петък, 17 октомври 2014 г.

Улични музиканти

Камбаната на черквата удари няколко пъти в ре, и ние побързахме да си настроим инструментите двамата с Евстати – той своя „Стративариус”, а аз китарата. Евстати твърдеше, че другата камбана – по-голямата, звъняла в си-бемол, а аз настоявах, че е в сол-диез, но и двамата се помирихме, че това няма значение за размера на социалните осигуровки на клисарката. Бяхме се паркирали пред самия главен вход на храма и започнахме много лирично първите тактове на „Хлопам на вратите на Рая”. Точно в този момент, отгоре, откъм камбанарията, като истински Спайдърмен с черно расо, се спусна по въже отчето и започна да споменава често “анатема”. А между няколко анатеми, успя да вмъкне и че вместо да сме влезели в храма да се молим, ние сме просили, и освен това какво сме търсили тука, с тези инструменти, а не сме идели да копаме тютюн с други инструменти. Събрахме набързо партакешите си, през което време една баба успя да ни бутне по една пластмасова чашка с варено жито, Евстати смутолеви едно бързо „Бог да прости”, и изчезнахме.
Решихме да си опитаме късмета пред отсрещното училище. Викаме си, те днешните ученици имат пари – пушат, пият, коли карат, та все ще снесат по някоя стотинка. Хайде – пред главния вход, и като подкарахме „Един неразделен клас”, после „Тухла в стената”, не си е приказка. Веднага се насъбра една тълпа пъпчиви тийнейджъри около нас, като много ни се радваха, а някои даже откровено се целуваха. Добре, обаче не пускат кинти. Един вика: елате, вика, ще ви черпим един час по химия при Молекулата, други викат: не, елате с нас на физическо – тъкмо днес ще прескачаме „коза”. Едно очилато сладурче – има-няма трети клас, ни покани да влезем в техния час – те пък щели да вземат събиране и изваждане с двуцифрени числа. Евстати промърмори, че то и без това днес никой почти не смята с трицифрени, но си прибра цигулката в калъфа, аз си взех китарата на рамо и тръгнахме към Общината, с по една цигара, две дъвки и половин баничка аванта от учениците.
Пред Общината, пак се нагласихме, но не можахме изобщо да започнем, защото излезе един костюмиран портиер и ни вика: я се махайте оттука, че днес г-н кмета ще посреща седем делегации. Първо, вика, една делегация от Баден-Баден, и една от Хасковски минерални бани, после по една от Ийст и Уест Страфордшир (тези от Уест били всичките мустакати и гледали само уестърни), след това вика, портиера де, една делегация от Бъчварската асоциация на Елзас и последната била от бизнесмени от южната част на Източен Горен Анадол. Ама Евстати, нали не е вчерашен, се усети и казва на оня костюмирания, че дотук делегациите били шест, а не седем, и че той кого лъжел. Онзи се разлюти и тъкмо се разпени, че той не лъжел, ами не бил броил представителите на Балканската Дяснодемократична Задруга на грънчарите-левичари, когато три мерцедеса – бял, зелен и червен, спряха току пред главния вход. Оттам наизкочиха, кмета, няколко заместник-кметове и някакви анемични типове, които се оглеждаха като изтървани. Портиера тихо ни подшушна, че делегациите винаги се посрещали с мерцедеси в цветовете на националния трибагреник, от патриотични подбуди, след което изкомандва на висок глас – „Химна”! - и ние с Евстати, строени в шпалир, изпънахме стойките и започнахме „Горда Стара планина”. Самият портиер измъкна отнякъде кашон от водка, или от уиски – не видяхме добре, и взе да отмерва ритъма като обигран тъпанджия, като освен това и запя доста школувано. След това цялата делегация се ръкува с нас, а кметът ни подари по едно календарче със снимка на общината и телефоните. Видяхме, че и тука няма да ни огрее с мангизи и пак взехме да прибираме цигулката и китарата. Цигулката на Евстати беше много ценна и той й викаше нежно - моят „Стративариус”, правил му я бил лютиера Страти, от Узунджово. Такава цигулка, вика Евстати, няма друга по света, щото после Страти се отказал от лютиерството и взел да гледа люти чушлета и домати. Абе честно казано, малко фалшивееше на високите тонове, но цигуларят философстваше, че възвишените чувства се изразявали само с ниски тонове и обратно.
Евстати предложи да идем пред музея, но аз го оборих с тезата, че там не влиза кьорав човек, и най-много да ни бутнат безплатно разглеждане на експозицията от секция „Неолит”. Той кандиса, като само промърмори, че в Женева пред музеите събирал най-много пари и потеглихме дружно към градската градина, където освен мечката, имаше и няколко майки с малки деца. Аз забавлявах децата като им правех муцунки, а Евстати обръщаше внимание предимно на майките, като се надяваше явно да отпуснат нещо от “майчинството”. Нищо не получихме, освен няколко солетки от малчуганите, като Евстати едвам измъкна своя „Стративариус”, от ръцете на двегодишния Ричард-Десимирчо, който искаше да му вземе цигулката и да я пълни с пясък.
Точно когато привършвахме мелодията на „Птиците умират сами”, цяло ято птици премина над нас като ни оцвъка обилно с курешки, вместо с аплодисменти, а в калъфа на цигулката падна някаква още пърхаща водна кокошка. Хукнахме като обезумели към Ветеринарната, да ни изследват за птичи грип – аз, Евстати и водната кокошка, като още по пътя Евстати кихна два пъти. Като пристигнахме, цялата  ветеринарна служба имаше някакъв празник, и всъщност изкарахме ненадейно много пари от джумбарето.

А, питате за птичия грип ли? Абе кой ти мисли за такива работи, когато има ядене, пиене и пари...

Няма коментари:

Публикуване на коментар