Португалецът и усмивките

-          Много ми хареса вашата, как беше...лю-те-ни-ца – казва португалецът Фернандо, който седи до мен и изговаря бавно и с явно затруднение последната дума.

-          Ти ако опиташ домашната – тя е нещо върховно – отвръщам. Казват, че лютеницата е лято затворено в буркани.

Докато говорим наблюдаваме извилото се пред нас дълго и пъстро хоро. Като спиралата на охлюв. Къде сме? – няма да уточняваме мястото. Някъде в Югозападна България. В ресторанта на елитен петзвезден хотел в наш курорт. Настроението е приповдигнато, а на масите се виждат поизпразнени блюда и бутилки. Играчите изглеждат увлечени от ритъма, от звуците, които карат всяко сърце да затрепти и да заиграе. Фернандо - наш гост, представител на европейска асоциация, седи до мен на масата, но и той потропва в такт възторжено, въпреки че е с костюм. Нали сме все южни народи – ритмите са ни в кръвта.

-          Много е красиво – казва ми и се усмихва като щастлив човек. – Как всички знаят стъпките и се движат като един.

-          Да, нали – кимам утвърдително, доволен да чуя хубава дума за нас.

-          Само... – тук той прави малка пауза, през което време аз наострям уши – защо всички са с толкова сериозни лица. Сигурно песента е много тъжна.

Колебая се какво да отговоря, но кимам с глава. А наум си казвам: „Тъжна е, ама друг път.” Това да не ти е вашето португалско фадо, от което ти идва като го слушаш да си разкъсаш ризата и да си изтръгнеш сърцето от мъка”. Той човекът не може да направи връзка, че нещо толкова игриво и в мажорна тоналност няма как да е тъжно. Разбирам го – иска да намери обяснение, някакво обяснение. Но как да му обясня, че просто в България усмивките са дефицитна стока. Българите се усмихваме рядко. Ние сме една сериозна нация. Намусена. Тъжна. Официална. Стегната. Угрижена. Умислена нация. Съсредоточена в битието. Напрегната. Страдалческа.

-          Ние с вас много си приличаме – продължава пак чужденецът. - И с испанците, и с гърците. Но с вас чувствам, че сме близки като народи. И ние имаме тъжни песни...

-          Знам, знам – думата saudade се чува във всяка втора португалска песен. Била сред десетте най-трудни за превеждане думи според допитване до преводачи от цял свят. Най-близо по смисъл била гръцката „носталгия”, но само донякъде.

-          Не знам...Saudade си е saudade, но португалците се усмихват много по-често. И по телевизията водещите на нашите емисии новини и на други предавания се усмихват и са по-освободени. А по вашите телевизии – погледах малко - сякаш само за смърт и катастрофи говорят – толкова са сериозни и...строги.

-          Еми...такива сме. Даже когато правим лютеницата пак не се усмихваме. И когато преточваме домашното винце също...Нали ти казвам угрижени хора сме. Страдаме когато обичаме. А най-обичаме да страдаме.

-          Странно. Южните народи се усмихват много повече от северните, а нали и вие сте южняци...

-          Да – допълвам – южните и бедните са най-жизнерадостни и весели, а ние сме изключение. И сме южни, и сме бедни, а сме сериозни като... Като лорд Честърфилд, английския философ. Нали той наляво и надясно заявявал, че откакто станал зрял мъж никога не се бил смял.

                  Хорото свършва и играчите, запотени и зачервени си сядат по местата.

                  Казваме си пак наздраве с португалеца и се замисляме. Добре де, мисля си - можем да се хилим дебелашки, можем да се кискаме с цяло или половин гърло–това – да, можем го, но не става дума за такива неща. Не за смях говорим, а за усмивката. За това малко, красиво и вълшебно нещо, което се изразява в изтегляне на устните назад, едновременно с топъл блясък в очите и придава чар и светлина на общуването между човеците навсякъде по света. Една-единствена песен имаме със заглавие „Усмивката”, която беше популярна през 80-те години по текст на Лъчезар Станчев и която се пееше от Петко Петицата и толкоз. Но тя не може да промени нищо. Няма я усмивката в нашето ежедневие. Няма я по улиците, няма я в магазините, в офисите, в ресторантите, в банките. Нищо чудно някой ден да срещнем по улиците някой нашенски изпаднал Диоген с фенер в ръка, който на въпроса какво търси да ни отговаря, че търси не човека, а усмивката му.

                  Виж – в интернет използваме често емотикони – рисувани усмивчици и странното е това, че можем да ги пускаме без самите ние да се смеем. Т.е. изразяваме усмивка без усмивка. Чудо на чудесата. Какво ли няма да измисли съвременния човек за да не му стават бръчки.

                  На другия ден, се сбогуваме с португалеца. В последния момент той се сеща, как бил чел някъде, че не знам какви експерти различавали деветнадесет вида усмивки. И двамата се засмиваме. Пожелаваме си нови срещи. И повече усмивки. Без значение от кой от деветнадесетте вида, стига да са по-често.