понеделник, 1 декември 2014 г.

Нещотърсачи


Никола Кесаровски беше нещотърсач. И още - математик и писател и казваше: „живеем в интересни времена”. Нямаше как да не му вярваме – айде, на един писател може и да не хващаме вяра, но на един математик – задължително, защото математиката борави с цифри - там „няма шест-пет” и освен това е страшно интересна наука. Ако не вярвате гледайте чудесния японски филм „Любимото уравнение на професора” и ще се убедите. Не се надявайте обаче по нашите телевизии да пуснат такъв прекрасен филм - ще трябва да се проявите като добри нещотърсачи и да си го потърсите някъде в интернет.
Та според Бачо Кольо Кесаровски, всеки ден би трябвало да е изпълнен с интересности и необичайности. И той наистина ги намираше – интересни събития, факти, хора. Пипи Дългото чорапче ако помните, също беше нещотърсач и поясняваше: „Светът е пълен с разни интересни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите”.

Лисабонски нещотърсачи  (Lisbon Thing finders)

Е, това занятие – всеки го разбира различно – един търси интересни камъни по чукарите, друг - къде кренвиршите са най-евтини, а трети – дали може да си намери жена или кола по свой вкус, в интернет. Това понякога е стресиращо, но няма как – хляб без кора не може, както е казал народа. Мой приятел – велосипедист, ми се оплакваше наскоро, че малко се поизнервил в последно време. Улавял се, че дори когато пресича кръстовище и някой изперкал и нервен шофьор му изстреля свиреп откос с клаксона – един вид „к`во се туткаш, бе, кретен”, той се стресирал и дълго време не можел да се успокои след това. И псувал – само не разбрах на глас ли или наум. Аз също съм имал такива случаи и го разбирам. Да си велосипедист в повечето градове в България е като да си правиш сепуко с дървен нож – т.е. трудна мисия, дето се вика. Но Слава Богу, все още възможна.
Като казах велосипедист, си спомних скорошна случка, която много ме беше впечатлила. Представете си едно от най-натоварените кръстовища в столицата –  това на „Лъвов мост”. То и „Орлов мост” да си представите пак ще е същото защото и двата моста са строени от чехите братя Прошек и то по едно и също време, а и на двата моста трафика е изключително натоварен (да не говорим, че на гърба на банкнотата от 20 лв, двата моста са пак рамо до рамо). Та, на „Лъвов мост” в час пик, в насрещното движение се движеше възрастен човек на велосипед и си свирукаше. Беше голям хаос, по две редици коли във всяка лента, шум, бибиткане, пешеходци се мотаха, но нашия човек си свирукаше и лавираше най-невъзмутимо между автомобилите. Искам да подчертая пак - той караше срещу движението. И знаете ли коя мелодия си свирукаше – от филма „Осъдени души”. Онова тъжно парче на малко мургавия, но много талантлив Митко Щерев, което пък подозрително много наподобява началото на арията на Джилда от операта „Риголето” на Верди. Свирукаше си я непринудено, безстрастно, сякаш се разхождаше по зелена ливада сред птички и цветенца. Явно човека беше или екстремен нещотърсач със суициден уклон, или беше поел огромни количества стрес и беше решил да кара през просото.

Днес много неща могат да ни стресират или да направят живота ни по-интересен – зависи дали сме романтични нещотърсачи или дебелокожи прагматици. Стресира ни улицата,  напрежението в службата, понякога в семейството, в училището. Стресират ни дребнавостите на ежедневието. Стресират ни протестите както и контра-протестите. Телевизията, вестниците, интернет - също. Стресират ни МВФ и ЕС, некачествената ракия и сирийските бежанци. Стресират ни социологическите европейски проучвания за щяло и нещяло, в които сме все на срамно място. Тези проучвания – вярно, вредят на националното ни самочувствие, доколкото все още го има, но пък са прекрасен повод за псувни. Нискокачествените китайски стоки и висококачественото безсилие на политиците също се опитват да ни отклонят от качественото нещотърсачество. За загубите на националния ни отбор по футбол ще замълча. Ах, как ще замълча само, и дума няма да обеля за срамно класиране. Мен лично ме подтиска и теснотията в малките градски бакалнички, които не стига че са тесни като манастирски килии, но собствениците допълнително се стараят и да барикадират тесните пътеки между рафтовете с най-големите бутилки с минерална вода или с по-едрички кашони с продукти, та клиентите да не се чувстват удобно и да не се замислят за високите цени, а да пазаруват ядно и нервно.

И в тези интересни времена, в които живеем – странно защо някои предпочитат да изперкат, а други се нагаждат да стават все по-дебелокожи нещотърсачи. Има и такива, на които не им харесва нито в едната нито в другата група – на тях им остава само да псуват – действа антистресово. Или просто да си свирукат. Например мелодията от филма „Осъдени души”.

Няма коментари:

Публикуване на коментар