събота, 31 януари 2015 г.

Лимърици с родопски терлици


Лимърикът е английска поетична форма от пет стиха и задължително в рима по схемата -  аабба. Тази поезия била особено на мода през 19 век сред простолюдието и уличните хайлази. Явно за разтоварване и за забавление, лимърици се изкушавали да пишат и много “сериозни” писатели като Ръдиърд Киплинг, Луис Карол, Айзък Азимов. Отличителни черти на лимърика са сбитият език, хумора и еротиката, преливаща в пикантни нотки. Толкова пикантни, че дори се говори за три вида лимърици – такива, които стават за ушите на изискани дами, такива, които можеш да рецитираш пред енорийския свещеник и третия вид са истинските. И още нещо задължително – петия ред трябва да съдържа неочакван край. Колкото по-неочакван – толкова по-добре. Та ако се спазва всичко това, лимърици се пишат лесно. Всеки може да опита и казано на ухо това е много подходяща форма да поздравиш някого за празници като “Трифон Зарезан, “втори февруари", “щастлив развод” или излизане в пенсия.
Ето как могат да звучат лимъриците, ако им сложим нашенски терлици.

х х х

В петък на Пазара на производители,
се събрала тълпа от зрители –
трима дипломати
дошли за домати,
но им пробутали части за изтребители.

х х х

В долната махала на Горна Чинка
живеела запазена стринка.
Тя често точела баница
за любовника си зад граница.
А вчера я тръшнал ишиас със настинка.


х х х

Млад поп от хасковско село
решил да доближи Бога по-смело –
уж насън Света Ана
му заръчала да засее марихуана -
в сряда има призовка за дело.

х х х

Изискана дама с червен панталон,
изкачила ентусиазирано Перперикон.
Не се знае преди това какво била яла,
но я напънала нужда в “Тронната зала”.
За беда някой я снимал с “Канон”.

х х х
Ерген от село Жълтуша
си тананикал Лепа Брена под душа.
Казал си: “Ех, тази дама,
ако ме чакаше на дивана...
щях да й дам два картофа и круша”!

х х х

Машинист на “Сименс”- мотриса
бързал за среща с актриса,
но преди гара Мост,
объркал някакъв лост -

сега дерето е разкрасено с мотриса.

сряда, 28 януари 2015 г.

Кръв


На покрива на сградата на един родопски град и съвсем близо до ръба, стои самотна, може би малко колеблива фигура и както се вижда отдалеч – странно облечена.
Сградата изглежда хем изпъкнала, хем леко смалена, въпреки че е на четири етажа и е лято. По-точно - на три етажа, но ако броиш таванските – пак са четири.
Максим…
Не, нека да е… Марирус.
Точно така – Марирус е този, който стърчи несъразмерно голям отгоре на покрива, с възбудени вени, характерно грозноват, като герой от абсурдна пиеса. Обаче, понеже по-горе споменахме, че стои малко колебливо, нека го използваме за допълнение на описанието – на покрива на четириетажната сграда, Марирус се открояваше колебливо като грозноват герой от абсурдна пиеса.
Съсредоточава се уж, а според неговите думи, изпуснати в едно импровизирано интервю за “Le point” - сгъстява въздуха край себе си. Гледа с квантов поглед в една точка, някъде в далечината и иска да осъществи връзка с Онова Наоколо И Навсякъде, което никой не знае как точно трябва да се нарича. И затова всеки го нарича както си знае.
Сградата е точно подбрана като разположение, височина и перспектива. Да е представителна, с ведро изражение и с достатъчно свободно пространство наоколо – откъдето по всяка вероятност идва усещането за изпъкналост. Долу, площадката на двора вече е оборудвана с всички необходими неща – специалното бяло платно с кафявия кант е добре опънато, асистентите с четките са там – важни и в нервно очакване, като свити пружинки. Там са линейката, фотографите, изкуствоведите, камерите, зяпачите… Всеки си знае мястото, защото няма право да пропусне.
Е, Марирус, завърна се у дома…
Къде са сега тези, дето те наричаха “Русо Кървавицата”? Сигурно са наблизо ­ безименни, смалени, смахнати от завист. Или ще следят отразяването на дългоочакваното културно събитие по телевизията.
            Градчето плете спокойния си ритъм – движещите се като хлебарки автомобили, тъмните хора по балконите на белите  къщи, нарастващата снага на пушек от нещо запалено в края на ливадата на отсрещния хълм. Градският пейзаж е попълнен с нови офиси на банки, магазини за мобилни телефони и дрехи втора употреба. Зелената елипса на стадиона. Лятото е примамливо тук - въздухът е чист и приятелски се вмъква в дробовете на хората. Дърветата, с различно зелени премяни – по-тъмнозелените на черните борове и по-светлите на габъра и на бука, създават една рядка феерия, омайваща туристите идващи от равнината. Зеленото сякаш убива силното слънце и то не е така ослепително за очите.
            Да-а, всякак са го наричали. На Запад го приемаха като ексцентричен артист и медиите го хвалеха, защото им пълнеше колонките с арт-сензациите. Тук, у дома, естествено, го мислеха за побъркан некадърник. Като “какво толкова”. Макар че вестниците не пропускаха да отразят всяка негова проява в чужбина, така както и на Кристо – другия ексцентрик. И ето, сега се беше върнал. Сякаш беше избягал от картината на местен художник и пак се връщаше за да заеме мястото си в нея след години.
За последния скок?


Статуя в един от тунелите на Лувъра

понеделник, 26 януари 2015 г.

Паламарки и библии

-          Знаеш ли какво е паламарка – пита ме Тиери. Той е около седемдесетгодишен, слаб, но с живо, одухотворено лице. Обича да се шегува.
-          Пала...пала-марка... – прехвърлям наум френския си речник и след като се уверих, че в него такава дума няма, започвам да търся в българския.
-          Това е старо дървено сечиво, употребявали са го при жътва – не ме оставя Тиери да се сетя сам. Слагало се е на пръста, за да не се порежеш със сърпа. Във Франция също имаме такива, и испанците са ги имали, но само в България, паламарките са с три дупки – да си пъхнеш трите пръста. Нашите са с по един пръст.
      Заговорилият ме благ французин е дошъл на екскурзия в България с жена си, за да посети някой и друг манастир, някой и друг паметник, и да потърси стара, едновремешна паламарка. Оказа се, че е пенсиониран учител по история, който сега колекционира стари, селскостопански сечива. Когато разказва с жар за своята колекция виждах как се оживява целия, как се впуска в най-дребни подробности. Сигурно тези сечива го връщаха в неговата младост, или в него се таеше духът на предците му земеделци – не знам.
       Напоследък – просто така става – ми се случва да общувам с пенсионери – чужденци по разни краища на България. Често се натъквам на хора, които си имат сериозни, макар и понякога странни хобита – с две думи правят живота си интересен дори и на тази възраст. Намират си страст, смисъл ако щете, да се радват на всеки ден, на някоя дреболия дори. Мислех, че това е присъщо по-скоро на децата – да се радват на всяко дребно откритие от окръжаващия ни свят, но се оказва, че в голяма степен и на възрастните с много свободно време – на онези, живеещи в страни, които са имали историческия шанс и волята да са малко по-напреднали в развитието си от нас.
       В Шипченския манастир, който повечето хора още наричат „руската църква”, съм се прехласнал по биенето на камбаните в пет следобед – този най-красив и божествен звън, какъвто няма в никой храм в България. До мен се оказа стария звънар на манастира бай Дечко – полусляп и побелял, който взе да ми разказва, че обучавал едно младо момче за свой заместник и как на младини и него го обучавали в канона на биене на камбаните. За всеки празник и част от деня си имало различна мелодия. А камбаните били отляти в Русия. После, вътре в манастира помагам на белгиеца Жан да си купи българска Библия. Ходатайствам му и да получи посвещение от един от монасите и той се радва като дете. След това Жан ми обяснява как имал над тридесет библии на различни езици – това била голямата му страст. Където пътувал в чужбина си донасял Библия на съответния език. Аз си мислех през това време как може да се напише чудесна пиеса с герои стар, полусляп звънар и колекционер на библии с техните си лични истории и страсти.
       Докато Жан си взимаше благословията от монаха аз се сетих за един нашенец – Бай Ахмед, който разказваше преди време - още преди света да се раздели на "шарлита" и "нешарлита", как у дома си, в единия край на масата държал Свещения Коран, а в другия – Библията, и как месеци наред почитал по малко ту от едната, ту от другата свещена книга и се опитвал да намери разлики, а намирал само прилики. „Не мога, бе, разбираш ли, не мога да открия някакви големи разлики”, казваше и се подсмиваше едва ли не гузно. Той нищо не колекционираше, гледаше животни и си задаваше въпроси – какво е живота, какво е вярата и на какво ни учат свещените писания на едната и на другата вяра.

петък, 23 януари 2015 г.

Живот в трамвая




    
В делник или празник, новичък или раздрънкан, тъжно-весел или непукист, вечер или денем, трамваят отмерва ритъма на столицата. Превозва съдби, настроения, разговори, светлини...

сряда, 21 януари 2015 г.

Разказ, който искаше да е друг


            Веднага искам да ви кажа, че отначало този разказ беше съвсем друг, но не му провървя. Бях го публикувал в един интернет сайт, посещаван най-вече от чувствителни жени, с лек уклон към меланхолните есени и  пилешко със зеленчуци и може би затова разказът започваше ето така:
            “Жената си живеела съвсем сама в оня родопски градец. То, уж градец, градец, ама си бил като един малко по-голям, протегнат край реката селски смок. В него имало къщички с прекопани, терасирани дворчета, из които хаотично стърчал по някой стрък зарзават, и разкаляни, миришещи на отлежало спокойствие улички. По тях, важно и методично, кълвяли пилци чак до късна есен – когато, за да спазят поговорката, хората ги брояли…”
Началото не е лошо, нали? Едно такова идилично и някак предразполагащо. След това, обаче, се разказваше за сина на тази жена, който бил женен в Германия, но изведнъж, взел, че умрял. Германката, вярна на своята северна практичност и последователност, изпратила праха на покойния си съпруг с колет в България. Нищо не подозиращата майка получила кутията с праха в родопския градец, но помислила, че това е кафе (защото и преди била получавала колети с кафе и немски курабийки) и с него взела да черпи комшийките, когато ú идвали на гости. Ето как бяха описани събитията към финала:
“А нашата жена, майката де, като получила пратката, естествено, пак събрала комшийки и приятелки на актуална раздумка, сварила кафе от новия колет, само дето германката не пращала въобще такъв артикул този път. Вярно, поучудили се всички, че този път кафето от Германията, имало странен вкус и не се разтваряло както друг път, но кой ги знае там какви щуротии пият сега младите, така казали нейните гостенки.”
В този си вид, разказът си беше сносен и той много се обичаше. Но като започнаха да го одумват, че това било чисто плагиатство, че такъв разказ вече съществувал, че автор му бил Станислав Стратиев, други казваха, че не, това бил разказ от Станислав Сивриев, но го били чели много отдавна, а трети настояваха, че са го чели оня ден – книгата им била още в чекмеджето и бил, ама сто процента, от Чудомир. Аз, разбира се, много се притесних и ми идваше да си отгриза я едното ухо, я едното око, но ако можех, разбира се, нямаше да го направя. Утеших се с това, че и Шолохов някога бил обвиняван, че е плагиат и то за цял роман, да не говорим, че Моцарт използвал в сонатата си в а-moll (писана в Париж през 1778 г) цяла партия от една соната на Хюлмандел. На мен историята ми беше разказана от една леля и мислех, че е оригинална, защото не съм се и съмнявал, че една истинска леля може да ме подведе. Вярно - и друг път съм имал подобни “откривателства”. Веднъж сънувах, как конструирам страхотна машина - много проходима, еднокошова, отпред с мощно гребло, отгоре с жълта кабинка, с красиви лостове за управление, хидравлики и т.н. подробности и когато се събудих с почуда установих, че съм “изобретил” багера.
Както и да е, ходих в библиотеката, намерих след много лутане въпросният разказ, който се оказа на Светослав Минков и в който ставаше дума за колет от Америка, но така или иначе, като изключим различията, двата разказа си приличаха. И въобще не ме интересуваше дето Гьоте бил казал, че само един глупав творец може да твърди, че неговото произведение е само негово. Дали от това, или беше съвпадение, но космите в ушите ми взеха да растат по-гъсто и започнах да виждам околния свят с един нюанс по-сиво.
Зачеркнах разказа и той ме зачеркна, и взаимно се забравихме.
След две-три години обаче – чиста случайност - се появи Снежанка. Тогава, онзи разказ, съвсем самичък дойде при мене: “Сега, виж какво, вика, ние със Снежка си направихме нов разказ, макар и със същото начало, като тук-там само намърдахме малко пряка реч, за повече непринуденост. Няма да ни се сърдиш, сега това е демократично, пък и аз нали си имам собствен живот…”
И започна да си се разказва сам, променен до неузнаваемост:

вторник, 20 януари 2015 г.

Тестът със страница 99

Ама това напоследък, много тестове се навъдиха, тю-ю-юх. Тест в училище, тест за приемане не знам къде си, тест за изгонване от не знам къде си, тестове за бременност, „Тест” за пране.  Но сега съм се сетил за един друг тест – него го измислил един англичанин. Казвал се Форд Мадокс Форд. То така му е името на човека – не че го повтарям. Бранислав Нушич беше написал: „Англичанинът, казват, седне, преброи космите на човешката глава, публикува резултата като статистически куриоз и ние се възхищаваме от английското търпение.” При нашия случай - това, за което ще ви разкажа сега обаче, става въпрос точно за обратното – за английско нетърпение. Ще разберете защо.
Не ми е работа точно в блога си да умувам нашенецът днес дали чете по-малко или повече. Според мен, това нашенецът или чете повече, или по-малко – за това можем да сме сигурни. Но така или иначе и днес се купуват книги. Тук отварям скоба, че в моя град до скоро нямаше свястна книжарница. Сега май има една-две. Нищо че едно време имаше "Дом на книгата" - огромен и двуетажен, като мастодонт и освен него още шест книжарници. Сега пък, вярно, имаме "Дом за стари хора", но това не е същото. То това е друго и айде сега да не отварям пак скоба, щото нали вече отворих една и ще станат много скоби и после кой ще ги затваря. Та затова ще затворя скобата.

Форд Мадокс Форд ни предлага един от 200-те начина как да си изберем книга за четене (сн. Hulton)

За какво щях да ви разправям. А – да! Вие когато си купувате книги – как ги избирате. Не ми отговаряйте – на това му се вика реторичен въпрос, а пък и нали е блог - вие може това въобще да не го четете, щото напоследък много блогове се навъдиха, та на човек му се разблогва дъската. Аз по-скоро си говоря на себе си в множествено число. Ами има различни начини – или някой ви е наклепал някой автор и вие бързате да си го вземете, или пък някоя напомадена говорителка по тивито ви е казала, че „ах!, купете си ей тази книга защото е много, нали, по-така и изобщо, тоест...абе какво чакате, бе, драги зрители”... Да обаче, вижте сега, аз нали ви споменах за Форд Форд ( не че го повтарям, просто така се е казвал човека). Ей тоя пич в началото на онзи гадния двайсти век, с многото там войни, хирошими, комунизми и други болести, измислил много ексцентричен начин как да се избира нова книга в книжарницата. Значи сега, вика тоя Форд – вземате една книга и без много да я разглеждате, или да се туткате, направо я разобличавате на страница... 99-та. Ето – това е същността - отивате директно там и я прочитате тази страница. Прочитате я без да ви мигне окото, освен ако не намигате на някоя хубава книжарка – тук не ме карайте да отварям пак скоба. И това ви е теста. Ако след това ви се иска неудържимо да отгърнете страницата и да продължите – значи книгата е хубава и може да си я купите. Ако ви отегчи още на третия ред – оставете си я на рафта и не си давайте парите дето и без това ги нямате и вземете друга. Ей това го е казал онзи човек, пък той бил плодовит писател, критик, издател и изобщо голяма работа и хората пó дето са на запад много си го ценят. И често прилагат неговия тест.


петък, 16 януари 2015 г.

Ден на Троянския кон

          Трябва ли да има ден на секса в българския календар? С този въпрос тръгнахме по улицата за да направим анкета сред гражданите в навечерието на Бабинден. Анкетата така и не излезе в столичния вестник, който ни я поръча, щото както сме я били направили станала по-подходяща за Тодоровден, но сега тук публикуваме някои от отговорите, снети направо от диктофончето без редакторска намеса.

          Р.М. (рекламен модел на джапанки) – М-м-м, хи-хи-хи, аз много уважавам всички празници, като Деня на рибаря, „Свети Валентин”, Деня на пчеларя, щото много обичам палачинки с мед, а също и да нося джапанки с цветенца, хи-хи-хи... Ами-и-и, ъ-ъ-ъ..., как да ви кажа, малко ми е неудобно, но...ъ-ъ-ъ, според мен трябва да има такъв празник, хи-хи-хи... Ама неудобно ми е, щот баба ми ако го прочете...Трябва да е през пролетта според мен, когато природата се възбужда...ъ-ъ-ъ...събужда исках да кажа, нали,...,хи-хи-хи... и цъфти, и се опрашват цветята, и... животните...мяучат, хи-хи-хи...Но искам да ви кажа - за да сте секси всеки ден, носете ултралеките джапанки...(тук следваше името на марка джапанки, който ние изтрихме за да не ни обвинят в скрита реклама).

          Г.Е. (шофьор на самосвал)- Казвам се, значи, Гошо и карам самосвал от 11 години, а преди това карах, значи, булдозер 4 години. Де да знам, т`ва ден на секса звучи много така значи..., щот` ако е, значи, през седмицата, аз сигурно ще съм на, значи, курс с камиона, пък в камиона какъв секс, бе братче...Вечерта си скапан, пиеш две ракии, а жена ти те гледа, значи, с очакване сякаш си кулокранист, а не шофьор на самосвал. Не ми трябва на мен такъв ден, те жените, значи, само си търсят...значи, нали..., ай мани тая работа...Аз предлагам да има Ден на самосвала. Да видиш тогава какъв празник ще си спретнем, значи, о-хаааа,...

       М.Г. (интелектуалец) – Концептуалната визия на въпроса има два основни ракурса – хетеросексуален и хомосексуален секс. Първият е в голяма степен банализиран, а вторият, обратно, все още е маргинализиран. Една такава конкретна реалност оконтурена  в една триста шейсет и пета част от годината би сближила наистина баналното и маргиналното, но би дала резон и за някои психо-мазохистични интерпретации, които биха демитологизирали този сакрален акт. Би било по-рационално да се проведе един задълбочен мониторинг на актуалната народопсихология по въпроса и тогава да се използват съответните нормативни инструменти за реализиране на мажоритарната концепция.

        И.Х. (оперативен работник в тоалетна на автогарата) – Аз, како, секса, мисля че е многу убаво нещо. Шъ ма питаш защо, како? Ама как защо? Щот по време на секс, забравяш всичко друго и си мислиш само за Троянския кон. Ти како, чувала ли си, например, за Троянския кон?А кажи, де, аз да тъ питам теби? Щот аз ни бях чувал, ама мойта още кат го прайхми първия път, ми вика, ти, вика, си кат Троянски кон. Аз многу съ възгордях, щот си мислех че така ми вика щот съм як и тарикат, така, нали...Щот тя мойта многу учена, како, ши знайш, тя е завършила даже 8 или 7 клас, ни помня вече кой...Пък тя ми вика, абе колко си прост, бе... Т`ва Троянския кон е влязъл кат` подарък у една крепост в Троянския балкан и после ту го вкарвали, ту го изкарвали, щот отначало тия от крепостта се съмнявали в тоя подарък и съ назлъндисвали де, обаче накрая го вкарали окончателно, како и от него пу идно време излезли едни човечета и станала една...беля...Абе  крепостта станала напрау на мат и маскара. Ама то туй било многу отдавна, още нас индоевропейците нъй нямало тука на Балканити. И чак след време разбрах колко била права тая мойта, щот след девет месеца и тя стана една...Та ний още оттугава си имами закачка, како – тя се ми вика, айде бе, вика, шъ ми пращаш ли Троянски кон, че вече два дена едвам издържам, вика, без Троянски кон. Та спуред мени, како, трябва да са казва по-скоро Ден на Троянския кон.

сряда, 14 януари 2015 г.

Кражбата на ковчега на Чаплин - вече и на филм


Преглеждах архивни броеве на швейцарския „Журнал дьо Женев” от 1978 година и се радвах на малките си „открития” от онова време, като истински нещотърсач. „Летях” си във времето и си спомнях как тогава трябва да съм бил в седми клас и колекционирах кибритени кутийки. Точно по това време беше излязла възпоменателна серия от 28 кибритчета, посветени на годишнината от Освобождението и аз си ги бях купил с неописуем възторг. Така реейки се в младостта и ровейки се в архивите на швейцарското минало, в броя от 3-ти март 1978 г на въпросния вестник, попаднах на цели пет страници посветени на 48-ия „Женевски автомобилен салон” – с реклами на беемве, ауди и какви ли не автохали от онова време, изглеждайки ни комично в днешно време. Научих и за традиционно нарасналата през зимния сезон консумация на змии в Хонг-Конг, приготвяни  под формата на супа, които били доставяни от Китай, както и за повишената цена на кафето в СССР с цели 300 %. И чак на последна страница, сбутано в малка колонка, видях - съобщение от последната минута за кражбата на ковчега с останките на Чарли Чаплин, извършено два дни преди това от неизвестни некрофили. През онази 78-ма година май бях гледал вече филми с Чаплин, но за нас тийнейджърите много по-известен беше Митко Бомбата от „На всеки километър”, разбира се. Тогава едва ли съм знаел и, че подобни деяния не са иновация,  а напротив - такива кражби са били нещо като мода през седемдесетте години. Три месеца преди тази дата от „Пер-Лашез” в Париж мистериозно изчезнала урната с праха на Мария Калас, намерена два дни по-късно. В Мемфис, Тенеси, през август 1977 пък били арестувани четирима души в момент, когато се опитвали да отмъкнат саркофага с останките на „краля” Елвис Пресли. Крал, крал – колко да е крал – за мен истинския крал на рокендрола си е Чък Бери и никой не може да ме убеди в обратното, но да не се отплесвам. През февруари 1973 г. били отмъкнати и тленните останки на Маршал Петен, намерени след няколко дни в камионетка. Нали ви казвам – задигането на сандък с останките на известна личност си е било направо цяла мода по онова време. Както сега е на мода да си смениш пола например, или да си телефонен измамник.

понеделник, 12 януари 2015 г.

Стар лъв от провинциален зоопарк


Лъвът от заглавието е метафора – метафора за България - да не си помислите, че става дума за лъва от хасковския зоопарк. Но да карам подред.
В последните месеци ми се случи да съм неволен слушател на не малко разговори за това колко велики сме били ние българите. Как едва ли не всичко, което днес ни заобикаля и което е било измислено – ако не сме го измислили първи, то поне сме били главната причина да се случи. Най-общо казано при тези разговори ми намирисваше на онова, което наричаме патриотарство и чийто факел е една партия - няма да я назовавам, но завършва на „ака”. При тези раздумки основния лайтмотив беше това, колко ние сме богопомазани и умни, а останалите народи  - колко са тъпи и нискостоящи. Най-благодатна почва за подобни чувства и настроения дава разбира се историята, която с малко повечко амбиции и повърхностни знания, открива място за най-различни тълкувания и изопачавания.
Първият разговор, на който присъствах беше между интелигентни хора – единият поет и то добър поет, а другият - уредник на литературен музей. Че като си пришпориха конете през историята тези другари, като тръгнаха от траките, че и по-назад, разкриха как древните елини всъщност били ни повече, ни по-малко траки и как цялата древногръцка култура била тракийска – т.е. наша, родна. После стигнаха до това, че траките били имали писменост – отделно от гръцката – и как много плочки с тракийски писмена се пазели в САЩ, даже били разчетени, но се пазели в тайна, пък ние тука трева пасем и нищо не знаем.
Вторият разговор беше в един късен автобус от София за Кърджали и беше смесица от мистично и комично, както впрочем са повечето такива разговори. Той се водеше между млади хора – малко над двадесет години. Единият обясняваше вещо на другия колко силни и жилави сме били още от древността и как всички империи или народи, които са ни се опълчвали ние сме ги правили на пух и прах, без изключение. И се даваха нагледни примери с тази или онази империя, с този или онзи подвиг. Когато другия събеседник плахо се обади: „добре, ами Османската империя? Нея защо не сме я направили на кайма”, тогава първия многознаещ малко се запъна, но отговори, че пак сме ги надвили – макар и завладяни, ние сме били основната причина в края на краищата тази Империя да се гътне, защото била смъртно ранена, отслабена отвътре от нас, българите. Защото жилава работа сме това българите - истински лъвове.
В трети разговор пък ме убеждаваха как прабългарите си били живели винаги тук, на Балканския полуостров, и как само по някое време им щукнало да се преместят на изток в Азия и после, през VІІ век просто си се върнали по старите бащини места. Истории, митове, мистика...
Само да кажа, че митологизирането на миналото, митологизирането на нашето „най-най” не е само наша „болест”– тя обикаля по всички народи и страни. През онези 45 години дето на някои им били малко, а на други им стигали, ни учеха, че бъдещето е светло, а миналото - славно. Сега бъдещето е мъгливо, а миналото... абе, оказа се, че не било съвсем такова каквото сме го учили в учебниците, но не пречи за сметка на това да го обявяваме за все по-славно, героично и мистично. Както често става, най-гръмогласни са не историците, или поне не истинските, а разни мистици, езотерици, окултисти и какви ли не любители на конспиративните теории за световен заговор срещу нас. Впрочем книжарниците са препълнени с книжлета на подобна тематика. А щом се издават и продават такива книги, значи се и търсят и купуват.
            Няма да е вярно ако кажа, че българите днес се делим само на две категории – на нихилисти – които отричат всичко стойностно постигнато от нас като нация – те са и тези, които най-често емигрират, и на патриотари – които пък величаят прекалено миналото и достойнството ни по един повърхностен и късоглед начин. Това няма да е вярно, но е вярно, че тези две категории стават все по-многобройни.

четвъртък, 8 януари 2015 г.

Париж, je t`aime…moi non plus*


Бях намислил днес да пусна друга статия, но трагичните събития в Париж от вчера ме накараха да променя намеренията си. И да се замисля над някои неща ставащи във Франция – страната, която може би най-добре познавам след България. 
Масовата екзекуция в редакцията на „Шарли Ебдо”, посред бял ден, извършена от ислямски терористи е безспорно голяма трагедия. Това е грозната страна и на една голяма криза - човешка и цивилизационна. Криза на идентичности. Криза на разбирателството и мултикултурализма. Поводът е само привиден – той винаги може да се намери – в заглавие на статия или книга, в карикатура, в поведение на политик…По-важното е това, че във Франция нещата с любовта, разбирателството, интегрирането между хората от различни етноси, народност, вяра и култура, отдавна не вървяха добре. Всички още помнят и случая с терориста Мохамед Мера, който изби 8 души в района на Тулуза – и то не християни, а мюсюлмани като него, и евреи. Това за какво говори.
Когато през юли 2005 г. бях в Париж, в деня, когато станаха атентатите в Лондон, жена ми притеснено ме питаше от България какво става и дали няма и в Париж опасност от подобни актове. Тогава целият демократичен свят беше уплашен и шокиран – какво точно се случва… Защото се видя, че това е проблем на целия демократичен Запад – през 2004 г бяха  бомбените атентати в Мадрид, 2005 г – в Лондон, после убийствата на „единака” Мера и сега клането в „Шарли Ебдо”. Но сякаш най-фрапантни са нещата във Франция. Страната през последните 50 години беше залята от вълни от емигранти от бившите северноафрикански колонии – Тунис Алжир, Мароко – от хора, които мечтаеха за по-добър живот, за обучение във френски университети, за нормална, добре платена работа. И те искаха да живеят като „бели” хора. Вместо това срещаха високомерие, омраза, отношение като към по-низша каста. Срещал съм го това отношение към чужденеца и особена към арабите, докато учех в Тулуза, виждал съм го и в Париж, и на други места из Франция. Същата тази омраза сега се връща като бумеранг по грозен и нечовешки начин. Защото когато сееш омраза ще жънеш още по-голяма такава, с още по-разкривено лице. И този ужасен акт е всъщност символ на омразата, на завистта към Другия, към този който може свободно да изразява своите мисли, чувства, позиции, да публикува своите карикатури, именно защото е свободен и има самочувствието на такъв.
Съвпадение ли е, или не, че в деня на терористичната атака вчера беше и премиерата по книжарниците на последната книга на скандалния френски писател Мишел Уелбек „Подчинението” („La Soumission”). В нея, най-превежданият в момента френски автор, носител на „Гонкур”, разиграва стряскащия сценарий, в който президентските избори през 2022 г във Франция са спечелени от мюсюлманин от въображаемата партия "Мюсюлманско братство" в битка с кандидата на националистите от „Националния фронт”.
Във всеки случай едно е ясно – и книгата и терористичната атака трябва да предизвикат открит дебат в цялото френско общество и да се направи така, че нещата във Франция да се променят. Вчера на спонтанните демонстрации по улиците впрочем не бяха ли издигнати като лозунг думите именно на покойния вече директор на „Шарли Ебдо” – Шарб: „Предпочитам да умра прав, отколкото да живея на колене”.
А не искаме ли всички точно това, без разлика в пол, етнос, религия?
Нека помълчим за жертвите, нека терористите си получат заслуженото правосъдие, а всички останали нека покажем, че демокрацията, свободата и уважението към Другия са в нас самите. И те не могат да бъдат разстреляни с "калашников".

* "Париж, обичам те...аз също не"

сряда, 7 януари 2015 г.

Един ТИР с канарчета (вариации а ла Реймон Кьоно)


1.Майна
Било по пътя София – Кулата, а може би и по друг път, майна. И ся, там някъде на 78-ия километър, майна, стоял един младеж и чакал нещо да премине и да го качи щот нямал пари за автобус. Взел го значи, майна, един камион с № РВ 04 43 СР и с ремарке РВ ЕЕ 14 77. И както пътували, майна, преди всеки мост по пътя, шофьорът удрял с едно дълго желязо, без съмнение “сделано в СССР”, по ламарината зад гърба си. На въпроса на уплашения младеж: “Що така млатиш камиона, бе майна”, шофьорът дал следният отговор: “Аз, майна, ши знайш, карам отзад 1187 кафеза с канарчета, и с тях теглото ми е 11,8 тона. Като заблъскам по ламарината, канарчетата се вдигат във въздуха, камионът олеква с почти два тона, нали разбираш, майна, и тогава минавам по моста, по който е разрешено преминаването само на коли до 10 тона”.

            2. Стихотворно
Един тираджия взел на стоп един стопаджия.
Тираджията бил с мустаци и шегаджия,
а стопаджията се казвал Цецо и не бил махнаджия.
И, да му се не види, преди всеки мост,
шофьора на тира взимал една щанга (или лост)
и удрял с нея по арматурното табло на камиона,
ама удрял яко, апокалиптично, не като кокона. 
И Цецо всеки път примирал от страх,
да не го направи тоз мустаклия на пух и прах,
и освен това, с главата си проста,
питал се всеки път, каква е връзката с моста.
И вече някъде след третия мост,
Цецо задал следният (може би тъп) въпрос:
„О, човече, стига вече,
камиона ти съвсем потроши,
какъв е този див ритуал, ми кажи”?
„Понеже карам кафези с канарчета,
а тежат два тона тези пернати другарчета,
та като ударя с лоста по таз ламарина,
те хвръкват във въздуха и хвърчи перушина,
тогава, олекнал, мога спокойно чак,
да мина по всеки мост, на който има знак –
над 10 тона забранено, за камион или влак!”
Хванал се Цецо, тогаз, за корема
и се смял цяла седмица, но го пипнала хрема.

3.Проевропейски
Веднъж, Сергей Ст. карал ТИР с канарчета от София за Брюксел. Преди Враца, качил като втори шофьор Симеон В., а вече към Берковица взели и своя ортак Ахмед Д. От време на време спирали за да поиграят на карти, на играта “3:5:8”. Не щеш ли, обаче, стигнали до един мост, пред който имало табела: “Само за камиони, домували поне 6 месеца в страната и с товар до 10 тона”. Сергей Ст. спрял тира, свалил си очилата, почесал се и взел да се съветва с другите, какво да направят, за да олекне товара. Тогава Симеон В., дал идеята да запраскат по тенекиите на камиона, и така канарчетата щели да помислят, че са дошли проверяващи от ЕС, щели да се вдигнат да летят и тира щял да премине олекнал по моста. Ахмед Д., който имал повече опит с превоза с автобуси, възроптал, щото разбрал, че част от канарчетата били от райони със смесено пернато население и така щели да им се нарушат правата. Останалите двама, обаче, били мнозинство. Така и направили, и криво-ляво закарали тира до Брюксел. Оттогава, всички европейци, взели да викат на Балканския полуостров, Балканарски полуостров…

4. Несигурно
Не знам дали било самосвал, бетоновоз, или …Не, не може да е бил бетоновоз, значи трябва да е бил тир. И този тир карал кокошки ли, канарчета ли, папагалчета ли било. Да, да - сега си спомних – канарчета карал. Не знам закъде ги карал точно, но май по едно време качил една мацка. Не, травестит. Или, дали не било пич? Точно така качил един пич на стоп, не мацка, нито пък травестит (пази боже!). Обаче, преди всеки жепе прелез, или май преди всеки подлез…Абе, чакай сега малко…хм-м-м… дали не беше надлез, да му се не види… То, надлеза какво е всъщност? – не е ли вид мост? Ами да – точно така, значи, преди всеки мост, тираджията удрял с една тояга ли, щанга ли, по километража на камиона. Ех, ама и ти, как ще удря по километража – виж колко ти е акъла? По задните дървении на кабината удрял. Главата ти е дървена! – какви дървении в кабина на тир. Ла-ма-ри-ни. По задните ламарини. Пичът, дето се качил на стоп, попитал тираджията, или не, самият тираджия му казал, без да го питат, че удря така по ламарините, щото по принцип тира с канарчетата тежал  повече от 1 тон. Не, бе, повече от 10 тона, казал тираджията, а като ударел, канарчетата започвали да цвърчат, т.е. искам да кажа, да хвърчат и тира олеквал под 10 тона, колкото май било разрешеното за минаване по моста. Пичът му казал: “ти май ме взе за канарче”, а тираджията отговорил, че е точно така, май…Ама не съм сигурен…Дали не бяха кокошки в бетоновоз…

вторник, 6 януари 2015 г.

Благодаря!

          Алгоритъмчетата и "чивийките" на "Блогспот" са неуморни - без да ги храня, без да ги поя, ми показват, че блога е посетен вече от 2250 души. И понеже точно днес стават три месеца от първата публикация в блога, това е повод да благодаря на всички, които са се отбили и са хвърлили по един-два погледа в моето кътче. Много ли е, малко ли е - не мога да кажа, но за мен всяко едно посещение е ценно.


          Според статистиката най-много са четенията от България, разбира се, след което се нареждат САЩ и Франция - тези трите страни правят близо 95 % от всички отбили се на това място.
         

          Странно защо китайците не са ме забелязали още, но се надявам през новата 2015 г и те да нахлуят масово и дори само заради моите писаници да понаучат някоя и друга дума българска. (Тук трябва да има изкуствен смях като в ТВ-шоутата - считайте че съм го пуснал).
          Сред най-посещаваните публикации на първо място е снимката "Палечковци или геймъри", след нея е статията "За гуглата на дядо, Гоголя и Гугъля", а на трето - снимката "Призрачна мъгла над моста", която предизвика голям интерес и в общността "Colour Street photography" на "Google +".
          Ами това е - благодаря на всички любопитковци и дано да продължим да се срещаме!
          Хайде живи и здрави!

неделя, 4 януари 2015 г.

Фотография и менструация

           
Ха! егати темата – ща кажете – що за простотия! Или перверзия. Или и двете заедно. А темата си е най-нормална, като темите за цената на свинското преди Коледа, или за фалита на КТБ, например. Но и не съвсем. Повод за размислите ми дава изложбата, която направи през декември 2014 г известната френска фотографка Мариан Розенщил в Парижката галерия „Le Petit espace”.
Няма как да не сте забелязали, че месечния цикъл при жените е тема-табу в нашите общества. И то от векове. „Мръсна”, неприлична тема, свързана със страхове, суеверия и „бабини деветини”. Заблуди, проклятие, срам.  Впрочем изложбата на Мариан Розенщил, беше озаглавена „The Curse” - демек „Проклятието”. Но за  мен, от снимките, които видях, няма никаква изчанченост, нито простотия - има поезия.  Простотия са рекламите на дамски превръзки. Преди време бях писал в послеслова на първата ми поетична книга: „Винаги има поезия някъде” – и френската фотографка доказва това. В „месечините” на жените (както са споменати в Библията) също може да има поезия, стига да има кой да я открие и да я покаже. Да има усета и смелостта за това..

В някои френски райони, до скоро имало поверие, че жените в цикъл ако минат през нивите с разкрачени крака, кръвта им унищожава голите охлюви. (The Curse, 2014 ©Marianne Rosenstiehl)

Може би всичко тръгва от Светото писание: „Оная жена, която има течение и течението от тялото й е кръв, да бъде нечиста седем дена;  и всеки, който се допре до нея, ще бъде нечист до вечерта”(Левит 15:19). И това остава, и се интерпретира през всичките следващи векове в юдаизма и християнството. После и в исляма. А религиите както знаем, са майстори да налагат табута, да карат човечеца да се чувства грешен, нечист, нищожен.
В интервю по повод изложбата, Розенщил разкрива, че се е подготвяла дълго преди да подходи към реализиране на проекта. Подготвяла се е мисловно. Психологически. Исторически. Имала е периоди на тотално възмущение и объркване, преди да изчисти и успокои идеята си. Това личи от 24-те снимки, които обхващат почти целия диапазон на „месечините” – от първото посещение при гинеколога, през легендите и суеверията, през „менструациите” на травеститите, до деветте снимки на жени в менопауза. „Дебаркирането на англичаните”, например  е кодирана фраза, използвана от французойките когато споделят, че цикъла им е дошъл, но в исторически план това препраща още в 1815 година, когато английски войски дебаркират на континента за решителна битка срещу Наполеон. Тогава английските войници са носели червени униформи.