10 % ефективност на парния двигател. Ако се питате с какво гориво е провеждал изпитанията на моторите си, ще ви кажа направо – с бензин, тъй като дизеловото гориво тогава още не е измислено.
            През 1898 г, Рудолф Дизел е на 40 години и е вече милионер. Неговите двигатели, обаче не си пробиват така лесно път към масово приложение в „каруците без коне”- автомобилите. Поради големите си размери, двигателите се използват първо в корабите и в току-що изобретените подводници. Едва през 20-те години на ХХ век в САЩ се поставят в трактори и автобуси, а през 1937 г, фирмата „Мерцедес” пуска и първият лек автомобил с дизелов двигател.
            На 29 септември 1913 г Рудолф Дизел се качва на кораб за Лондон като преди това е оставил на жена си куфарче с 20 000 марки, но с молба да го отвори след една седмица. 

сряда, 3 декември 2014 г.

Невен Кидеров (Бат`Невен) и Иво Георгиев в клуб "Мазе"

         
       
          На 4-ти, в четвъртък в столичния клуб "Мазе", от 22.00 ч заповядайте на концерт-купон. 
Вход - свободен! Невен ще пее в първа част основно свои песни с китара, а Иво ще го "подпира" с акордеон. Във втора част Иво ще попее също свои песни с китара и акордеон, а Невен ще го съпортва като перкусионист. В трета част всичко може да се стане! Не се знае какво ще каже някой за такива хора - пеещи и свирещи авторските си песни и изкушения. А едва ли и те ще се заслушат. Важното е, че ще се видят със себеподобни на такова готино, неформално място да си кажат думата. Тя думата, истинската като се каже на място хваща дикиш. А другото - вятър. 
        Невен се появява по софийски клубове с китарата си последните години, но не записва нищо...докато Иво си записа много добър албум и си кротува...ама не се знае докога.
          Но енергията им се съчетава чудесно... ще видите!



Клуб "Мазе" - на пъпа на София - няма как да не го видиш.

понеделник, 1 декември 2014 г.

Нещотърсачи


Никола Кесаровски беше нещотърсач. И още - математик и писател и казваше: „живеем в интересни времена”. Нямаше как да не му вярваме – айде, на един писател може и да не хващаме вяра, но на един математик – задължително, защото математиката борави с цифри - там „няма шест-пет” и освен това е страшно интересна наука. Ако не вярвате гледайте чудесния японски филм „Любимото уравнение на професора” и ще се убедите. Не се надявайте обаче по нашите телевизии да пуснат такъв прекрасен филм - ще трябва да се проявите като добри нещотърсачи и да си го потърсите някъде в интернет.
Та според Бачо Кольо Кесаровски, всеки ден би трябвало да е изпълнен с интересности и необичайности. И той наистина ги намираше – интересни събития, факти, хора. Пипи Дългото чорапче ако помните, също беше нещотърсач и поясняваше: „Светът е пълен с разни интересни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите”.

Лисабонски нещотърсачи  (Lisbon Thing finders)

Е, това занятие – всеки го разбира различно – един търси интересни камъни по чукарите, друг - къде кренвиршите са най-евтини, а трети – дали може да си намери жена или кола по свой вкус, в интернет. Това понякога е стресиращо, но няма как – хляб без кора не може, както е казал народа. Мой приятел – велосипедист, ми се оплакваше наскоро, че малко се поизнервил в последно време. Улавял се, че дори когато пресича кръстовище и някой изперкал и нервен шофьор му изстреля свиреп откос с клаксона – един вид „к`во се туткаш, бе, кретен”, той се стресирал и дълго време не можел да се успокои след това. И псувал – само не разбрах на глас ли или наум. Аз също съм имал такива случаи и го разбирам. Да си велосипедист в повечето градове в България е като да си правиш сепуко с дървен нож – т.е. трудна мисия, дето се вика. Но Слава Богу, все още възможна.
Като казах велосипедист, си спомних скорошна случка, която много ме беше впечатлила. Представете си едно от най-натоварените кръстовища в столицата –  това на „Лъвов мост”. То и „Орлов мост” да си представите пак ще е същото защото и двата моста са строени от чехите братя Прошек и то по едно и също време, а и на двата моста трафика е изключително натоварен (да не говорим, че на гърба на банкнотата от 20 лв, двата моста са пак рамо до рамо). Та, на „Лъвов мост” в час пик, в насрещното движение се движеше възрастен човек на велосипед и си свирукаше. Беше голям хаос, по две редици коли във всяка лента, шум, бибиткане, пешеходци се мотаха, но нашия човек си свирукаше и лавираше най-невъзмутимо между автомобилите. Искам да подчертая пак - той караше срещу движението. И знаете ли коя мелодия си свирукаше – от филма „Осъдени души”. Онова тъжно парче на малко мургавия, но много талантлив Митко Щерев, което пък подозрително много наподобява началото на арията на Джилда от операта „Риголето” на Верди. Свирукаше си я непринудено, безстрастно, сякаш се разхождаше по зелена ливада сред птички и цветенца. Явно човека беше или екстремен нещотърсач със суициден уклон, или беше поел огромни количества стрес и беше решил да кара през просото.

четвъртък, 27 ноември 2014 г.

"6 и 9"



Почти огледално стихотворение - синтез между поезия, фотография и музика.

понеделник, 24 ноември 2014 г.

"Пътнишкият влак" за Подкова


Гъсеници на пеперудата Борова процесионка (Thaumetopoea pityocampа) придвижващи се от гнездото към местата за хранене, в характерна процесия.

четвъртък, 20 ноември 2014 г.

"Доброжелателните" - Джонатан Лител


     Полифонична и изумителна творба е “Доброжелателните”. Студена, трудна за четене и едновременно разтърсваща. За нея е писано и ще се пише много, както е писано и ще се пише много за Холокоста, впрочем. Именно тук е изключителната мощ на Лител – един изключителен ерудит – в смелостта, в дързостта му да подхване тема, върху която са писани море от трудове и книги и то все от познавачи – или бивши концлагеристи – като Василий Гросман, Франкъл, или душеведи – като Хана Аренд и дори Цветан Тодоров със своята “Памет за злото”.



Джонатан Лител

     Романът е “хибриден” – термин, който специалистите обичат да използват напоследък за подобни четива – едновременно исторически, приключенски, криминален, семейна сага донякъде, псевдо-мемоаристичен – без да е нито едното от тях само по себе си. Провокативната сила на книгата е, че дава думата на извършителите на престъпления, а не на жертвите – нещо, което досега беше почти табу (както в България все още е табу да се даде думата, дори и чрез литературни прототипи на палачите на Априлското въстание примерно, но това е друга тема.) Историческото наследство и предаването му за поколенията става предимно чрез словото на жертвите, но така или иначе ние сме наследници, потомци на тази част от човечеството, която извърши геноцида над тези големи групи от хора. Ние споделяме техните “европейски” ценности. Оттук пък идва деликатността – да разравяш онова минало, което толкова мирише, защото ни е срам от него. (Затова са разбираеми опасенията на някои да не би чрез подобни книги да се пробуди симпатия към извършителите на масов геноцид, вместо към жертвите - именно с подобен мотив, ръкописът на "Доброжелателните" е бил отхвърлен първоначално от френското издателство "Калман-Леви", за да бъде издаден от "Галимар").
     Книгата е безпощадна към читателя – той е удавен от огромната информация, чувства, мисли, написана е в словоизлиятелен стил. На човек му се иска понякога просто да има един абзац, за да си отдъхне, да спре и да осмисли някои неща, защото в продължение на много страници няма прекъсване, няма нов ред – всичко е изливано, изливано... Но как би могло да бъде иначе при такива мащабни и съдбоносни събития.

     И въпреки това романът е запомнящ се, той е събитие – кара те да мислиш, да се съпоставяш с героите, да разсъждаваш върху много неща от живота, най-малкото върху това, че всеки факт, всяко действие има няколко страни и гледни точки.

     Разбира се, всичко което казва романа е казвано преди – много са заемките – например това за сходствата между нацисткия режим и съветския е казано вече от Гросман и от други. Самият Лител признава, че е изчел огромно количество литература, правил е проучвания на място в Украйна, Полша, Германия, Русия.

     Но синтеза, комбинацията от казаните неща при Лител е уникална – спойката е различна, гледната точка, размаха.

     На мен ми идваха в повече всичките тези немски думи и съкращения, всичките чинове в немската армия, които дори не си правех труда да гледам в таблицата отзад – ненужна според мен.

     Преводът на Георги Ангелов е чудесен – доколкото знам той дори е бил приготвил доста бележки под линия за много от историческите личности, но авторът не е позволил да бъдат включени в българското издание, понеже ги нямало и във френското. Лично мен това би ме обогатило повече отколкото таблицата с чиновете накрая.

     Много неща биха могли да се кажат още - това че Ауе е фабрикант на дантели, го намирам за чудесна метафора за плетенето на спомените му, например. Трябва да имаш много търпение и спокойствие да наплиташ малко по малко, случка след случка, ден след ден. Така както се чете и книгата - бавно, ден след ден.


("Доброжелателните" - изд."Колибри", 2009 г, прев.Георги Ангелов)

вторник, 18 ноември 2014 г.

Дедо ви, Рилският манастир








Дедо ви, Рилският манастир

Навремето, още когато бях малко манастирче си мислех, че всичко, което хвърчи в небето са кръстове. Тогава тежах две каруци камъни и пет дъба дървен материал и нямах никаква представа, че Земята е кръгла. Толкова кръгла, като два църковни купола, слепени в едно. После се оказа, че не само била кръгла, но се и въртяла на всичкото отгоре. Сега съм далече от времената, когато си мерехме камбанариите с другите манастири; достигнах онази достолепна възраст, в която ставаш хем по-мъдър, хем по-приказлив. Така е – приказливичък съм, но знаете ли колко премествания, пожари, възкръсвания, укрепвания и колко влечения по школи и заблуди останаха зад мен. Понякога съм се усещал много близо, а понякога безкрайно далеч от Бога, но се научих да приемам всичко спокойно. Законите на Гей-Люсак, или откритието, че атомната маса на златото била 196.9665, признавам си, не ме взривиха от възторг. Даже честта, оказана ми от онези от “ЮНЕСКО”, приех равнодушно като крава, спечелила първо място на селски панаир заради доброто си родословие.
Вие да не сте французи? Ааа, руснаци – щото ми стори, че се докачихте заради Гей-Люсак. То вярно, че името му е малко такова, напомнящо за мъжка носна кърпичка с ухание на люляк. Руснаци, значи … Е ми, добре – то всякакви хора трябва да пъплят по земята божия. Хайде влизайте, влизайте…
Щом сте наша кръв, ще ви разкажа историята за руския кръст.
Беше оня ден – сиреч, някъде към 1945-46-а година, но за дедо като мен си е като оня ден. Значи, освен проядените от дървояди дъски, плъховете и кривите бакърени казани в магерницата, криех в моите потайни кътчета и много предмети, покрити с прах и Божия надежда - кръстове, стари ръкописи писани на тишина и сянка, икони сбирани и пазени с векове, напукани от старост и чудодейна сила, а не като тези дето ги продават сега, с фалшиви пукнатини. Руският кръст ми беше дарен през ХVІІ век от един Московски княз. Казвал се Владимир. Или не – синът му бил Владимир, а той се казвал Николай и бил много богоугоден човек. Тежеше четири килограма. Кръстът тежеше толкова, не княза, разбира се, и беше от чисто 21-каратово злато. На предната му страна изпъкваше фигурата на Спасителя, с трънения венец и с изключително сполучливо изработено страдалческо изражение. Руската ювелирна школа беше вече в подем в онези времена и майсторите не гледаха само размерите, а започваха да обръщат внимание и на изяществото, на красивия детайл.
Ох, как обичах миризмата на пържени тиквички с кисело мляко и чесън през тези векове – седемнайсти, осемнайсти, та чак до средата на двайсти век. Когато се понесеше от магерницата, проникващата, но блага миризма, чак смола ми потичаше от гредите. Идеше ми да зарежа цялото си достолепие, да се наредя с монасите на дългата маса и да ям цяла седмица само тиквички - вие им викате “кабачки”. Сега вече никой не пържи тиквички в манастира – и тук минаха на бързо хранене, както и в религията впрочем, но това е друга тема.
Та през тази 1945-а ли е било, 46-а ли, отде се взе един тарикат от Търновския край – учил, недоучил за инженер-химик.

неделя, 16 ноември 2014 г.

Ръцете, които...


Камна на нафту

      Когато пишех писма на баща ми и майка ми от чужди страни – уточнявам - хартиени писма, ръкописно надраскани, а не с „таймс ню роман” - от онези писма дето се слагат в пликове и се пускат в едни жълти кутии – и им разказвах къде съм бил и какво съм видял, винаги го правех с чувството, че съм обикалял, гледал и слушал всичко и заради тях. Навсякъде където пътувах попивах култура – музеи, катедрали, концерти, и си казвах: „ех, да можех да доведа и майка и татко да видят това”. Заричах се – или по-скоро мечтаех, как един ден ще ги кача на самолета и ще ги водя да видят чудесии из Европата. Не можах да ги заведа никъде – нямах такава възможност, но чувствах в мен да гнезди някаква гузност, някакво безсилие и съжаление.
      Това трябва да е заложено в нас – да ни изпълва желанието, хубавите места, които посещаваме, хубавите преживявания, които ни се случват да искаме да ги съпреживяваме с най-близките.
      Родителите ми така и никога не посетиха „западна” държава. Единственото им, останало в родовата памет, легендарно, съвместно пътуване беше до Братислава – и то не културна екскурзия, не – а за купуване на нафтова печка. Цялото им пътуване със семейната лимузина „Москвич-408” трябва да е траело не повече от 7-8 дни, но цял живот после те разказваха и преразказваха една или друга случка от това преживяване на живота им. Пак повтарям - то не беше хайлазосване по други страни, просто ей така, а беше нещо, на което днес биха му казали бизнес-пътуване. Като се върнаха изговаряха със загадъчна нотка в гласа митични имена на градове – Тимишоара, Сегед, и особено Сехешфехервар и други разни такива, които на мен ми звучаха като Дамаск от приказките на Шехерезада. Действително, донесоха красива „камна на нафту” – нафтова печка, светло-бежова, отпред с прозорче за да се вижда пламъка – тогава това трябва да е било направо последен писък при нафтовите печки, защото нашите, българските бяха все тъмнокафяви, без никакво прозорче и на всичкото отгоре не се намираха лесно, а трябваше да се чака доста и да имаш връзки.
      Тази печка работеше дълги години безупречно, а днес стои като ненужен, стар паметник на едно пътуване. Като символ на едно изстинало вече семейно огнище, на един отминал, несъществуващ строй дори. Като се замисля, нищо от онази 1976 (или 77-ма) и годините след това не е вече същото – няма ги майка и татко, няма москвичи, няма нафтови печки и никой не се отоплява с нафта. Няма социализъм, а Чехословакия се разглоби на принципа на кофпомпата – нали знаете - учихме, че кофпомпата се състои от кофа и помпа... А двете Германии, с двата Берлина пък се оказа, че били една и съща страна и било задължително да се обединят (на нас пък точно един „берлински договор” кой знае защо не ни позволи да се обединим преди много години, и оттам промени цялата ни история, но това е друга тема). Тогавашния „жизнь” няма нищо общо със сегашния ни „life”. Но онази „камна на нафту” стои в празния апартамент и навява тъга. Ги дьо Мопасан има разказ със заглавие „Стари вещи”. В него възрастна, самотна жена  описва в писмо до своя приятелка как понякога се качва в „стаята със старите вещи” на тавана, гледа ненужните вехтории разхвърляни там и се отдава на спомени с часове. От предмет на предмет тя изживява наново случки от миналото, с близки, скъпи хора и от това й става по-хубаво и не чувства самотата така остро. Тя никога не е пътувала надалеч и си живее в своя затънтен район. Същата тема от разказа Мопасан включва и в известния си роман „Един живот”.

петък, 14 ноември 2014 г.

Наебали-обманули

video

          Една песен на Борис Гребенщиков, която много навежда на размисъл и ми се струва, че в нея можем да открием и наше си тълкуване. Оригиналът е на руската ъндърграунд група Х.З.("Хуй забей"), но варианта на Борис за мен е по-добър. Това по принцип е песен за войната, за изоставените батареи и батальони, които до последно очакват да им се притекат свежи части на помощ, но те все не идват. В наш си контекст и ние все чакаме помощ отвън да ни помогне за нашите си работи - дали ще е Годо, дали Чичо Сам или Михаля - все чакаме и все се оказва, че сме нае.... така де, излъгани.
         А дали ни е идвало наум, че бихме могли да опитаме и сами да си помогнем...

сряда, 12 ноември 2014 г.

Таргет

          В събота, на Архангелов ден ми звънят двама добре облечени господа, с бомбета, държащи някакви пакети в ръце. Ако бяхме в онези, както сега казват, черни, оруелски времена – щях да се изплаша – тайни агенти, ДС, или нещо подобно. Но днес – още преди да проговорят, аз вече знам – тези с бомбетата са агенти на сектата „Свидетели на Йехова”. Предлагаха да си говорим на тема възможно ли е мъртвите да заживеят отново и да ми помогнат да се избавя от страха от смъртта. Отказах любезно литературата, която ми предлагаха, като им казах, че разбирам, че съм в тяхната таргет-група, но те не са в моята. Че само седмица преди това – на Задушница, съм споминал мои мъртви близки и познати и така те са оживявали отново в мен и в другите, с които съм разговарял. Все пак успяха да ми набутат една диплянка за да не са „капо”.
          Брошури и диплянки ме заливат отвсякъде - от хипермаркети, от агенции за бързи кредити, за ремонт на покриви и фирми за магнитни наколенки. Аз съм техния таргет. Тяхната мишена, казано по-просто. В тяхната целева група съм. Днес всяка една човекоединица е в десетки и стотици таргет-групи едновременно.
          Скоро след добре облечените господа, на вратата ми позвъни моят „личен” циганин. Той звъни еднократно, но продължително, като за по-сигурно и чука – по това го познавам. Идва веднъж в месеца, а понякога и по-често, но винаги е с дежурната страдалческа маска на лицето, която – признавам си – добре е отиграл. Знам, че съм в неговата таргет-група, че съм част от неговата маркетинг-стратегия и въпреки това все ще му дам я филия с лютеница, я чифт стари обувки, или чорапи. Пари избягвам да му давам защото знам, че той е в таргет-групата на „Пещерска гроздова”. Сигурен съм, че още поне 40-50 хорица като мен са негова мишена и той си ги обикаля редовно, като особено следи да не пропусне празниците.
          Нали ви казвам – всички сме мишенина стотици компании, агенции, телефонни измамници, телевизии, радиостанции. Тези, които са ни взели на мушка, от своя страна пък също са взети на мушката. Неизбежно е.
          Когато заведох майка ми, Бог да я прости, преди 4-5 години при един хисарски „лечител”, и когато видях палата, в който живее и лъскавата, нова „Тойота” в гаража му, веднага разбрах, че неговата „таргет-стратегия” работи перфектно. Негови „мишени” бяха хората с бъбречни проблеми и майка ми беше част от тях. Опитах се да й обясня предчувствието си, но тя не искаше да се раздели с надеждата. „Надеждата” струваше 200 лв, под формата на торбичка с билки, от които впоследствие нямаше никаква полза. И до днес пазя горчив спомен – спомен, като че съм се докоснал до някаква нечиста сила.
          Моят приятел Слави Георгиев - вече покойник – беше радиоводещ в БНР, и веднъж ми сподели, че неговото неделно предаване си имало – и още как - добре проучена таргет-група – слушало се добре – хващало голяма част от хората от големите градове, които в неделя надвечер се прибирали с колите си от почивка през уикенда. Не съм го съзнавал – значи дори, когато си уютно разположен в колата с домочадието си, ти си на мушка. Ти си таргет-група. Елементарно, Уотсън.
          И така сме от раждането, до смъртта.
          Чувал съм, че и погребалните агенции си имали и те таргет-групи. Като се замисля – и сектите, и лечителите, и лекарите, които вземат „под масата” пари, и телевизиите, и погребалните агенции се целят все в онази таргет-група на хората с болка, на хората в тежко положение. Защото от болката на другия се печели добре. Те не се питат като Лили Иванова „кой ражда болката...” – не - за тях болката е част от бизнеса, пък който ще да я „ражда”.

          Е, сега обаче трябва да свършвам, че пак се звъни се на вратата – отивам да видя, кой ли ме е взел на мушка и какво ли ще ми струва това звънене...

събота, 8 ноември 2014 г.

Хулиган

            Думата "хулиган" се е появила преди повече от един век в добрата, стара Англия. През лятото на 1898 г в полицейските доклади тя се споменава за пръв път и за кратко време става популярна. Подемат я някои лондонски вестници, а писателите, като Хърбърт Уелс и Конан Дойл, например, бързо я включват в произведенията си. Произходът на думата не е много ясен, но всички версии водят към „лошите” ирландци. Една от версиите е свързана с ирландската фамилия Hooligan или Hoolihan. По това време – през 1890 г, имало популярна песничка „We are the Hoolickin boys”, която една ирландска фамилия изпълнявава по мюзик-холите с голям успех. Други помнят барабата Патрик Хулиган – естествено – ирландец, който с малка тайфичка, кръстосвал кръчмите, докато не попаднал зад решетките и приключил земния си път там. Някои отиват и още по-назад – към 1824 г, когато се играел театрален фарс с основен персонаж Лари Хулиган – също пияница и пройдоха. За най-достоверна се счита тази за Патрик Хулиган, с който хората започнали да сравняват поведението на останалите – „държиш се като Хулиган”. Много скоро главната буква отпаднала. При всички случаи, независимо от произхода на думата, тя бързо си намерила място в ежедневния речник. След Англия, започнала да се разпространява и в други езици. Още през 1920 г, Сергей Есенин пише стихотворението си „Хулиган”, а през 1825, малко смъртта си вмъква същата дума в друго свое знаменито стихотворение ("Вижу сон. Дорога черная..."),  което говори, че в руския думата навлиза първа от европейските езици. А оттам и в останалите славянски езици, включително и у нас. По времето на "соца", тя е доста често употребяван термин за всички действия нарушаващи обществения ред. Днес най-често я свързваме с поведението на запалянковците по стадионите и по други обществени места, след футболен мач.

                               Дождик мокрыми метлами чистит
                               Ивняковый помет по лугам,
                               Плюйся, ветер, охапками листьев -
                               Я такой же, как ты, хулиган...

                                         Из "Хулиган" (С.Есенин)


              Вижу сон.Дорога черная (клип към песента):
              https://www.youtube.com/watch?v=LpwS8I0stxg

петък, 7 ноември 2014 г.

Джаз (The night trumpeter)


Уличен тромпетист под Лувъра. Париж, 1 октомври 2014, час преди полунощ.

Джаз за сините сливи


-          Тези сливи какви са? – пита плахо купувач, на който явно страшно му се ядат сини сливи, но едновременно знае, че е длъжен да се съмнява във всичко.
-          Сини са – отвръща наперено продавача и засуква мустак.
-          Ами защо са червени? – е следващия въпрос.
-          Ам` щот` са зелени – невъзмутимо отговаря продавача, досущ политик, който няма какво да губи.
Този стар анекдот ни убеждава, че имената и названията на нещата, цветовете, и идеите дори, са относително нещо. Освен това, той предлага красиво езиково богатство, а също и подтекст. Как нещо уж синьо, може да е в действителност червено, защото по същество е зелено. С него би могло прекрасно да се онагледи и днешната ни политическа ситуация, в която различните партийни и властови субекти уж са едни на цвят, демек стоят зад едни идеи, а всъщност се оказва, че са съвсем друг цвят или даже са безцветни ( ако не приемем че парите нямат цвят). Би могло, разбира се, но аз няма да ви занимавам с политическите „сливи”, доколко те са зрели и какви са на цвят. Исках – както споменах вече - да илюстрирам как на едно и също нещо – човек, събитие, птица, облак или кауза, ние хората можем да даваме различни имена.
Едно скорошно социологическо проучване сред нашите емигранти, проведено от Икономическия институт към БАН и Агенцията за социално-икономически анализи показа интересни и донякъде анекдотични резултати. От българите, които са в чужбина около 49 %  не криели, че са българи, но и не малка част -  около 18 % от тях се смятали за „граждани на света”. (Интересно останалите 33 % за какви ли са се смятали – немци, американци, или са отговорили с „не знам”). Над 25 % от българските турци се определяли като „европейци”, а не като български граждани. За капак, като най-големите българи се определяли ромите – при тях над 59 % от намиращите се в чужбина заявявали, че са българи.
Различните имена на нещата и на хората...На едни и същи неща, и на едни и същи хора. Винаги съм се впечатлявал, защо почти всички жители на кърджалийския квартал „Боровец” при преброяванията се определят като „турци”, а в същото време и българските турци и българите ги наричат „цигани”. Също както и нашите студенти от турското малцинство, когато отидат да учат в Турция, там ги наричат „българите”, а ние пък наричаме бесарабските българи у нас –„руснаци” или „молдованци”. Интересно като какви ли са се определяли онези първи българчета заминали да учат в Англия през 1835 г с държавни стипендии на османското правителство – не знаем, а и няма как да ги питаме.

сряда, 5 ноември 2014 г.

Разминаване


За гуглата на дядо, Гоголя и Гугъля

Дядо ми си имал хубава кожена гугла. Бил си свикнал с нея и си я носел га трябва и не трябва, ама по едно време какво го ощипало и той решил да става ауропеец та отишъл до съседния Одрин, да си купува нова капа. Влязъл той в един лъскав магазин на центъра, избрал си една интересна шапка, мерил я, оглеждал се и тъкмо да я взема, магазинерът му подшушнал дискретно: "Господине, тази шапка е дамска." "Нека е дамска- троснал се дядо - нали ми отива"...Прибрал се той, върви по улицата напето с новата шапка като султан, срещат го познати и му викат, че шапката е дамска, но той едва ги удостоява с поглед и мислейки, че му завиждат пак отвръща: "нека е дамска". Току пред къщи го среща негов аратлик от махлата и съученик: "Абре, Душка, тая шапка е женска, бре!" - му вика. "Бреййй, мамка му, не думай, бре. Всички ми викат дамска е, дамска е, ма как един не ми каза, че е женска"!

Съседите на дядо – белогвардейски емигранти, много се смяли на случката и му казали, че била достойна за перото на Гогол. Дядо не бил чувал за Гогол. Имал няколко книги от Вазов, книга с гръцки митове от неговия баща и биографията на Хр.Ботев. В предговора на тази биография се цитирали думите на един от министрите на просвещението след Освобождението - Георги Живков, който като приел веднъж Захари Стоянов в своя кабинет го мъмрил така - "Каква книга си написал ти за Ботийова, бре? Мигар ние не знаем какъв (вагабонтин) беше той". Та за Гогол не бил чувал, но пък бил чувал за Ла Мериката, щото вече имало от неговото градче няколко гурбетчии в онази далечна, далечна, страна ли било, царство ли, континент ли, кой го дявол знаел какво било. Той разбира се, не знаел, че горе-долу по същото време, когато той си купил дамската шапка, точно там - в Ла Мериката, двама математици си стояли по домашному, хапвали си курабийки, говорели си за техните си математически работи и изведнъж, ей така, както си говорели, решили да дадат име на едно голямо - много голямо число. Ама много голямо туй число, бе - бреййй, тц-тц... И защо се сетили точно за това число, да ги питаш, ама на, сетили се и това е... И то било числото 10 на степен 100. Или иначе казано, единица със сто нули отзад. Не, той дядо изобщо не подозирал, че може да има такова число, ама то и тези математици само теоретически знаели, че го има. Та тези двамата безделници, пардон математици, си наумили да изчакат кой първи ще влезе при тях и първата дума, която изговори - така ще кръстят числото - онова дето имало сто нули отзад.

събота, 1 ноември 2014 г.

Rain brings autumn


Дъжд довежда есен...

Дъжд довежда есен

Дъждовни мисли вприда в небесата Бог
и слизят притомни по улички и кафенета.
В тази тегава и дъждовежда есен
с мирис на листа и мокри псета
градът изглежда нелюбовен, пуст, убог.

Преплете пръсти кръстом моя дядо
дорде сънят му плискаше на три морета
и в тази тегава и дъждовежда есен
пое нагизден със цветя към три небета
да хвърля табла с ангелче безбрадо.

Мъгли закълбят в шепите си скръб и време -
в тях хората се губят като палимпсести,
в тази тегава и дъждовежда есен,
уж листата са листа, а всъщност – скръбни вести
за мъртви птици, пролети, вселени.

четвъртък, 30 октомври 2014 г.

Илунга, ама по-скоро будали


Странен народ сме това българите, ама и англичаните са странен народ – да им се чудиш какви класации и проучвания само могат да измислят. Запазил съм една информация на „Би Би Си”, от преди десетина години може би – според нея, британско издателство направило проучване кои са най-трудните думи за превеждане от чужди езици. На първо място там се кипри една звучна африканска дума – „илунга”. На езика „чилуба”, говорен в югоизточно Конго, тази екзотична дума означавала – сега внимавайте много – човек, който е готов да прости причинено му зло или обида за първи път, да бъде толерантен към същото зло, когато е за втори път, но трети път – за нищо на света. И всичкото това с всичките му емоции, култура, човешки взаимоотношения проточени и развиващи се във времето – само в една „илунга”. А иди го превеждай, да видиш лесно ли е.
На второ място в това проучване направено сред повече от 1000 преводачи, е „шлимазл”, което на „идиш”, значело чисто и просто…карък. Човек, на когото постоянно не му върви. Маркототевец дет` се вика.
И сега, след изборните резултати и задаващото се на хоризонта правителство, с все по-зачестяващите медийни изяви на познатото ни бойко лице Б.Б., как да не направи човек паралел, че ние българите сме нагледен пример за „илунга”. И най-голямото зло изсипало се над главата ни можем да простим първия път, че ей го - и втори път даже да ни сполети ще го изтърпим, ама – сигурен съм – няма да го търпим дълго. А за трети път – е това вече ще е мазохизъм, не илунга.
Ама едновременно с това се чудя дали не сме и „шлимазл”, или обикновени будали. Как пък така ако имаме цяла торба с леко ферментирали политически „круши”, ще изберем най-развалената, дето вече веднъж сме отхапали от нея и ни е хванало такова политическо разстройство, че още не можем да се оправим.
Казвам ви – жилав и илунга народ сме. Само дето понякога имаме проблем с това що е то добро и зло, и що е обикновена будалщина.

Това магаре дали е илунга?

сряда, 29 октомври 2014 г.

Страната на въжените мостове

На какво ви прилича един въжен мост? Може би въжетата наподобяват на струните на лира, а мостът е самия митичен инструмент? Някои могат да го свържат с цирковото изкуство – въжета, клатушкания, страх и емоции при преминаване. А не е ли той един обърнат каменен мост– при него дъгата е отгоре - обратна на дъгата на старите мостове, чиито дъги са във водата. Друго оригинално виждане е дал Хуан Миро в картината си озаглавена точно така – „Въжен мост”.
Хуан Миро, "Въжен мост", 1964 г

Въженият мост е измислен много, много отдавна, толкова отдавна, че дори и по телевизията няма да ви кажат кога. Първите му предци са били падналите напряко през рекичките лиани в топлия и влажен климат на Юга. Въжени мостове има там, където релефа е планински и където има вода и теснини, препречващи пътищата и пътеките. Като стъпи на въжен мост, човек се чувства между небето и земята, почти птица – над него въздух и под него въздух. Самите вибрации сякаш ни карат да мислим, че това е нещо живо, нещо което общува с нас. Мостът е предизвикателство за този, който го строи и свобода за този, който го ползва. Вгледайте се – всеки въжен мост си има собствена физиономия, свой отделен чар, неразделен и допълващ околните пейзажи. Замисляли ли сте си колко въжени мостове има в нашия край. Тридесет, четиридесет...Когато минавах преди 4 години по моста над река Боровица край с. Ненково, определено изпитвах страх, че ще се продъня всеки момент. Чувствах се като Индиана Джоунс в някой от неговите смразяващи дъха приключения. Такова чувство не може да се изпита на бетонен или каменен мост. Истинският мост е този – който скача, клати се, люлее се от вятъра, скърца, липсват му дъски. Още нещо характерно за нашите въжени съоръжения – те нямат имена. Това не са мостовете над Сена, или пражките мостове над Вълтава. Там всеки си е с име, има си място в картата на града и в туристическите маршрути, има си история. Не, нашите свързват най-често някое село с по-главен път или с близкия селищен център и са безименни. Няма ги дори на най-подробните карти. И точно това ги прави по-интересни, по-неочаквани.


Страната на въжените мостове


понеделник, 27 октомври 2014 г.

Дама, или преплитане на смисли


Преплитания на езици

            В течение на цялата 1980 г, когато бях в 9-ти клас, изгубихме Жо Дасен, Висоцки и Ленън. Трима представители на три големи култури. Моята учителка Мадам Кириловà в часовете по френски, на огромен ролков касетофон ни пускаше „Кафенето на трите гълъба” на Дасен и ни го превеждаше. На нас ни беше скучновато, защото песента не беше „дискотечна”. В часовете по руски не ни пускаха Висоцки – учехме само класици. За Ленън – също ме съмнява да са го превеждали в час. Тогава всеки випуск на ЕСПУ имаше пет класа – задължително една руска паралелка, една английска и останалите бяха неезикови. Най-отракани бяха тези от „английската”, останалите минавахме общо взето за задръстени. В онези времена английският беше почнал вече да се превръща в lingua franca-световен работен език. Аз слушах радио „Москва” на френски заради произношението и ходех редовно в „руската” книжарница да си купувам книги и речници на чужди езици. По нейните рафтове се преплитаха множество езици. Днес тази книжарница е офис на „Дружеството на приятелите на САЩ” – което си е вид приемственост, дето се вика.
Замислих се над фразата, че човек е толкова пъти човек, колкото езика знае и мога да кажа, че съм само частично съгласен с нея. Чуждият език сам по себе си не би имал голяма стойност за индивида, ако същият този индивид няма възможност или не знае как да го използва. Много е важно да знаеш как и за какво да го използваш –в противен случай езика е дребно украшение – нещо като бенка или трапчинка на бузите.

Преди няколко месеца попаднах за четири дни сред мои колеги от над двадесет страни – освен сходната ни работа и проблеми, за мен беше много интересно да наблюдавам езиковите връзки и общуване между хората. Извън официалния работен език – английския, виждах как се създават множество малки групички, които си преплитаха езиците. Колегите от бившите юго-републики си говореха оживено на сръбски, макар до скоро да са били врагове със Сърбия. Представителите на Балтийските републики на обядите винаги сядаха с украинския колега и разговора се водеше, естествено, на руски. А съм чувал, че балтийците мразят руския и всичко руско. Холандците – надути и със самочувствие си говореха ту с англичаните на английски, ту с немците и австрийците на немски. Наблюдавах ги и ми беше интересно. Мислех си – какво се е променило след падането на Стената? Като гледам още се делим на Запад и на Изток – в общуване, в поведение, в мислене. Дори вътре в Еропейския съюз сякаш още има една невидима Стена, един вододел между страните. Една йерархия. Йерархия, която съществува и при езиците – днешният човек с амбиции не може да гради кариера, без да поназнайва поне два езика измежду трите „велики” – английски, немски, френски. И най-вече първия. Освен тях може да знаеш пет други – те не се броят. Те са „втора категория”. На това май му се викаше „неоколониализъм”. Колонизиране чрез икономика, финанси и език.