вторник, 23 декември 2014 г.

Последната снимка

          Делчево е малко селце в окрайнините на Пирин,  в което живуркат има-няма петдесет души. Селото е тихо и животът в него се е загнездил по някакъв свой си начин сякаш от времената когато Джон Атанасов хал хабер си е нямал, че ще открива онова, на което днешните македонци му викат „сметач”, а ние - компютър. Самотните старци и най-вече старици, които шетат бавно из селото изглеждат като отшелници прогонени от модерния свят и настанили се тук до изживяване. От селото се открива чудна гледка към град Гоце Делчев, котловината долу и отсрещната снага на Родопите. Всяка година ходя поне веднъж в годината за да се насладя на необятното небе, на дълбоката гледка и тишината и най-вече за да се видя с баба Злата. Тя е слаба дребна женица, с много живи и топли очи – като две прозорчета между нашия свят и отвъдния. Бяхме са запознали случайно преди няколко години - когато се разхождах из селото я видях да влиза през долния приземен кат където са дръвцата за отопление и разни зимнини. Поздравих я и попитах дали може да надникна от дървения чардак на втория етаж заради гледката. Тя ме покани любезно и веднага се засуети да ми покаже откъде точно да мина и къде да внимавам да не се спъна. Тъкмо беше обрала фасула с целите стъбла и го беше простряла да се суши на чардака, на някакви много интересни плитки, от които стърчаха шушулките. Правих снимки, ахках и охках от спокойствието на малките стръмни и тясни като пътечки улички, по които никой не се мяркаше, от цялата автентичност на пейзажа. Видях колко скромно и самотно живее възрастната жена и ми стана мила. Тя отговаряше спокойно и търпеливо на всички въпроси за битието и поминъка си, за зимата и реколтата от фасул, без съжаление или печал, но най-вече без хитрост, с една детска сърцатост. Разбрах че е сама – нямала деца, нямала мъж и никога не била имала. Личеше си, че рядко я навестяват гости и се радва, че може да поговори с непознати, да им разкаже нещо свое си. По думите ú, нейния баща бил укривал Гоце Делчев в същата тази къща и от него бил останал войнишки нож като семейна реликва. Замълчах си и не оспорих, че това е малко вероятно, при положение, че Гоце е загинал още през 1903 г, когато баща ú не може да е бил роден или пък е бил съвсем невръстен. Не исках да ú отнемам спомените, нейните си лични митове. Направих се, че ú вярвам. Опивах се от истинското, от очарованието на мястото и на момента. И така беше всеки път - като отида при баба Злата не ми се тръгва оттам – удължавам всяка минута, пия всяка гледка като за последно.
          Миналата година вместо баба Злата ме посрещна некролога ú на дървената портичка долу на зимника. Стана ми празно и някак още по-самотно на този свят. Този пусти, компютърен, мъртвешки блед свят с всичките си амбиции, ежби, ежедневни битки за власт, пари и слава, прикрити под най-различни благовидни имена, беше изгубил един хрисим и добър човек. Човек, който не оставя никого и нищо след себе си освен една стара порутена къща и един стар войнишки нож, който даже не е на Гоце Делчев. 


          Когато разпитах как се е споминала, комшийките ú ми отговориха, че до последно е била на крака – паднала на самата Коледа – на 25-ти – ей така, както си вървяла по тясната пътечка като мравка тръгнала по някакви свои си работи.
          За пореден път се убедих, че живота не е справедлив. Онази приказка, че никой не ни е обещавал справедливост или доброта на този свят всички я знаем, ама пак боли когато получиш поредното доказателство.
          Последният път когато се бяхме видяли – няколко месеца преди нейната последна Коледа, я питах може ли да я снимам. Съгласи се и по лицето ú видях, че ú стана приятно. Каза само да почакам малко да си среше пооределите коси. Като се разделяхме ú поисках адреса да ú пратя снимката отпечатана на хартия. Пратих я месец-два след срещата ни – сигурен съм, че се е зарадвала. Както съм почти сигурен, че това е била последната ú снимка. Дали не го е подозирала с интуицията си – този жест със сресването, помня, ми се беше видял тогава някак ритуален.

          Има толкова добри хора, които ни напускат ежедневно и отлитат някъде в небесната мъгла. Доброто си отива малко по малко от нас – спокойно и хубаво, сресано. Напуска ни, отзвучава в небитието като музика, но все си мисля, че няма да се забрави. А може би там горе също имат нужда – повече от нас дори, от добри души – знам ли.

Няма коментари:

Публикуване на коментар