Улица "Пустота"

Смисълът на живота – това е щастието. Това бил казал четиринадесетият Далай Лама. А може и да не го е казал. Може да е от стих на поет или бард – не знам.

Папата не прие Далай Лама за да не си развалял достлука с китайските управници. Сигурно щеше да е интересна среща – среща на двама щастливи люде на земята – въпреки възрастта им.  Не знам дали при всички е така, но с времето и с възрастта, сякаш всичко духовно и емоционално в нас, порциите щастие сякаш се стесняват като във фуния. Намаляват. И накрая повечето се озоваваме на улица „Пустота”, където щастието е само спомен.

             Улица „Пустота” („Desolation Row”) е 11-минутна песен на Боб Дилън. Тя представя една апокалиптична картина на хаотичния свят около нас. Като ученици не знаехме какво е пустота и не бяхме чували за апокалипсиса – дори не знаехме какво точно е това животно. Щастието за нас беше в книгите, в сладките магарии навън по улиците, в музиката, филмите и най-вече в душите ни. Слушахме грамофонни плочи, каквито издаваше родния „Балкантон”, четяхме книги, каквито цензурата благоволяваше да разреши да бъдат преведени. Същото беше и с филмите. Разбира се, нямаше кой да дръзне да издаде цяла плоча на „Бийтълс”, на „Ролинг Стоунс” или на „Пинк Флойд”. Но ние ги слушахме с мой приятел по радио „Свободна Европа”, разхождайки се в неделя из улиците на Стария квартал, гушнали транзистор „ВЕФ”.  Имаше и едно съветско списание „Кругозор” – още пазя една купчина от него. Вътре то беше пълно с малки, найлонови плочи като страници – разни частушки, песни за войната и какви ли не глупости. Но на последната страница задължително имаше по една прозирна плоча с две песни на „западен” изпълнител. И аз, и други мои връстници си го купувахме само заради тази последна плоча с двете песни. Така имах песни на „АББА”, на „Смоуки” и на много други. Но това бяха шлагерни групи – те бяха безобидни. Въпреки това ни правеха щастливи. Безмерно щастлив бях и когато същият приятел, с когото слушахме „Свободна Европа”, ми продаде „на черно” двойния албум с музиката към филма „Треска в събота вечер”. Нечувано, лудо преживяване беше да притежаваш две оригинални плочи с музика на „Би Джийс” за десет лева. Как съм ги икономисал – това не помня, но помня как въртях до втръсване „Stayin` Alive”, „More than a Woman” и останалите парчета и макар, че игличката прескачаше на много места, наистина бях щастлив. После дойде книгата с малка плоча на Боб Дилън от поредицата „поети с китара”. Четях преведените от Леда Милева „социални песни” на Боб и слушах с максимално усилен звук за ужас на съседите „Отговорът с вятъра се носи”. Ядосвах се, а и до днес ме е яд, че Тома Спространов дървеняшки беше превел „Улица Пустота” като „Бразда на изолацията”. За да не разсърдим обаче Големия брат – СССР, от същата поредица първо излезе книгата с плоча на Владимир Висоцки – не по-малък колос на изпятата поезия, но далеч не толкова световно известен, колкото потомъкът на Одески евреи Дилън. Не знам дали е по-добре, че нямах шанса да видя и слушам Висоцки  на живо. Когато през 1992 г имах късмета за два месеца да присъствам на два концерта на Боб Дилън за мен дойде първото голямо разочарование – тогава разбрах, че понякога идолите имат глинени крака и лесно се сгромолясват. Изобщо не бях толкова еуфоричен на нито един от двата двучасови концерта с пеещата и скачаща край мен тълпа, колкото когато слушах онези две песни на евтиния грамофон с моно-звук. За мен легендата Дилън беше останала някъде там, в малката плоча.

Днес все по-често когато тръгнем нанякъде или решим да предприемем нещо свястно се озоваваме на Улица „Пустота” – в абсурден, сюрреалистичен свят, който ни обърква и който ни кара да се чувстваме унили, обезверени, не на мястото си.

И продължавам да се чудя, защо с времето все по-малко се радваме на живота. Имаме все по-широки магистрали, а мирогледа ни е все по-тесен, гледаме все повече шоу програми, а се смеем все по-рядко, консумираме все повече лъскави стоки, а в душите грее пустота.

Може би Папата трябваше да приеме все пак Далай Лама. Дали нямаше да му подшушне как се стига до Улица „Щастие”.

А може би всеки от нас знае как се стига дотам, но си трае.