вторник, 22 декември 2015 г.

Къщата с часовника

            Коко иска да влезем вътре. На минаване покрай нея е видял, че е тъмна и страшна, а страшното винаги привлича. Само една мъничка, червеникава светлина се е мярнала през едно от прозорчетата. „Това е аларма”, казва той. В неговото съзнание тази къща е едно много загадъчно и призрачно място.
„Искам да влезем в тази къща. Тя е измислена. И в нея сигурно има много играчки. Палячовци, кукли, колички. Искам да влезем. Хайде, де! Ама с тебе, защото мен много ме е страх сам. Хората ги няма защото са отишли да живеят в другата им къща.”
И защо са сложили аларма?
„За да не влезе някой да им открадне играчките. Или времето.”
За него къщата с часовника е тайнствен свят, плашеща риба, която неудържимо привлича.
На другия ден посещаваме къщата и се качваме чак на тавана, където е механизма на часовника. Бащата на днешния собственик е правил часовника сам, през 1957-58 г. Изумителното е, че е нямал китка на лявата ръка, изгубена вследствие на взрив на бомба. Зъбните колела са от бронз, отливани са в Пазарджик по специално зададени размери. Така бай Тодор с едната ръка се е увековечил. Това е единствената частна къща с часовник в България. Има други подобни, но те са обществени. Кой ще наследи часовника? Сина на бай Тодор – Христо, има двама сина, но те си имат нови, уредени къщи и едва ли ще се върнат отново в старата.


Къщата с часовника, строена в 1931 г. (сн.Алекс Попов)

Къщата с часовника. Много добре поддържана, тиха къща. Бяла къща.
От вътрешната страна, откъм механизма, часовете са написани наобратно и стрелките също се движат обратно, както е всъщност при всички часовници гледани от обратната страна. Сигурно така е и с времето. За нас то върви по един начин, а погледнато от друго измерение, от друга страна, то върви по напълно противоположния път.
Така както за Коко хората вървят по два противоположни, но напълно нармални пътя – малките растат и ще станат големи, а големите се смаляват и един ден стават малки.
В къщата с часовника времето сякаш е спряло. В нея за време не се говори.
Стрелките се въртят, механизмите цъкат, и времето ни чака да направим геройство, или някоя грешна стъпка.
Времето…

Тръгваме си с Коко от къщата с часовника, радостни от това, че сме били заедно и че (почти) сме видели нещо толкова тайнствено, неуловимо и… страшно, като времето.


(Къщата с часовника е в град Ракитово, в южната махала по пътя за ресторант "Светлоград". Строена е през 1931 г, а часовника - през 1958 г)

неделя, 20 декември 2015 г.

Лютиерът *

Наложи се да му се обади два пъти по мобилния, за да разбере как да го открие. Наистина беше засукано – ателието се оказа встрани от сресаната вилна зона с големите дворци, оградени с високи, надменни дувари. Каза му: „след ресторанта, два пъти наляво на разклоните и ще видиш един сив нисан”. Въпреки това се обърка, защото не повярва, че онези недовършени, мрачни постройки могат да са ателие на лютиер. И то на един от най-добрите лютиери в страната. Отгоре приличаха на обори.
Когато влезе вътре се успокои. Миришеше на дърво и на музика. В най-различните им форми. Навсякъде се виждаха късове от явор и бор на най-различна възраст, както щеше да разбере по-късно. Докато разглеждаше, майсторът започна да разказва как се зачева и ражда един инструмент.
Показа му как се копае долната дъска от явор. „С най-великия инструмент”. Чаена лъжичка. С нея лесно се постига нужния овал и релеф и обира повече материал отколкото ако си играеш с шкурка.
А дървото, как го избира? Ами явор, разбира се. Европейският явор е най-добрият материал за струнни инструменти, включително и китари. Чуй как звъни тази дъска. Това е тригодишен явор, расъл на сянка. Или пък това парче дърво – то е на шест години. Лютиерът хваща за горния край четвъртитите, необработени парчета с едната ръка, а с показалеца на другата почуква като с чукче по долния край. Тоновете наистина са различни. Никога не е надавал ухо, че дървото може да пее. „Най-чиста е музиката в 30-годишният явор, но той се намира трудно. Затова е и скъп. А под две години дървото още не е узряло за музика. Доброто дърво се усеща и по миризмата. Когато ароматът е балансиран – нито тежък, нито много смолист, нито пък „зелен”, тогава дървото е най-добро. Този нюх, обаче се придобива с опита.”
Лютиерът сяда за пръв път откакто е пристъпил прага. Сякаш изведнъж го е осенила спокойна и мъдра мисъл. В единия ъгъл на ателието се кипри огромен варел, пригоден за печка. „Не е много топло, но е поносимо. Температурата и влагата трябва да са умерени, там където живеят музикални инструменти. През зимата, има дни когато нищо не правя, но идвам и паля печката заради инструментите, да им е уютно”.
На някои места се виждат големи паяжини. Паяците били приятели на дървото, му обяснява, те ловели дървоядите, мухите и другите немузикални буболечки.
„Материал купувам само от един човек, който знае какво ми трябва и откъде да го достави. Дървото е живо същество. То трябва да се убие с любов, от добър човек. Само така няма да се сгърчи, да се затвори, а всяка негова клетка ще е максимално отворена за чистата музика.”
Накъдето и да се обърне вижда грифове, парчета от гърбове на китари, на различен етап от процеса на работата. На един прът висят 7-8 още недовършени китари. Някои са с по два грифа, други са с различни резонантни отвори, а половината са с гръб от специално обработен стъклен плат. Той разказва с топлота за всеки инструмент, обяснява бавно, сякаш има низ от безкрайни следобеди на разположение. Сякаш говори за свои деца, в къща претъпкана с музика.

Не знае как е минал почти един час. Тръгва си като омагьосан, без дълги сбогувания. Не се обръща назад, за да остане дълбоко в него споменът за всяко кътче от този храм на музиката, за всяко парче дърво, за всеки мирис. Споменът за лютиера, който таи в себе си топла и светла любов към дървото. И към чистите звуци.



* Спомен за едно мое посещение при лютиера Весо Белевски от Хасково преди няколко години.

петък, 18 декември 2015 г.

"Преплитане" на Башо

          В "Преплитане на езици" предлагам няколко превода на едно от най-известните хайку на Башо. Впрочем на английски намерих цели осем превода на този стих, но пускам само три. 
          Хайку е стара японска поетична форма съставена от 17 срички. Както  ще  се убедите не всеки от преводите спазват това условие, но важното в случая е предаването на
смисъла и различното звучене на всеки език.


*** (японски)
ヘレン=クレイグ=マックロウ
(shizukasa ya
iwa ni shimiiru
semi no koe)

***  (англ.)
Ah, tranquility!
Penetrating the very rock,
a cicada's voice
(пр. McCullough)

*** (англ.)
Lonely stillness—
a single cicada’s cry
sinking into stone
(пр. Hamill)


*** (англ.)
quiet
into rock absorbing
cicada sounds
(пр. Corman/Kamaike)


*** (бълг.)
Тишина наоколо.
Прониква в сърцето на скалите
лекият звън на цикади.
(пр.Любомир Занев)


*** (рус.)
Тишина кругом.
Проникает в сердце скал
Лёгкий звон цикад.
 (пр.В.Маркова)


*** (фр.)
Tranquillité
Il
perce le roc
Le chant des cigales.


*** ( бълг.)
Спокойствие
пронизва скалата
цикадена песен.
(пр. мой)


*** ( укр.)
Тиша, мир і лад.
Десь там тоне межи скель
цвіркотня цикад.

(пр.Микола Лукаш)

сряда, 16 декември 2015 г.

Кътче за размисъл


Природният феномен "Провиралото", край с.Мъженци, обл.Кърджали. Древно култово място, а днес свързано с поверие за здраве и изцеление, посещавано от много местни хора. Който е дошъл за изцеление на някоя болест, трябва да се провре три пъти, като трябва да казва специални думи за здраве. Задължително е и да  носи някоя своя дреха, която трябва да закачи на крушата край самата скала, с което символично се освобождава и от болестта си.

неделя, 13 декември 2015 г.

Не кръгла, а малка...

          Светът някак си изведнъж отесня.
          И човека вече не го е страх от него.
          Да направиш околосветско пътешествие е вече фасулска работа, стига да си млад, луд и да нямаш язва. И тръгнаха един през друг - околосветска обиколка с велосипед, със самоделно направена яхта, на автостоп...Да не забравя - има и околосветски круизи с кораб само за 100 дни. За тях не е нужно да си млад и луд, а само да имаш пълна кредитна карта.


Ето един потеглил на околосветско пътешествие (може би)
с нестандартно превозно средство (сн.Интернет)

          Светът взе да става тесен, което е на една крачка от скучен.  И затова хората търсят все повече предизвикателства от всякакъв вид.
          Не знам дали някой може да даде точна статистика (естествено че не може), но на мен ми се струва, че в момента 3038 души са поели на околосветско пътешествие. С яхти, коли, велосипеди, мотори, самолети..
          Не за да докажат, че Земята е кръгла, а за докажат, че Земята е малка.

събота, 12 декември 2015 г.

Новост... от архивите

          Както виждате, вдясно, вече има новост в дизайна - "Избрано от архивите". Това ще е стара публикация, или снимка, която е била много посещавана, или която аз самият искам да "изровя" и да припомня като по - интересна и значима. Тя ще се променя на всеки 2-3 дни. Вчера припомних моя снимка от 2014 г - велосипедист, сниман от 7-ия етаж на един бургаски блок, в слънчев, априлски ден.
       

сряда, 9 декември 2015 г.

"Без граници"

Абе да ви кажа, по принцип, човек не може без граници. Не може, бе! Ами че за моя старшина, например, границата това беше животът, тя му осигуряваше заплатата. За нас, аскерите по татово време не беше така, макар  да карахме по 26 месеца на границата, да пазим три реда бодлива тел. Ние искахме да няма граница, за да можем спокойно да отидем до Бяло море и да гледаме белите гъркини как си пекат белите кълки.


Стълб без граници

Този вид граници слава Богу, взеха да падат като гнили круши, загнили от вируса на глобализацията. Само че аз, пък и останалите от моето поколение, побързахме да си намерим други, щото то така свободен не може да се живее – без граници, де (не без круши). Скоро осъзнахме, че има езикови граници. Вярно, че като ученик, моята класна ми викаше, учи езици за да се разбираш с пролетарската младеж, без да знае, че аз с пролетарската младеж, или по-точно с пролетарските девойки, можех да се разбирам и на други езици и дори без такива. Все пак научих два-три езика, но в един момент осъзнах, че измежду тях не е езикът на никой от съседите ми. Не че има нещо лошо да се разбираш с гърка на френски или с турчина на руски, примерно, но в теб се загнездва едно, така, недоверие, и много дълбоко, ама много дълбоко в себе си си викаш, абе, мама му стара, що този комшия е научил оня - далечния език, а на съседа си, дето му е под носа, не е научил. Че аз от малък помня, притрябваше ли на майка ми сол, или две яйца, отиваше при съседката, да вземе назаем. А ако не знаеш езика, как ще си поискаш сол от комшията. Ей това са езиковите граници – могат да те оставят без сол, че и без две яйца.
А сега гледам се навъдили едни организации „без граници” – не е за разправяне. Айде това за лекарите го разбирам – щото те и бактериите и вирусите не знаят граници. Ама оня ден чета, че имало...не..., дали да ви ги казвам, че ще се смеете безгранично. Ама можете ли да се досетите... Не, откъде ще се досетите...Майтапа на страна, но от няколко месеца ги следя по медиите и най-вече в „Държавен вестник” и съм изброил 57 организации „без граници”.

сряда, 2 декември 2015 г.

"Мрежата" на майките

Не помня да съм носил употребявани дрехи в моето детство или да съм си играл със стари играчки, подарени от чужди деца. Тогава не беше толкова разпространена тази практика между социалистическите труженици. Вярно, майка ми заделяше от време на време някой чифт чорапогащи или овехтял комбинезон и два-три пъти в годината ги подаряваше на Албена – една едра и румена циганка от „Стария квартал”, с която си имаше симпатии.
Тогава конфекцията не предлагаше такова голямо разнообразие като днес, но пък имаше шивачи - те имаха име и бяха на почит, и най-често нашите панталони  и ризки се шиеха при тях. Китайската шевна промишленост още не беше„удавила” кварталните шивачи.
Днес употребата на дрехи и вещи „втора ръка” е ежедневие, а и бизнес. Но думата ми е за подаряването. И аз подарявам дрехи – няколко пъти в годината на мои мургави братя, които ми звънят на вратата да ме „поздравят” за някой християнски празник, или на семейства с деца по-малки от моите. Но разликата от миналото е тази, че и на моите деца подаряват дрехи. Понякога това са нови или почти не употребявани дрехи. Тази практика взе да плъзва масово и сред семействата „средна” класа. Майките си имат добре развита "мрежа" за обмен на детски дрехи, колички, играчки, лекарства и какво ли не. Намирам това за много хубаво и полезно. Изобщо майките са голяма сила – истинска тайна, неформална организация, насочена към това да прави добро, да помага, да съветва. Бидейки много активни, все в името на бъдещето - т.е. децата, ако решат те могат да съборят правителство, да направят някоя книга много продавана, или да наложат табу над някоя марка детски стоки. "Мрежа", в която има чудесна хармония между егоизъм и алтруизъм.



В Париж, не помня дали беше 2006 или 2007 г, на моста "Мари", при една от разходките ми, видях събрани хора с разни вещи около тях. Нещо като малък битак. Оказа се, че това е „Le Grand Don” – „Голямото даряване”, което се провеждало на 2-3 месеца, там на същия стар мост над Сена. Идеята била да се събират хора, които искат да се освободят от свои вещи и да ги дарят на минувачите – книги, телефони, дрехи, играчки и други дребни неща, като единственото условие е те да не са обемисти и новите собственици да могат да си тръгнат с подареното пеша. Така вещите, както се казва се демонетизират. Аз не посмях нищо да си взема, защото – с типичната ми балканска недоверчивост, не бях сигурен дали няма някаква уловка. Повече не съм имал възможността да се озова на такова вълнуващо събитие, което, четох, някои почнали да използват с користни цели.
Не съм чул по нашенско да има такова голямо улично даряване на вещи – ей така от едната любов към ближния, но пък "мрежата" на майките за некомерсиална обмяна на детски дрехи, вещи и информация, действа безотказно и в нея се включват и такива семейства, които не са чак толкова „цъфнали и вързали”. Сигурен съм, че повечето от тези, които даряват едва ли са чели антрополога Марсел Мос и неговото „Есе върху даряването” от 1923 г., според което всяко дарение е последвано от ответно получаване на дар. Но не е и нужно да са го чели – те действат по майчинска интуиция, добросърдечно и искрено – просто за да направят добро някъде, на някое дете, което един ден ще стане голямо и също ще прави добро. И ще научи, че вещите, могат да имат втори и трети живот, както и да имат и свои истории.
А това звучи вече като приказка.

неделя, 29 ноември 2015 г.

"Златната ябълка" - представяне


          Споделям и аз в блога представителното видео на българския анимационен сериал "Златната ябълка", който скоро се надявам да видим завършен. Много бих искал да правим и да гледаме повече хубави български анимационни филми. Желая му успех!

петък, 27 ноември 2015 г.

Вила "Тъга" - Патрик Модиано

          Малко след като бях чел речта на Модиано пред Нобеловия комитет, публикувана във в."Култура", която ми се стори много топла, човешка, без никакви надувки, реч на търсещ, лутащ се човек, не по-различен от всеки обикновен човек на изкуството, а и не само, та малко след това, така се случи, че се озовах за няколко дни на изолирано място. Там нямах никаква връзка с интернет, нито много контакти с хора, не си носех и нищо за четене - изобщо доста подтискащо място, и изведнъж - какво да видя - малка библиотечка - буквално два или три малки рафта - има няма 50 книги. И тези книги ми се сториха като безценно богатство, намерено в гората докато се луташ, за да оцелееш. Първата книга, която си избрах от тази малка съкровищница беше "Вила Тъга" на Модиано.



          Докато четях предговора на Вера Ганчева си мислех и друго - колко ни липсват, на днешните четящи хора, добрите критици и добрите предговори към книгите. Предговор, от който можеш да разбереш много за автора и за времето когато е писано произведението, за стила му и за това какви са му вижданията, каква е тенденцията в неговите творби и т.н.

          Дали книгата не ми хареса до голяма степен точно заради тези обяснения? Едва ли. Но те сякаш бяха ключът към разгадаването на някои смисли, на някои реакции, на духа на времето и мястото. Точно това "малокръвие" на стила, дава по-голям заряд на фактите, на действията - сякаш читателят е оставен сам да "добавя" и да напластява от себе си, за да компенсира липсата на детайли.

          Изказът е с много точна фраза, не бъбрив, сюжета е изграден много стройно, което няма нищо общо с фриволността и хаотичността в действията на героите.

          Не знам дали е най-добрата творба на Модиано, но е добра - кара те да мечтаеш, да се пренасяш там край това езеро на френско-швейцарската граница и да си изградиш твой въображаем живот в компанията на останалите герои.

понеделник, 23 ноември 2015 г.

За Гришата...от "последната България"


          Винаги съм си мислил, че не е важно колко лета си посрещал на този свят, а по-скоро с колко емоции и страсти са били изживяни те. Това си помислих отново когато разбрах, че големият български поет, бард и мой приятел Гриша Трифонов е въздъхнал може би (за последно) и си е отишъл. Мнозина може би ще се сетят от последните редове, за песента „Лятото”, чийто автор на музиката беше Гришата, по стихотворението на Иван Вълев. Помня как си пусках десетки пъти плочата с тази песен като в транс. В първия запис, направен в края на 80-те години Гришата дърпаше струните по своя си уникален начин – сякаш иска да ги скъса, но песента ме хващаше за гърлото и не искаше да ме пусне. Така е всеки път, когато ни напусне приятел или близък – започват да валят спомени и самота от небето. Спомних си онези години – много поред, когато всяка есен Харманли се огласяше от песните, смеха, стиховете и караниците на бардовете, дошли от всички кътчета на страната, на традиционните срещи „Поетични струни”, чийто организатор бяха пак Гришата и жена му Мария. Но преди всичко Гриша беше Поет. Човек с изключителен поетичен поглед към нашия не особено поетичен окръжаващ ни свят. Поет с трайна и самобитна диря в съвременната българска поезия. И сякаш беше вчера, когато стояхме двамата в неговата софийска кухничка, на не знам коя ракия вече, и в не знам кой от малките часове на утрото, и той ми рецитирише най-новите си стихотворения, между които „Кърджали” и онова, което започваше с „Това ми е последната България”, а аз го слушах изумен и притихнал, и сякаш все повече изтрезнявах. Не знам дали това му е била последната България, но знам, че „нощта, в която падналият ангел си отива е винаги във края на ноември”. И че в този край на ноември горе вече нетърпеливо го чака Пламен Ставрев за да изпеят заедно „Лятото”, седнали на десния бряг на Лета.

     ДЕСНИЯТ БРЯГ НА МАРИЦА
     Това ми е последната България.
     Последната.
     Не ми остана шепичка народ
     след всичките велики преселения,
     не ми останаха коне -
     последният
     лежи на хребета
     и рие все по-бавно каменния сняг.

     Това ми е 
     последната България.

     Разселвах се.
              Населвах.
                          Поселявах.
     Дошло е времето да се заселя.
     Дошло е мястото да се заселя:
     в студените треви на този бряг,
     на хвърлей поглед
 
     от последния си кон,
     от костите му -
 
     да ми светят като храм на хребета,
     додето рия с тъпия си меч земята.



     Това ми е 
     последната
 
     България.

четвъртък, 12 ноември 2015 г.

Забравен и забавен "Забавник" от 1846 г

          "Забавник за лето 1846" е книга съставена от един сърбин - Константин Огнянович ( тук си спомням веднага и за друг голям сърбин - Вук Караджич и неговите важни за нас "Додатъци..."), който е сред видните български просветители от средата на 19 век. Учителствувал във Видин и Враца и е бил истински труженик за "пробуждането" на българите като народ, най-вече чрез образованост и учение. Книгата, макар и с такова "несериозно" заглавие, съдържа доста поучения, басни и анекдоти, полезни за деца и възрастни - повечето превод от гръцки и сръбски, без да са посочени изворите. Самите заглавия на главите са доста любопитни - "Памятнодостойны приключенiя", "Порядочныте плаванiя на Парапловыте (Вапорете) отъ Цариградъ", "Речи нравоучителны Фiлософовъ", "Небреженiе Родителско и неблагодарный Человекъ". По-надолу предлагам за прочит любопитната глава за времето, което според автора се измерва по два начина - астрономически и икономически:
         

       

 Книгата е писана в Цариград, а отпечатана в "Паризъ" - демек в Париж, в типографията на братя Firmin Didot. Езикът е старинен и цветист - и това му е хубавото.


          Много интересен е и предговора, който започва с това как разни европейски естествоизпитатели и пътешественици идват по нашите земи "да тражат някои златны бубулечки", без да отбележат в записките си нито дума за битието, нравите и търпението на"болгарскаго народа".
          Ценно четиво от всяка гледна точка, особено съпоставено към нашето съвремие. Цялата книга може да бъде прочетена на адреса на "World digital library" тук.

сряда, 11 ноември 2015 г.

"Аз, ти и другите... " - интервюто

          В броя си от 7.11.2015, притурката на в-к "Нов живот" за култура - "Перперикон", отбеляза годишнината от създаването на блога с обширно интервю, озаглавено с името на най-четената рубрика "Аз, ти и другите".
          Какво друго ни остава да кажем освен - "наздраве!"

вторник, 10 ноември 2015 г.

"Млечкова вечерница" - Hyles euphorbiae L.



          Тази красавица се разхождаше чевръсто по едната от релсите на ж.п. линията, недалеч от язовир "Студен кладенец" в района на "Траса". Децата бяха възхитени от големината, от ярките цветове и разбира се от красивото "рогче" в края. Оказа се, че гъсеницата е на пеперудата "Млечков сфинкс", или "Млечкова вечерница" (за ентомолозите - Hyles/Selerio euphorbiae, сем.Sphingidae - "Вечерници"). Както показва името й тя се храни основно с растението млечка и най-вече с кипарисовата млечка - Euphorbia cyparissias.
          Била сравнително рядък вид, а ярките цветове показват, че е по-добре да се въздържаме да си играем с нея - както казва народа - "прекалената хубост, не е на хубаво" - така че - винаги едно наум при пипане на подобни добичета.

събота, 7 ноември 2015 г.

Сутрешно кафе и прах от сънища...

          Под това заглавие, в-к "Словото днес" отделя цяла страница за цикъл мои стихотворения в брой 31 от 22 октомври 2015 г. Почти всички стихотворения са непубликувани в книга с изключение на две, които са от стихосбирката "От вътрешната страна на очакването", която все повече се опитвам да забравя.
          Благодаря на редакцията и на Иван Есенски в частност, за публикацията!


          Ето линк към интернет-страницата на въпросният брой 31 на "СД"

неделя, 1 ноември 2015 г.

Шекерени лимончета 4.

                        На "Х" деца от дома "У"

Десетина минути бях малък.
Десетина минути
бях Икар скалъпил в тъмнината
своя чувственост акутна.

Светлината беше на порции.
Беше светлината
гълъб с ангелски пропорции -
мой връстник в играта.

После се влюбих в тополата -
в тополата срещна -
тя също нямаше спомен,
любовта може ли да е грешна.

Ще й преметна примка от плат,
с възелче издуто.
Запее ли нощния хлад
ще увисна. За десетина минути.



                (от Стихосбирката "В по-лошата половина на гората", 1998 г)

петък, 30 октомври 2015 г.

Ескизи от един литературен конкурс

Има страни, в които литературните конкурси са институция. У нас не е така, макар годишно да се провеждат сигурно над сто лит.конкурси и конкурсчета. В нашата страна институция е по-скоро футболното първенство, но аз няма да говоря за футбол, защото нищо не разбирам от този бизнес – ще говоря за една литературна награда. Не бих казал, че нашата съвременна детска литература ми е до болка позната -  не, по-скоро имам поглед от последните 5-6 години и тези впечатления са до голяма степен свързани с участието ми като член на журито на конкурса за детска литература „Петя Караколева”.
Тази година отново бях поканен да съм в журито на въпросния конкурс, което приех с подобаващата отговорност. Предоставени ми бяха около 15-на книги, като ми заявиха, че като ги прочета, ще получа и друга част книги, които в момента били на разположение на членовете на журито в София. Започнах усърдно да чета, водех си бележки,  правих справки в интернет за някои автори и техни произведения - и така близо седмица. Тъкмо когато бях приключил и очаквах да получа втората партида книги за конкурса, ми се обади секретарят на Читалище „Обединение” - съорганизатор на конкурса, за да ми заяви, че няма нужда да чета другите книги – журито единодушно е определило лауреата – писателката Петя Александрова. Предвид на житейския ми и литературен опит, и на географските ширини където живея, успях само да зяпна и да не си давам вид на много ядосан. Но бях. Оказа се, че никой от журито не е сметнал за необходимо да ми се обади по телефона и поне със зле прикрито неудобство да ми поиска мнението. В интерес на истината аз бях отличил като открояващи се доста над другите, две творби – книгата със стихотворения на Димитър Златев „Ръководство за рицари, шампиони и други юнаци” и „Смокиново момиче” – сборник включващ едноименната повест плюс разкази на Петя Александрова. Т.е. въпросът не е в това дали книгата не е добра като качество, а в това, в кой сериозен конкурс журито взема решението си без да има предвид гласовете и мненията на всички членове, и на всичкото отгоре ги лишава от възможността да прегледат всички книги заявени за участие. Отговорът в стил „радио Ереван” би могъл да е: а) в конкурс, в който жури са Петка и Чапаев; б) каква е тази чуждица: „сериозен конкурс”? А ако излезем от шеговития тон, отговорът ще е: в нито един.


Терзанията на един член на жури

сряда, 28 октомври 2015 г.

2049-та. Водното огледало



Стоях, облегнат на перилата, вгледан в загадъчната и тиха вода и зяпах мухите. Когато не дължиш пари на никой и денят е безоблачен, няма какво друго да правиш освен да скучаеш зяпайки. Изведнъж в устата ми влезе, като у дома си, една муха. Това малко помрачи блажената ми скука – взех да кашлям, зачервих се и накрая с яка храчка изплюх мухата надалеч във водата. Изпитах гордост от постижението си, но не минаха и трийсет секунди и с мощни загребоци довтаса двуместното кану на водноогледалната полиция.  Единият от полицаите закачи сгъваема стълбичка за перилата и за нула време и двамата се изкачиха при мен.
-         Водноогледална полиция, сержант П…чев. Легитимирайте се, господине. – каза сержант П…чев.
-         А-аааа – послушно изплезих езика си. “Все пак удобство си е това нововъведение с езиковата легитимация”, си помислих. Веднага ти го сканират и всичко лъсва за тебе – кой номер гащи носиш, с какви оценки си завършил седми клас и кои са любимите ти числа, с които пускаш тото.



-         Мдаааа! – каза по-неумолимото на вид ченге. Загазили сте, господин Огледалов. Току-що нарушихте член 268, алинея 13, т.2 на ПеДеГе.
-         Не може да бъде. Аз си скучаех най-достопочтено и зяпах му…
-         И се изхрачихте във водата – прекъсна ме сержанта. Знаете ли, че последното такова нарушения е било преди 21 години, извършено от…момент – и той затърси по екрана на устройството, с което ми беше сканирал езика преди това – от някакъв турист от Чукотка, с психически отклонения. Как не ви е срам! Освен това миналия петък сте се опитали да ритнете единственото бездомно куче в нашия град, което е защитен вид и е под закрилата на госпожа кметицата. То беше обявено миналата година за куче на годината в целия ЕС и наградено лично от еврокомисаря по кучетата с медал.
-         Ама, не…мухата…
-         Знаете ли, господин Огледалов, че в Европа само още в два града са останали единични екземпляри от такива кучета и то…момент… – втренчи се в екрана онзи – по-неумолимия – ето…едното е с опадали зъби в Рошиори де Веде, а другото е в Каспичан. Трикрако и еднооко.
-         Аууу – горките – опитах се да си придам състрадателен вид.
-         И на всичкото отгоре преди 8 дни сте се скарали на съседката си баба Руска…
-         Ама ние много добре се разбираме с… - опитах се да се защитя.
-         …баба Руска, че поливала френския си райграс с лейка от китайски порцелан със сцени от интимния живот на монасите от манастира Шаолин и че готвела нелегално шкембе чорба без да плаща акциз. А възрастната жена била със скъсани тапети в кухнята и…а, не, то това няма връзка,… така…имала слабо сърце и болно папагалче…
-             Не е папагалче, а канарче и не е болно, а пойно – вмъкнах с плаха надежда в гласа.

неделя, 25 октомври 2015 г.

Мечтатели


Двама мечтатели съзерцават водата от въжения мост към с.Лисиците, над яз."Студен кладенец".

петък, 23 октомври 2015 г.

Едит, която разказваше


Беше началото на август. С пъстра компания французи, големи приятели на България и на българския фолклор, бяхме седнали да вечеряме на кораба „Емона”, на язовира. Настроението беше чудесно - денят се беше протегнал вече зад нас като красив, уморен заек, залезът се стараеше да допринесе допълнителни багри към красотата на момента и дори това, че мидите и някои от рибните ястия в менюто бяха свършили, не можеше да помрачи впечатленията ни. Бяхме обикаляли разните му там забележителности, бяхме говорили за траки и римляни, за кръстоносци, за победили и победени войски, и с приятна умора си разказвахме кой какво е правил, или кой какво иска още да научи. В някакъв момент бях впечатлен от думите на едната от дамите – Едит, френска еврейка, както се изрази тя самата. Тя каза, че е разказвач – разказвала приказки. Това избухна в съзнанието ми като изключително явление, подобно откриването на античен артефакт в тютюнева нива. Край мен винаги е бъкало от пишещи от всички полове (то, вече не съм сигурен дали са само два половете, де), с различни нюанси в претенциите за гениалност, но никога не съм чувал някой да се обяви просто за разказвач. Полюбопитствах какви приказки и пред кого ги разказва и тя обясни - всякакви приказки – от цял свят – били нещо като клуб от съмишленици. Обикаляли из цяла Франция, но ходели и в Близкия Изток. Там, заедно с разказвачи от Израел и Палестина си обменяли гостувания – в Палестина разказвали израелски приказки на децата, а после в Израел пък с палестински разказвачи ходели при малките еврейчета да им разказват палестински приказки. Това ме накара да се ококоря още повече – боже, нима имало и такива работи по Леванта. Значи не са само страхът, бомбите и страданията в мислите на хората по тези библейски земи. Чувал бях, наистина, че там  - в арабските страни още я има тази традиция - в някои кафенета и ресторанти платени разказвачи всеки ден разказвали истории. Но все пак...

сряда, 21 октомври 2015 г.

Пейзаж с язовир "Студен кладенец"




          Есенен поглед към язовир "Студен кладенец", който в момента е почти пресъхнал в една обширна зона навътре от това, което смятаме за "опашка". Изгледът е от вътрешността на разрушена къща (по всяка вероятност бивша ж.п. спирка?). Прилича на картина, нали?

понеделник, 19 октомври 2015 г.

"Мигранти"


            Всъщност това е моя снимка (в цветно обръщане) на голяма колония дървеници от вида Oxycarenus lavaterae Fabricius, върху ствола на липа. Преди двадесетина години този вид го нямаше у нас, а днес на много места по липовите дървета в края на есента могат да бъдат видени тези малки насекоми струпани в "лагери" буквално едно върху друго. Така те прекарват зимата, а напролет мигрират по растенията от сем.Слезови. Абсолютно безвредни са както за хората така и за културните растения. Така че, който ги види, няма нужда да ги мачка и убива, каквато е първичната реакция на човека, когато не познава даден вид (човешки или животински).
           Всяка прилика с човешки миграционни процеси, разбира се, е случайна.

вторник, 13 октомври 2015 г.

Създаване на миналото или пак за Калуньа

          Честото набиване в главите на определени конкретни дати от миналото ни най-често води до ограничаване и едностранчивост в разбирането на историята. Така, като кажем 1396 г – в нашето съзнание изниква като табелка забита с пирон – да, падането на България под властта на Османската империя, сякаш това е станало като отрязано с нож. Ние не знаем какви са били настроенията, поведението и живота на голямата маса от населението - и по-точно на отделните индивиди. Така е и с другите дати от историята ни  - знаем нещата в едър план (уж), обобщено, но не знаем подробностите. Това твърдят и Ст.Хокинг и Млодинов – ако не сме непосредствени участници в събитията от миналото, то това означава, че те биха могли да са се случили по много вероятни начини, а не по точно един твърдо определен.


          В тази светлина ми се иска да разгледам романа „Калуня-Каля” - на Георги Божинов за живота през 19 в. в един ограничен район в Родопите. В него няма дати, няма схематичност, няма обобщеност. Има автентична, пълнокръвна сага за живота на един планинец-единак - Калуньо с неговите мисли, действия, терзания, заблуди. Има писане без желание да се хареса на този или онзи, без маниерничене – писане като отприщване - истинско, живо. Роман, който не се интересува от това как ще го определят – верен (или не) исторически, етнографски, с неясен жанр, или с предозирано архаичен език. Той просто е въздействащ. Роман за един чепат характер и за неговия (самотен) свят.

четвъртък, 8 октомври 2015 г.

Слухове, "алековки", бошлаф...


Чух слух, че наближавали избори. Може и да излезе верен, съдейки по това, че по дърветата и електрическите стълбове, традиционните некролози взеха да отстъпват място на други хартийки – по-луксозни и шарени, но също толкова скучни и мрачни и пак с име и снимка на разни хора.
Този път – ако излезе верен този слух – смятам да се възползвам от правото си да не гласувам. Досега гласувах редовно и винаги с някаква смътна надежда, с някаква позитивна нагласа, макар все да избираха други – не моя фаворит. Честно казано и да печелеха моите избраници едва ли нещата щяха да са по-различни. В политиката нещата си имат свое ограничено русло на случване и то не зависи от качествата на отделните хора – дали са честни, красиви, обичат дюнер, или моралът им започвал от утре. Там важна е партията, като цяло, доктрината – не личността.
Понякога има и изключения – като сегашния кмет на Момчилград, който направи толкова за града си, че работите надхвърлиха средното ниво на случване и това със сигурност няма да му бъде простено в съответните политически кръгове.
Не е тайна, че още от античността та до днес, икономическото положение влияе и на резултатите и на активността по време на избори. Затова подобна изборна (и политическа) фрустрация като моята не е изолиран случай и е предсказуема, предвид нерадостните стойности на много икономически показатели. И защото избирателите си „лаят”, а керванът на политиката си върви невъзмутим. Безсрамен. Алчен за власт и за „алековки”. „Алековките” са банкнотите от 100 лв, които много хора изобщо не виждат в ръцете си. На тези зелени хартийки е отдадена заслужена почит на „Щастливеца” Алеко, който пръв в нашата литература събра в образа на Бай Ганьо онзи нашенец – нагаждач, готов на всичко за да докопа келепирец, включително и чрез домогване във властта. „Юнак”, за когото идеалите и моралът са бошлаф - „едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара”. И ето, 120 години от излизането на Алековата книга, нещата с изборите са бошлаф. И при соца изборите бяха бошлаф и сега пак са бошлаф, само че завоалиран под знака на многопартийността.
Да гласувам било мое право. Но мое право е и да не гласувам.
И изобщо не се хваля – не - даже ме е срам, че нещата са стигнали до такова дережде, че да дам гласност на това си право. Във Франция отколе (а напоследък и у нас) има две теми табу при общуванего на хората – едната е, каква ти е заплатата, а другата – за кого си гласувал на изборите. И двете се пазят в съкровена тайна, а аз се улавям, че напоследък и по двете теми си казвам открито истината. Защото нямам какво да крия – крие се ако имаш много, малкото не е за криене.
Иначе  - ако излезе вярно това, че наистина ще има избори – желая на всички кандидати да са живи и здрави – а ние останалите ще правим каквото можем за прогреса и оцеляването на човекоединицата.



вторник, 6 октомври 2015 г.

Годинка-блогинка


Ето че се извъртя една годинка, през която не се срамувах да се зова Блогърин.  Демек правя една годинка от първата публикация в блоГчето. Да ми е все така пъстричко и пълно с щуротийки, и дай боже да се множат посетителите, както е тенденцията през последните месеци.

петък, 2 октомври 2015 г.

Възможности



           Тридесет спици в главината сбират се -
             в празнотата между тях е полезността на колелото.
                От глината ваят съдове, но вътрешната празнота ги прави полезни.
                 Домът пробит е от врати и прозорци
                но празнотата обитаем го прави.
               Възможностите идват от това, което го има,
          полезността - от това, което го няма.

                               Лао Дзъ, "Тао Те Кинг"

четвъртък, 1 октомври 2015 г.

Празници в делници

      Ами да си спомним, че днес е ден на поезията и на музиката, но освен това бил ден и на възрастните хора, както и на вегетарианството, и на разни други неща...
      Та кой каквото му е на душата да празнува - да си празнува.
      От мен поздрав за почитателите на поезията с едно стихотворение на Филип Хорозов (нека почива в мир!):

    Наставление за подпиране на небето


     Подпри небето, с каквото намериш.
     Подпри го, въпреки че няма да се срути.
     Сигурност със „с” като молитва,
     с която се копаят алеи в лунни градини.

     Небето не вярва на вдигнати ръце.
     Още по-малко на показалец и безименен пръст.
     По-добре подпората да е от тръстика.
     Когато е свободен вятъра, да си я разклаща…

     Небето се подпира и със шепот.
     Понякога с дим от влажна цигара.
     Казаните думи се поглъщат обратно.
     В собствените очи си факир за илюзии.

     Това е!
     Докато се върна отново,
     подпри небето с каквото намериш.

вторник, 29 септември 2015 г.

България и класациите

          Преди време бях писал за свободата на словото и нашето място в проучването на "Репортери без граници". Там бях споменал, че напоследък все сме на срамно място в де-що има рейтинг по света. Сега реших малко да поразширя погледа върху нашата позиция в някои световни класации, като ги събрах в табличка за по-прегледно. Добрата новина е, че не сме чак толкова зле, или поне хубавото е, че имаме прогрес от година на година (плюсчето показва, че сме се изкачили със съответните места спрямо предходното проучване, а минусът - обратно). Ха дано, както се казва...
          Впрочем, преценете сами. За ориентир съм дал и коя страна/град е на първо място в съответното надбягване по показатели. Списъкът изобщо няма претенции за изчерпателност, тъй като такива рейтинги има десетки и стотици за щяло и нещяло.

понеделник, 28 септември 2015 г.

Гледна точка (A point of view)




                                                Въжен мост към село Сухово, язовир Кърджали

събота, 26 септември 2015 г.

Така му се пада

Такава е орисията на всеки дом – докато е нов и красив, и обитателите в него преобладаващо са млади и красиви. Тичат и вдигат глъч деца, простира се „младо” пране, слагат се маси на терасите, чува се силна музика...
След тридесет – четиридесет години сградата е стара, уморена и пуста. Най-вече пуста. Един по един обитателите са се превърнали в прочетени вестници. 
В некролози. 
В забравени истории.
Някогашните деца се радват, че са надебелели граждани на света. А може би не се и радват. А светът все повече е заприличал на картина от неизвестен художник, обявена на търг, на който не се е явил нито един купувач.


И когато видиш стар дом с олющена като пърхот мазилка, когато видиш такива някогашни деца, разбираш, че такава е орисията на всеки живот – той трябва да се живее, защото така му се пада...

неделя, 20 септември 2015 г.

Стягът

В новия блок срещу моя стар прозорец, два-три пъти в годината се случва нещо необичайно. На най-горния етаж – пети ли е, шести ли, на терасата – така, че да се вижда от улицата, се появява чуждо знаме. Не много голямо, но не и малко шведско знаме. Това е сигурен знак, че стопаните на апартамента, които иначе не живеят постоянно там, са си дошли. „Появява се”, ми се струва анемична дума и съм длъжен да подчертая, че това е неизменен ритуал – знамето си има определено място, своебразен пилон - вирната право напред във въздуха тънка тръба, в която собствениците пъхат дръжката. Забелязал съм – дойдат ли си, първата им работа, след като огледат всичко ли е по местата си, те излизат на балкона да погледнат гледката към реката дали си е същата и малко след това се появява знамето.
Заинтригуван от това необичайно събитие, се опитах да се правя на Шерлок Холмс – героя на Конан Дойл, живял на „Бейкър стрийт”, 221В, макар моят ”стрийт” да се казва „Булаир”. Демек - започнах да наблюдавам и да правя заключения. Както казах, хората не живеят там постоянно – това беше очевидно. Явно живеят в чужбина и си идват само 2-3 пъти годишно, защото ако живееха в друг град на България, те едва ли щяха да си купят апартамент в нов блок в Кърджали и да идват с такъв ентусиазъм, докарани с хубави дрехи, сякаш идват тук на почивка. Нищо чудно да живеят именно в Швеция – оттам преклонението към стяга на скандинавската страна. Освен че са добре облечени те изглеждат спокойни и щастливи и това се набива на очи. Нали според пирамидата на Маслоу, която за разлика от Хеопсовата има пет нива на потребности, знамето като символ, попада в третото ниво – това на потребността от любов и принадлежност към дадена група от хора, с определени традиция, език, в която се чувстваш защитен и спокоен. Това ниво се достига след като си обезпечен откъм храна, пари и подслон - тогава имаш нужда от приобщаване към някаква социална група – в случая явно те се чувстват свързани по някакъв начин с родината на „Волво” и на „АББА” и държат на всяка цена да го покажат на всички от провинциалния градец край Арда.



Наскоро, когато лятото вече бавно и тихо си отиваше, те пак бяха тук – бяха си наредили маса на терасата – под знамето, и без да са били много шумни, успях да доловя, че говорят на турски. Значи нещата се наредиха така – етнически турци от Кърджалийския край, работят или са работили в Швеция и от време на време си идват в града заради носталгията към родния край. Стори ми се допустимо и разбираемо, в една глобална рамка, но все пак такова величаене на чуждия символ, ми идваше помпозно, както ми е кичозно да гледам хора облечени с фланелки с английското знаме, или с шорти с таковато на САЩ.

неделя, 13 септември 2015 г.

Резбарят

Това парче дърво
ме вика -
парче гилотиниран орех,
в което някога
са текли сокове,
и мозъци в черупки
гушели са се в листата му.
А сега е сухо.
Сега
отколешни течения
в изкуството
текат в главата ми.
Защото
това парче дърво
ме вика
отново форма да му дам,
  на женски торс,
      глава на кон,
            на орехов Адам.



    Обичаме се
    със това парче дърво,
тъй както
две красиви думи се обичат.
Тичат
между жилките му стихове,
тъй както тичат спомени
по мойте бръчки.
И всеки път го моля тихо,
за още мъничко търпение,
защото остарях
и ме болят ръцете.
   Защото чувам
   как ме вика
   някой много
 много по-голям:

       “Изсъхнал си, достатъчно, резбарю,
        готов си нова форма да ти дам”.