Гълъби

Тук някъде, според не потвърдени сведения, трябваше да има един герой на още не написан разказ. Но първо съзираме грамофона с въртящата се на него грамофонна плоча. Игличката препускаше по микро-браздите малко уморено и превръщаше физическото стъргане в електромагнитни  импулси, а електромагнитните импулси се преобразяваха в уна палома бланка, която, освободена от тон-колоните, излиташе през разтворените източни прозорци на къщата с много надежда. И ето го – точно там, на двора, на два-три метра пред гълъбарника, кльощав и с оформена лека усмивка, Методи гледаше умилено четирите гълъба с натежалата походка, кацнали на покрива и беше изпълнен с нещо решително и приятно. Знаеше, че сега е повече от готов за герой на интересна история и се надяваше, тайно се надяваше, че някъде някой вече е седнал и пише за него. Леката усмивка, обаче, не идваше от това, а по-скоро от спомена, как като малък не можеше да казва правилно някои думи и обръщаше убедително съгласните в тях. “Гъбъл”, вместо “гълъб”, “кобар” вместо “кораб”.

Баща му правеше ковчези. Методи смяташе, че това трябва непременно да се спомене от този, който ще пише, или вече пише, историята. Впрочем, да правиш ковчези е незабележима и недооценена от обществото работа, която изисква първо да си поне малко философ и второ да свикнеш с мисълта, че не можеш много-много да израстеш в кариерата. Такава или онакава, но благодарение на тази професия, баща му успя да го изучи. Казваше, че цял живот не може да се начуди, как едно такова просто сандъче от мукава и чамови дъски, може да е натоварено с толкова тъжен патос и сълзлива безнадеждност от хората.

Още преди да се пенсионира, баща му започна да си прави свой ковчег, защото не обичаше да го сварват неподготвен. За каквото и да е. Такъв си беше. Правеше го бавно, от орехово дърво и с много орнаменти – като произведение на изкуството. На всеки, който се интересуваше, казваше, че орехът от всички видове дърво, най-добре пазел задгробните тайни. Методи не питаше защо е така, от страх да не би да не го разбере. В главата на баща му почти беше узряла идеята как да направи дъговидни крака на ковчега, та да може да го ползва още приживе като люлеещо легло. Затова преговаряше от доста време с майката на Методи да му направи меко дюшече от дунапрен за дъното и възглавница с кокосова вложка.

След пенсионирането си, покрай своя ковчег започна да майстори и къщички за птици. Старият ги правеше, а Методи, макар вече да четеше исторически романи и да работеше в металургичния завод, се катереше по дърветата да ги закачва. Така, постепенно в парковете в града поникнаха странни, птичи квартали и горе-долу по същото време взеха да се чуват хора да мърморят, че никога не били виждали досега дори една птичка да се засели в такава къщичка. Май наистина е така, но какво от това, бе, дъртаци такива, беше се изрепчил нашият млад металург на две убежища на спомени и бръчки, явили се пред него като хванати под ръка баби.

Методи обичаше птиците още от възрастта когато се напикаваше, но с израстването тази обич постепенно се оформи като любов към един конкретен, библейски вид – гълъбите. Започна да ги отглежда, със страст и величие също като кралица Виктория. “Ох, дано само да не ме забъркат и с кралица Виктория – си мислеше Методи, иззад леката усмивка, защото знаеше, че всеки, който се интересува или пише за гълъби, рано или късно стига до кралица Виктория – тази знатна гълъбовъдка от ХІХ век. Но се успокояваше, че е много по-добре да е в нейната компания, отколкото да го напъхат в един разказ с някой пияница, който по цял ден не прави нищо друго освен да пие и да получава есемеси от Исус. Та, отглеждаше гълъбите със страст и величие и в един момент стигна до внушителна бройка – двадесет и седем. Баща му прекъсна творческата дейност над своето многофункционално ковчег-легло, за да му направи голям, просторен гълъбарник в двора на къщата. По цели часове Методи се любуваше на пернатите, така както някои, увиснали в безвремие, се любуват на малки деца или на лунно затъмнение. Имаше какви ли не породи, плод на изчанчения стремеж на човека към господство, наричан още любов към природата. Чилболии, пощенски, чирпански, перукери и дори от онези, пауновите гълъби, дето главата им все едно лежи на гърба отзад. На всички беше дал имена на български царе и царици от Второто българско царство, за да се чувстват равни по достойнство. Само Самуил беше от Първото, защото Методи много обичаше този трагичен български цар. Дори се надяваше, ако някой напише разказ, в който той е главен герой, то на всяка цена да носи името Самуил.

Най-отгоре на гълъбарника беше изписал с бяла боя: “гълъб = съвършенство х аеродинамика”. Сам беше измислил тази формула, макар един път да се усъмни дали не е тъпизъм. Ами защото, ако вземем единия множител вдясно и го свалим като делител вляво под “гълъб”, какво ще се получи? “Нищо, де – това може и да не го напишат в разказа” – си беше казал примирено Методи. Така или иначе, надписът си стоеше там, без да очаква и да се надява на нищо.

Но да се върнем пак на Методи. Той можеше цял следобед да държи в ръце препълнено с небе гълъбово перо, без да намери основателна причина да го захвърли. Търсеше начини как, освен чрез съзерцание, да изрази това свое преклонение пред райската изпипаност на тези създания, но не намираше. Не можеше нито да пише оди, нито да свири, освен с уста, нито да рисува. Бачкаше на смени в завода, а гледането на гълъби беше неговото интимно кътче, неговият мъжки будоар. Е, четеше и исторически романи, но то не беше съвсем свързано с онова преклонение, дето го споменахме по-горе. Докато наблюдаваше пóлета им, си мислеше, че може би гълъбите бяха мечтите му. Те летяха, летяха по пет-шест часа нанякъде, гледаха на града и на нещата отгоре, изчезваха без бъдеще и минало и се връщаха, уморени и прекрасни, пак при Методи, защото той ги хранеше.

Успя да убеди баща си, покрай флоралните орнаменти, да резбова в своя орехов ковчег и два гълъба, но не остана удовлетворен от фигурите. Все пак баща му беше майстор на ковчези и не беше много изкусен като дърворезбар.

 На леярския цех, в който работеше Методи, му липсваше феерия и приказност и той ходеше там по необходимост, както се ходи до тоалетната. Ширналата се гореща, бетонно-метална утроба, беше винаги готова да погълне силата и човешкия облик на работещите. Там, естествено, работеше рамо до рамо с лоши колеги. Те говореха с неприлични думи за интимните взаимоотношения между мъжа и жената, храчеха черни храчки пред краката си, сякаш по този начин маркираха мъжкарска територия и не гледаха гълъби, а телевизия. Един от тези колеги – Стою Чегеварата, с добре развито гъбесто коремче, подари на баща му календар с мацки по бельо, рекламиращи ковчези. Италиански календар, за отдавна отминала година. Може би 2006, а може дори да е била и 2000 година. И всеки месец беше с различна мацка с черно, траурно бельо, разкекерена върху луксозен ковчег. Но баща му не поддаде, метна бегъл поглед на ковчезите за април, май и септември, и захвърли троснато календара, като каза, че оня извратения да си го заврял тоя календар отзад. С което без да ще добави, още едно солидно количество синовна обич към чувствата на Методи.

В завода, от оловния агломерат, добиваха черно олово, а от него, чрез пирометалургично рафиниране получаваха, макар и в много малки количества ценната сплав “доре”. От тази сплав, когато денят беше благороден и светъл, отливаха в блокчета злато. Около това злато се въртяха много мисли, кражби, сънища и легенди.

Някак така се случи, че в един момент пътищата на златото от цеха, гълъбите (или мечтите) на Методи и самият Методи се пресякоха.

И това стана в денят “З” ( като злато).

Малко преди полунощ, когато зрението на хората е с подрязани крилца, Методи и един от лошите му колеги без облик и одухотвореност, преминаваха контролния пункт на входа на завода, повлечени от тъмната върволица на бърборещи и тътрещи крака работници. В пазвата на куртките на двамата имаше скрити по два гълъба. Сърцето на Методи биеше учестено, а може би това бяха сърцата на двата полузаспали гълъба, които думкаха в стерео. Той се боеше.

Боеше се от намеренията си.

Преди тях, по време на дневната смяна в цеха отливали злато от онази сплав “доре”. В тази смяна бил третият им колега, посветен в тайната. Именно той остъргал без да го забележи никой гад от охраната, десетина ли, или повече стружки от още топлите златни блокчета. Тънки, дълги и мръсно-жълти, без блясък и самочувствие стружки. Навил ги като златни стоножки на кълбо и ги скрил на скришно място, извън цеха, което казал на колегата на Методи.

Точно преди зазоряване, докато денят сънува последния си сън преди да отвори очи, двамата намериха стружките на указаното място и отидоха при гълъбите, оставени през нощта да спят на един покрив. Бавно и внимателно, както правеше всичко в живота, Методи започна да увива първо малко памук и отгоре самата стружка, разделена преди това на две, около двете крачета на първия гълъб. Това беше Самуил – тъжен красавец с широки гърди и аристократична човка. Точно със Самуил, който беше и един от най-добрите му летци, беше правил генерална репетиция преди три дни. Взе го тайно със себе си в завода и непосредствено преди да си тръгне след смяната го пусна за да види дали ще се прибере в къщи. Репетицията мина успешно - гълъбът се беше върнал преди него и го чакаше като властелин на четирите посоки, гордо кацнал отгоре на гълъбарника, над думата “съвършенство”. Затова, сега не би позволил за нищо на света на колегата си – онзи без облик и одухотвореност, да върши тази тънка работа с увиването на стружките, за да не нарани крака на някоя птица, като го знаеше какъв е немарлив. Когато беше готов, Методи огледа за последно Самуил и Самуил огледа Методи, защото и двамата усещаха, че са вече герои в тайнствена и чудата история, която може би в момента ги описва. И точно тук, дали пишещият обърка нещо от въодушевление, или наистина стана чудо, но гълъбът и човека си смениха имената. Ей така - тихо и красиво. После човекът се озърна, да не би някой лош поглед да го дебне наоколо и подхвърли царствено гълъба, т.е Методи, нагоре. Той разпери криле и бързо започна да набира височина, сякаш искаше да избяга час по-скоро от това пиещо силите място. Направи един кръг за да се ориентира и пое към града. Същата безмълвна операция беше повторена и с останалите три пернати особи - Сара Теодора, Калоян и Тодор Светослав

А, като споменахме Тодор Светослав, трябва да отбележим, че Самуил беше опитвал и преди да използва пощенските си гълъби по предназначение – така, за да синкопира ритъма на ежедневието. Беше по онези времена, когато имаше за кратко приятелка на име Жулиета в съседния областен град Хасково, а дните бяха странно къси, като изкуствени. Приятелката му ядеше много бавно, имаше изящни прасци и лакти и най-вече затова Самуил се влюби в нея. Повече от романите, отколкото от собствен опит, той се догаждаше, че мъдростта принадлежи на хората, които се хранят бавно, а изящните прасци и лакти загатват нещо още по-възторжено нагоре. Понеже се виждаха рядко, а междуградските телефонни разговори бяха скъпи и може би се подслушваха, реши да пробва да ú праща съобщения по гълъби. Първият път пусна Тодор Светослав, но той обърка етажа и кацна над жилището на любимата му. Там една баба поливаше две саксии с люти чушлета на балкона и когато отвори прикаченото към крака листче, беше много учудена от кого може да е писмото. То гласеше: “Скъпа Жу, вдругиден,  си сложи дългите мигли и кратката рокля и ме чакай в 18 ч. до фонтана на центъра”. Щом пристигна в уречения ден на срещата, Самуил с изненада установи, че от дългите мигли на навъсеното небе започва да капе, а приятелката му не е там.

Вторият път пробва с Иван Срацимир. Той кацна по предназначение на правилния прозорец пак с предложение за среща, но отговорът, който младежът получи след два дни пак по същият гълъб беше: “не мога да дода, оти в къщи ши правим лютеница”. Скоро след това престанаха да се виждат с Жу и Самуил за пореден път се убеди, че предпочита да общува с гълъбите и историческите романи, вместо с еманципираните жени.

Близо два часа след като изпратиха златните стружки с директен полет от завода до дома му, смяната на Самуил свърши. Когато се прибра със служебния автобус, към осем и половина, отиде развълнуван направо към гълъбарника. Баща му вече беше на двора, небръснат, но закусил мюсли с кисело мляко и орехи и озарен от нови идеи. Идеите бяха свързани с дърворезбите по ковчега, както и с проект за монтирането на самостоятелно диодно осветление вътре, което светело двадесет и четири часа след погребението. Това бил последният писък на модата при траурните агенции. Една, дори предлагала и поставяне на мини-тонколонки, отвътре, по които можело да се осигури тиха траурна музика в продължение на два дни, но бащата на Самуил, (който си го знаеше още като Методи) намираше това вече за кичозно. Лицето му изразяваше възторжена и блага безпомощност, всред която стърчеше само месестия му нос, а белите му коси стърчаха разпалено на всички страни. Той искаше на всяка цена да сподели тези нови неща с близките си и не беше забелязал четирите гълъба с тромаво клатушкаща се походка на покрива на гълъбарника. Когато изслуша уморено баща си и най-накрая остана сам, Самуил свали внимателно стружките от крачетата на птиците и забеляза, че слънцето тази утрин свети по-различно – сякаш беше направено от десетки хиляди завити като стоножки златни стружки.

Същата нощ пак повториха операцията с четирите гълъба, както и следващата и така тримата съзаклятници станаха собственици на двадесет и четири златни стружки, или по осем на всеки. Самуил вече знаеше какво ще прави със своето златно съкровище. Той участваше в цялата кражба не само заради предизвикателството пред гълъбите. Това, че искаше постоянно да им поставя изпитания, да ги тренира, за да развива усета им и за да се сближава с тях, беше само едната страна на нещата. Другата, сещате ли се каква може да е? Не, не става дума изобщо за купуване на нови гълъби, а и нямаше повече свободни имена на царе от Второто българско царство. Нито пък изгаряше от желание да поръча златни накити на майка си, тъй като тя отдавна не беше във възрастта да се прехласва по бижута и нови дрехи. Един ден, преди два-три месеца, докато си беше пуснал уна палома бланка на грамофона, седнал с достойнство на двора пред гълъбарника, беше осенен от идеята. Да помогне с нещо за ковчега на баща си. Малко след това неговите колеги сами му подсказаха как да стане това. Със своите осем стружки ще поръча да му отлеят златен кръст, поне осемнайсет карата, който баща му ще прикрепи отгоре на капака. Така, това ще стане най-страхотния ковчег, който някога е правен ръчно за обикновен простосмъртен. Тогава се почувства наистина щастлив и разбра, че си струва да изтърпи всички страхове и съмнения, вътре и извън себе си, цялото онова просташко присъствие на двамата му съзаклятници от завода.

Плочата се въртеше, музиката изтичаше от източните прозорци на къщата, сякаш го подготвяше за необикновени неща, а мечтите му с царските имена бяха накацали навсякъде около гълъбарника. Острите им клюнове, гарнирани с по едно дълбоко око, когато бяха в профил, както и хора от разнотемброви гукания, бяха източник на прииждащо щастие за Самуил. Докато им се любуваше, с лека усмивка, той реши, че няма да е лошо да понапълнее малко защото почти беше сигурен, че скоро някой ще го направи герой на тайнствена и оптимистична история. А не върви един добър герой да бъде описан като кльощав. Още повече щом се казва Самуил. И като се замисли още малко, установи, че всъщност думите “ковчег” и “човек” съдържат почти едни и същи букви, само дето на “човек” му липсва едно “г”.

“Г” като гроб. Или като гълъб…

                                                                                                                      (От сборника с разкази "Исус ми прати смс", 2009 г)