петък, 27 февруари 2015 г.

Аз съм Орфей


             Един познат от махалата – Халил, който държи тоалетните на пазара, ме среща оня ден и ми вика, абе бате, искам да кръстя кенефите, вика, „Орфей”, ама ще ми помогнеш ли да напишем фирмата на френски и на английски. Легендата казва, че ей-там отзад, един път, след като бил ял меки круши, Орфей, такова, нали се сещаш, клекнал там и... Доказателство за това е, че тука винаги смърди, и тя си е от памтивека тая миризма, от Орфей насам...Имало и византийска хроника, която по завоалиран начин го доказвала. Искам, вика, ако можеш да ми намериш и едно знаме на Европейския съюз, да го забия отгоре, да видят хората, че и ние отговаряме на европейските стандарти. Халил ме черпи една бира, и от разговора разбрах, че скоро щял да се побратими с управители на тоалетни от Великобритания, САЩ и Кот Д`Ивоар. Деликатно му отказах за надписите, защото нещо ме жегна отвътре – как така, тоалетни „Орфей”... Та Орфей е, е-хей, нещо възвишено, поезия, музика...

После прочетох случайно, че един именит археолог открил част от чорапа на легендарния тракиец и след щателно изследване в не-знам-каква-си лаборатория се установило, че Орфей, уж, не си бил мил краката цели 43 дни. Ей това за мен си е чиста проба клевета, която цели отклоняване на туристическия поток от нашия красив край. Такива заслужават да ги вържеш за една мощна тонколона и да им пуснеш не Лепа Брена, а Кристоф Вилибалд Глук в запис на Пражката филхармония, поне за 5 часа, и да не им кажеш защо. Не, наистина, докога ще продължават тези своеволия, не знам. Айде, вярно че според учените, Орфеевците в митологията са били общо седем, а Евридиките били 12, ама дай сега ние пък да правим каквото си искаме с тези свети имена. След фалита на кино „Орфей” и на завода за анцузи със същото име, си мислех, че работите влизат в руслото си, но не. Ами че огледайте се и ще видите - отвсякъде ни се хили един къдрокос, разпищолен тип с лира и отнесен поглед на олигофрен. Спираш да заредиш на бензиностанция – тя се казва „Орфей”, а в заведенията за бърза закуска ти предлагат сандвич „Орфей и Евридика след 10 години брак” с много горчица и чесън.

сряда, 25 февруари 2015 г.

Кривиците, байо...


„Адът това са другите”. Тази фраза беше изтърсил французина-марксист и маоист Жан-Пол Сартр в пиесата си „При закрити врата” още в 1944 г и светът зяпна. Шашнат и очарован. Шашнат защото беше просто и ефектно казано, а очарован защото всяка човекоединица с радост откри, че ú пасва идеално – и на единицата, и на нейната групичка, към която принадлежи, че и на народа ú. „Ама ние нямаме вина за това или онова – виновни са другите”. Ех, другарю Сартр, другарю Сартр, ако знаеш ама колко добре ни ляга пък на нас българите тази твоя крилата фраза. Как те изпуснахме навремето, да ти дадем я Димитровска награда, я да те направим „доктор хонорис кауза” на някой наш университет. Е, друг е въпросът, че ти сигурно щеше да я откажеш – то ти Нобеловата отказа, та какво да говорим за други наградки.
Та думата ми, ако още не сте разбрали, е за извечния сблъсък „личност – общество”, в който винаги личността е невинна, а обществото – в катрана. Излиза, че гореспоменатата сентенция е идеална за оправдаване на егоизма, а и на мързела на всеки от нас. И ако допълним по подразбиране Сартр трябва да кажем – „Раят – това съм Аз”. Много сладко, та чак медено! Как гали ухото само. Сигурно и други са се сещали за това допълнение – едва ли съм първият. И вижте сега – наистина на нас все някой друг ни е крив и ни е виновен за всичко лошо, неприятно, грозно, което се е случвало и се случва с нас и край нас – това египтяни, древни гърци, после римляни, византийци, татари, османлии, англичани, руснаци, а напоследък янките барабар с европейците от Европейския Съюз. Сигурно пропускам някои племена и народи – дано не се сърдят. Комшиите – задължително и те са тук – че от тях по-виновни има ли. Но да не забравяме, че на първо място на един българин са му виновни другите българи – нали се сещате за вица за казана в ада и българите. На първо място е съседа, колегата, продавача в бакалницата, чиновника – и така по веригата. Изобщо, всеки ти се пречка в краката, за да направи живота ти обратното на райска градина. Точно тук много добре приляга да подобрим и да побългарим Сартр: „Адът, това са другите…българи”.


Но да сте чули някой да каже” „Адът това съм аз”? Или на екзистенциално по-разбираем нашенски: „абе, голямо съм ла.но”. Абсурд!
В този ред на мисли ще кажа, че е трудно, адски даже е трудно да кажеш на всеослушание, или пред един-единствен човек, че самия ти не си правият, че си сбъркал и би се вслушал в чужд съвет. Нали имаме дори лаф – „акъл не искам – пари ми дай!” Трудно е, особено когато човек е в силата си, а не на смъртен одър и си мисли, че светът е създаден единствено за да се върти около него и само около него. Това е вярно за обикновената човекоединица, а още по-трудно става ако тя е по-нагоре във властовите етажи.
И след Сартр, когото всички смятат за велик екзистенциалист, а някои дори и за писател, макар за последното да не съм много съгласен, та след този негов бисер пък ми идват думите на един Голям българин. Българин, за когото преди дни буквално излезе един слаб филм и който българин е влязъл в народното съзнание  с това, че е живял за другите. Думи прости, но наситени с голяма сила. Думи към Другия, в които няма „адове”, няма екзистенциализъм, пък всъщност може и да има – знам ли, но със сигурност няма егоизъм. Думи, които пό са ми на сърце от тези на французина: „За отечеството работим, байо, кажи ми ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все едно да вървим, ако ще бъдем хора.”* Колцина от нас „чуват” този глас, тези думи, когато не могат да се измъкнат от кошмара наречен Другите? Колцина виждат не само кривиците на околните, но се вслушват и за своите кривици, с желанието да се поправят. „Ако ще бъдем хора” трябва да вървим заедно, в една посока. А често това е толкова трудно? Кое, ще попитате – да вървим заедно, или да бъдем хора?
Хм - кое ли...




* Из писмо на Васил Левски до Иван Кършовски от 1871 г.

петък, 20 февруари 2015 г.

Три за един (отзиви за филма „Дякон Левски”)

 (Или три варианта за отзив за един филм)

Първи вариант (по Никола Боало):
Господин Генчев – Вие сте велик – пожелали сте да направите един слаб филм за Левски и сте се справил блестящо!

Втори вариант (по Бърнард Шоу):
Вчера, на 19-ти февруари, в „Културния дом” в Кърджали се състоя прожекция на филма „Дякон Левски” на режисьора Максим Генчев.
Защо?

Трети вариант (мой):
Филма започна близо половин час след обявеното начало, в изчакване на пристигането на кмета на града, който каза няколко думи преди това. След половин час гледане, а може би и повече, прожекцията беше прекъсната защото се оказа, че е станало гафче (някой като нищо може да е заподозрял и провокация) - вместо с първата част, са започнали с втората. Дотук – нормално българско начало - така и така зрителите нищо не можахме да разберем кой какъв е и каква му е ролята. След този фалстарт, филма си започна вече както трябва и всички притаихме дъх в студената, пукаща се по шевовете зала на „Културния дом”. Все пак – това е филм за Левски, и то почти четиричасов, както разбрахме от анонса на кмета – демек сериозна работа.
Нямах никакви предубеждения, никакви очаквания – не бях чел и чул никакви отзиви или мнения преди това.
И някак бавно и полека започна да ме завладява разочарованието – от многотото персонажи – без яснота кои са и какво правят във филма, от честото прескачане от една картина към друга, без явна връзка или обоснованост помежду им, от скованата игра на актьорите като цяло, от декламативните диалози. Опита за пресъздаване на цялостния дух на времето беше неубедителен, „малокръвен” и схематичен. В търсенето на по-сложни наративни и визуални конструкции режисьорът сам е паднал в клопката на неадекватни и нелогични режисьорски решения. Това, че героите във филма говорят на турски, сръбски, английски и други езици и речта им е субтитрирана, не е чак такъв проблем. Лично мен пό ме дразнеха думи като „харизма” и „харизматичен” – термини, които няма как в 1860 г да са се употребявали в днешното им социологическо значение, но и това е дреболия. Това, че Левски е представен с певческата дарба на певец-кастрат, че псува, или че още докато е при вуйчо си в манастира се прави на каубоец и гърми (с два пищова!) по зелки сложени на колове, наистина идва в повече, но би могло да се преглътне, ако беше убедително изиграно, а не висеше изкуствено, клиширано, на места дори смешно. Виждаме един Левски, който нито веднъж не се прекръсти, но беше облечен винаги с нови дрешки, говорещ високопарно, държащ се странно, като ексцентрик. И един актьор, който не успява да се впише добре в образа, защото образа му убягва, в стремежа хем да го демитологизира по своему, хем да остане нещо и от познатите клишета. Най-убедителен беше Дякона в някои чисто „човешки” сцени – например, когато беше в зандана и Христо му донася да яде питка -тогава Левски казва думите: „лъвче хляб не яде” и веднага заръфва питката. За съжаление тези сцени бяха малко. Впрочем образа на вуйчото на Апостола беше много по-добре изграден, много реален и добре „нагласен на фокус”. Обяснимо – при него не е имало непосилен стремеж за демитологизиране.
Сблъсъците, схватките, баталните сцени, бяха на студенстко ниво – зле изиграни, та чак инфантилни. Нападението на Кале Мегдан от легионерите в Белград показа някаква изкуствена еуфория и много нагласена победа, над противник, който се беше изложил балъшки на изстрелите и само чакаше някой да го изтреби. Изобщо масовите сцени в повечето случаи бяха пълна скръб. Раковски от филма декламираше своите реплики с патоса на студент 2-ри курс от ВИТИЗ от 60-те. Напрежението почти отсъстваше, нямаше я задъхаността, красотата на сцените и превъплъщението на образите, нямаше я изпипаността на детайлите, на логиката на действието, макар в много от картините оператора да си вършеше добре работата сам по себе си. Просто си личеше, че виждането на режисьора е такова – накъсано, схематично, с неизбистрен стремеж за оригиналничене и в крайна сметка се е получил слаб български филм. И ако това беше просто поредния слаб български филм – айде – ще махнем с ръка – те не са един и два, но точно пък слаб филм за Левски да гледаш на 19-ти февруари, оставя нещо горчиво в душата.

Явно логиката на режисьора е била – сам си осигурих парите, сам съм си шеф на филма – ще си правя каквото и както си искам. Никой не отрича това право на всеки един творец. Няма да вземем да го гоним да го „тепаме”с калашник, както беше станало с карикатуристите в Париж, я. Но и аз съм си в правото да му кажа – добре, пич, имаш право да си имаш своя представа за Апостола, но си го гледай сам твоя филм, ако щеш и по осем часа на ден. Това не е моят Левски. И толкоз. А съм сигурен, че и всичките онези зрители, които напускаха залата през цялото време (залата остана може би наполовина пълна в края на прожекцията) са били също на мнение, че това не е техният Левски.

събота, 14 февруари 2015 г.

Вино и сърчица


         Днешните ученици сигурно ще умрат от смях като разберат, че навремето излизаше вестник „Трезвеност”. Имаше и „ергенски данък”. Не знам този данък дали повлия на раждаемостта или на любовта между хората, но вестничето със сигурност на нищо не повлия. Една година и аз бях абониран за него, или може би  бъркам – целия ни клас е бил с общ абонамент – бяха ни задължили като примерни пионерчета да го четем. Вестничето изобилстваше с наивни и все пак забавни карикатури на пияници с големи носове, поставени все в орезиляващи ситуации. Трезвеници не станахме, но се научихме, че всяко нещо трябва да се консумира умерено. Всъщност, някои от нас така и не разбраха какво се разбира под „умерено”. Може би скоро трябва да се въведе и световен ден на умереността. Но вече като по-големи ученици, често опитвахме от това или онова питие, пафкахме тези или онези цигари. Имах си един стъклен буркан и в него скришом си държах колекцията от маркови цигари – „Пал-Мал, „Кент”, „Малборо” по една-две бройки. Бяхме сплотена „бандичка” - някой купуваше пакет вносни цигари с пари задигнати от родителското тяло, после се качвахме на покрива на „зеления”, 51-ви блок, край сирените и пушехме опиянени от могъществото на младостта, от красивата гледка и от сладостта да правим забранени неща.
        В онези години „Трифон Зарезан” беше една от автобусните спирки преди „Златни пясъци” и аз си я спомням много добре защото имаше огромна декоративна бъклица и също толкова голяма бъчва. Но „Трифон Зарезан” беше и голям лозарски празник и се празнуваше на 14-ти февруари. Един от хубавите, усмихнати български празници, в който се отдава почит на лозята и виното – тази божествена напитка, спомената и в Библията. Сега църковния празник „Св.Трифон” е на 1-ви, а на 14-ти не знам какво остана, честно казано трудно се оправям с нашите църковни празници и с логиката им. Кой празник е по Григориански, кой по Юлиански, а кой по Новоюлиански календар – това в много случаи ми е трудно за асимилиране.
        Разделителната “Линия на водката” дето казват, че деляла пиещата вино Южна Европа от обичащата водка Северна част, сякаш за нас не важи. Ние пием и вино, и водка, и бира, но нито едно от тях не пием с количества и култура като хората. Нито пием водка като поляци и руснаци, нито пък имаме култура на виното като французи или италианци. Аз водка не пия от 1991 г, откакто се напивахме (няколко пъти) с моите полски съквартиранти в Тулуза с водка и пеехме „Марсилезата” при открити прозорци. Тогава Мачек и Томаш – така се казваха съквартирантите ми, за пръв път ми показаха нагледно какво е „линията на водката”. Те вино не пиеха, но всяка ваканция се натоварваха с празни куфари на автобуса за Полша и се връщаха с куфари пълни с бутилки „Житная”, „Зубровка” и не знам какви още. Правехме юнашки купони с пиене и пеене. По някое време идваше полиция и ни казваше да спрем да пеем, ама не помня защо - дали защото сме пеели фалшиво, или защото било вече 3 ч сутринта и сме пречели на хората да правят не знам какво. А и не съм сигурен, дали пеехме „Марсилезата” или руски военни песни от Втората Световна. Та оттогава водка не пия, но именно във Франция придобих някаква култура, някакво уважение към виното като към най-старата и божествена напитка. След години, при първата ми командировка по лозята и винарните на Бордо откривах с удивление, че французите имат лозаро-винарски кооперативи. Това, което ние с погнуса и с хъс ликвидирахме за броени години – кооперативите де, там си го имаха някъде от началото на двайсти век и продължаваше да действа. Хората ми показваха на огромна цветна карта всички лозарски масиви на кооператива, със сортовете, възрастта на лозята, хектарите. Учудих се, че имат и лозя на възраст 100 и повече години. Там лозята и най-вече виното са институция. При нас виното е „пиячка”. В онези страни никой не прави домашно вино, защото няма нужните инсталации, знания и хигиена на производство и каквото и да прави не би могъл да направи по-добро вино от това на винарските изби. У нас всеки е професор по енология и с два-три пластмасови бидона в мазето и с малко магийки си мисли, че е направил амброзия. Някои може и да успяват, но те са пренебрежително малко.
        Лозята около Сент-Емилион, на които ни заведоха тъкмо бяха включени в списъка на Юнеско като световно културно наследство - там, на чаша вино, ни обясняваха, че всички вина, носещи славата на Франция са асамблажни – не са от един сорт, а са точно дозирана комбинация от няколко сорта, която определят само експертите енолози, според реколтата и годината. Виното от Бордо например е комбинация винаги от три сорта – мерло, каберне фран и каберне совиньон. Впрочем, по онези места ако те видят да предлагаш вино в пластмасови бутилки сигурно ще те замерват с камъни.
        Е, да – но нямат „Трифон Зарезан” – всенароден ден на лозаря и винаря. Трябва да добавим – и на добрия пияч на вино. Стар празник – от време оно и добър повод да се веселим, да зарежем ритуално лозичка и да си кажем някои истини. Защото нали когато има вино, се казват истините. И сега тук идва ред да споменем нещо и за другия празник – на влюбените. Моята кума – известната преводачка от английски Светлана Комогорова-Комата, ми разказа случка, която онагледява много добре отношението на много хора към двата празника: сяда млада, явно влюбена, двойка в заведение на 14-ти февруари и момчето избира хубаво вино. Тъкмо сервитьора се отдалечава, когато момичето плахо се обажда: „Ама, мило – само вино ли - нали все пак днес има и друг празник – на влюбените. Момчето реагира светкавично и подвиква на сервитьора: „ъ-ъ-ъ, и порция сърчица, ако обичате”.

        Та всички, които почитат този голям празник - 14-ти февруари - нека не забравят да добавят и порция сърчица към виното – при всички случаи на доброто вино приляга добро мезе. И пийте сърцато.

четвъртък, 12 февруари 2015 г.

Ах, тази сЛобода на словото

В началото беше словото, а после – свободата. Или слово - има, а свобода (на словото) – тук-там. Така излиза от поредния доклад на „Репортери без граница” за свободата на словото по света през 2015 г. В него, България - както свикнахме напоследък – заема пак срамно място – на 106-а позиция от 180 държави, като спрямо 2014 г. губим още 6 места, а спрямо 2012 – когато сме били на 80-то – падаме с 26. Няма нужда да уточнявам, че от страните от ЕС сме последни, а от балканските само Македония и Турция са зад нас. В коментар на самата организация „Репортери без граница” за миналата година се споменаваше, че по време на протестите срещу правителството, български журналисти често са били обект на агресия от страна на органите на реда, а отделно от това разследващи журналисти са били сплашвани, като се дава пример с подпаления автомобил на Генка Шикерова през 2013 и на Лидия Павлова през 2012 г.
Като цяло свободата на словото дава назад в цяла Европа, а и в САЩ - не само у нас. САЩ например губят 3 места (като през 2014 година имаха спад с 13 места) и са на 49-та позиция, на 8 места след Тринидад и Тобаго и на 4 след Буркина Фасо. Великобритания пада с още едно място, като предната година спадът беше с 4 места, Франция – се качва с една позиция нагоре, но като се има предвид, че не се отчитат събитията в Париж от януари тази година.
Само да споменем за протокола, че Русия е на 152-о място, Турция – на 149, а Китай – на 176-то от 180 страни.
За какво говори всичко това – че в много от страните - когато не се касае за явна диктатура - в името на сигурността се ограничава свободата, включително и на словото, както и че моментния „политически вятър” и икономическите интереси влияят силно върху свободата и достъпа до информация. Както бил казал Бенджамин Франклин: „народ, който е готов да жертва свободата си в името на някаква сигурност, не заслужава нито едното, нито другото и губи в крайна сметка и двете”.

Дали пък в някои страни, а и у нас, случаят не е точно такъв, когато говорим за свобода на словото…


                                Повече инфо за доклада на "Репортери без граница" Тук

сряда, 11 февруари 2015 г.

"Анабазис", Ксенофонт

Изрових „Анабазис” на Ксенофонт от старите таткови книги. От баща ми ми останаха доста произведения на древногръцки и древноримски автори, с овехтели и изпокъсани корици, както и три много ценни речника – „Старогръцко-български” и два „Латинско-български”.
Та „Анабазис” беше любопитно откритие за мен – оказа се, че това е хроника на драматичните събития, случили се с десетхилядна гръцка, наемна войска, в края на 5-ти - началото на 4-ти век пр.н.е.. Тя била наета от Кир – брат на персийския цар Артаксеркс II, за да му помогне да се докопа до престола на брат си. По това време Персия е най-голямата империя в света – простираща се от Индия на изток, до Черноморското крайбрежие на запад и Египет и Етиопия на юг. Още при първата голяма битка обаче Кир бил убит и гръцките наемници започнали да се изтеглят бавно през вражеската земя – първо на изток – към днешен Ирак (Вавилон), а после на северозапад, срещу течението на Ефрат към Черно море.


Карта на Персия в 490 пр.н.е. и пътя на "10-те хиляди" на Ксенофонт

Разказът за всички перипетии е лапидарен, но все пак Ксенофонт дава някои подробности за местата, за бита и културата на населението в земите, през които минават. Казват, че той е първият автор, който описва събитията като жив участник в тях –макар описанието да се води от трето лице – типичен за онова време прийом.
Описва племената, през чиито земи минават и с които се срещат, трудностите, почти ежедневните битки с местното население. Читателят узнава много важни неща за човешките взаимоотношения – а най-важното е това, че те – тези човешки взаимоотношения не са мръднали за тези 2400 години (какво са всъщност 2400 години!). Свидетели сме на същата жажда за пари и богатство, за власт  и слава, и същите методи за постигането им – подлост, подлизурство, използване на военна сила, измама…
Много важен извод за четящия е, че силата на една войска, респективно на една голяма общност е в единението ѝ, в реда и дисциплината. Пълководецът Ксенофонт описва много случки, когато малки или по-големи отряди се отделят от войската и лесно биват избити от неприятеля в последствие.
Друго което впечатлява – през целия поход се демонстрира до голяма степен демократичен метод за вземане на решения – за съдбоносните въпроси пълководците се допитват до лохарите (стотниците) и дори до войниците, които гласуват с вдигане на ръка при съгласие.
В книгата има цели страници с речите на Ксенофонт или на други приятелски или вражески водачи. Тези речи учудват с прямотата си и сочния, поетично-архаичен език, с привеждането на доводи  и примери в подкрепа на казаното от оратора.
Всичко това кара читателя, когато чете „Анабазис”,  да се замисля за нещата от живота преди 2400 години и сега, да прави непрекъснати паралели, сравнения и интересни изводи от днешна гледна точка.
Изданието е на „Българска книга” от 1942 г и е в превод на Милко Мирчев. 
И си мисля - ето вече 73 години, нашите издатели в битка за тиражи и "бестселъри", не обръщат внимание на подобни антични шедьоври, които определено заслужават преиздаване.

понеделник, 9 февруари 2015 г.

Дракон (Драко)


       Древните гърци са първите, които правят опити в трудното начинание наречено самоуправление. В техните полиси, или градове-държави, живеела всякаква паплач - разнородна маса хора, свободна да ходи където ѝ хрумне и да прави каквото си иска. През VІІ век пр.н.е., Атина се управлявала от архонти, някои от които се оказали забележителни мъже и политици. По това време атиняните, дали от скука, или от влечение към експеримента, решили да пристъпят към преобразувания като дадат на всеки свободен гражданин право на глас в управлението на града. Също като днешните граждански права, но това се случва преди 27 века, както вече сте ги сметнали, сигурно. Та през 621 г пр.н.е., атиняните натоварили тогавашния архонт - Дракон, да скалъпи нещо като законник, който да изравни бедните и богатите пред закона. И Дракон запретнал ръкави, но за зла беда той, също като много от съвременните ни политици, слабо познавал реалния живот. Когато законникът му бил вече готов - това бил първият писан кодекс достигнал като информация до наши дни, на атиняните им настръхнали косите от „драконовските закони”. Защото се оказало, че въжетата, а и дърветата в целия район нямало да стигнат за обесването на всички престъпници. А престъпник бил и този, който открадне една ябълка, и този, който убие човек. Малко деяния не са се наказвали със смърт, като например опитът за изменение на самите закони се е наказвал само с лишаване от граждански права.


Изображение на Дракон в библиотеката на Върховния съд на САЩ.

       Хубавото на тези закони било това, че те давали право на държавата да извършва наказанията като забранявали родовите и лични отмъщения, както било практикувано дотогава. Един оратор от ІІ век пр.н.е. – Демадес, казал за драконовия кодекс, че е писан не с мастило, а с кръв. Оттогава останал,  та чак до днес, смразяващия термин „драконовски (драконови) мерки”, или „драконови закони”. Скоро атиняните поправили грешката си, като намерили един мъдър човек на име Солон, който да направи нови по-разумни закони. За да защити бедните от произволите на съдиите, той въвел висш, народен съд от 30 души, който да е като арбитър за недоволните от присъдите си. Това било нещо като наскоро въведения и у нас ”обудис”...,”о будиман”...,”о, бъди с мен”..., абе този, бе - народния защитник, с онова смешното име.
       А горкият Дракон, ще попитате, какво ли е станало с него? Ами нищо особено – емигрирал от Атина към друг град – Егина, и там, по време на едно театрално представление, тълпата го затрупала с шапки, туники и други дрехи, както традиционно се правело в знак на голяма почит към някого. И човекът умрял от задушаване. Красиво, нали – харесваш някого и от голяма любов го затрупваш с балтони, фанели, потници и сутиени. Днес ако харесваме някого обикновено гледаме да го разсъблечем или да остане с колкото може по-малко дрехи, а тогава е било явно обратно.
       Както се казва : „о, времена, о, нрави.”

петък, 6 февруари 2015 г.

Напътствие за подреждане на камъни

  
   Подреждай камъни търпеливо
   за да слезеш навътре във себе си,
   за да влиза мисълта ти – змийче между пръстите,
   за да влиза - бавно и криво.

     Подреждай камъни търпеливо,
     както казват редят се столетия,
     както пророците са подреждали всеки нов Бог,
     както казват - бавно и криво.

Подреждай камъни търпеливо,
така те пък подготвят душата ти –
като камила през ухо на игла да премине.
Като камила - бавно и криво.

        Подреждай камъни,
        подреждай камъни търпеливо.
        Един ден може да вдигнеш ограда...


 (стихотворението доби популярност и под заглавието "Изкуството да се подреждат камъни" - така че давам и двете имена - кой което си хареса)

четвъртък, 5 февруари 2015 г.

"Уроци" по секс за възрастни


       - Искаш ли да ти кажа как се прави секс? – ми казва Коко. Гледа ме право в очите с дяволит поглед и с изражение „не съм вчерашен”. Наистина не е вчерашен – вече е на шест.

       - Иска ли питане. – му отвръщам с небивал интерес.

       - Амиии… Цункате се три минути, или три секунди, или…де да знам – три часа и после, след четири часа се ражда бебчето.

       - Ахааа – то било лесно. Ама с кого се цункаме – с мама ли? – питам недоверчиво.

       - Да, ама може и с друг. Но има и още един начин за правене на секс – искаш ли да ти го кажа? – не престава да ме "открехва" Коко.

       - Да – отвръщам защото първия начин леко ме е разочаровал, но не му го казвам.

       - Ами, правите торта – пак три часа, или три минути и после от тортата излиза бебчето.




       (от "Дневници", публикувани в "Public-Republic"-2013 г - още мои "дневници" на същия сайт - тук)

вторник, 3 февруари 2015 г.

Цикада и щурец, или най-стария двубой за имидж


Мосю Лафонтен е приятел на милиони деца по света и цар на басните – спор няма. Един от шедьоврите му е “Щурец и мравка” - историята за жестокостта на богаташа-скъперник, спрямо артистичния пройдоха. Само че, в оригинал, героите в нея са... Цикадата и Мравката (на френски La Cigale et la Fourmi). Отделен въпрос е, че Лафонтен, съвсем не е "баща" на тази може би най-известна басня в света. Измежду стотиците басни останали от Езоп, има и такава със същото име и съдържание, но много е вероятно и той да не е оригиналния автор, а да е заимствал историята от източните мъдреци.
Вярна ли е грешката?
По нашите ширини и цикадите и щурците са широко разпространени насекоми. Само че цикадите се хранят изключително като смучат сок от растенията - просто такъв им е устният апарат, а щурците направо ги нагризват. Значи от биологична гледна точка няма как цикадата да иска “житце сбрано”, защото тя не може да го яде. Освен това, цикадите умират “зимъска”, така че изобщо не им трябва храна за този период. Излиза, че първо Лафонтен бърка насекомото, от непознаване на биологията му, след това при българския превод се допуска грешка на видовете, и така всъщност се достига по-близо до истината – биологията на щуреца е много по-близо до описаното в баснята насекомо. Значи в българския превод грешката е вярна. Едва ли, обаче, преводачът умишлено е “поправил” незнанието на Лафонтен. По-вероятно е друго - през вековете илюстраторите не винаги са различавали добре двете насекоми и поради погрешно изобразяване в някои илюстрации към баснята - преводачът гледайки на картинката животинче приличащо повече на щурец е заменил цикадата.



 Илюстрация от 19-ти в. на карикатуриста Грандвил (Grandville) към баснята на Лафонтен

Иначе цикадите също са “музиканти”. Латинското име на най-известната у нас “обикновена жътварка” е Lyristes plebeja, което ще рече "народен музикант", или "народен лирик" (в древността това е било едно и също). Някои видове цикади се нареждат сред най-гръмогласните насекомни видове. На коремчето на мъжките има специален орган – “цимбал”, който е устроен по всички закони на акустиката – с мембрана, с резонаторни отвори и т.н. През лятото ако имате няколко екземпляра от тези насекоми в двора и прозорецът ви е отворен, то ще трябва да си сложите памуци в ушите, или да си пуснете "Планета ТВ” на максималното “волуме” за да я заглушите. Не всички измежду десетките видове са пеещи – има и други, които са... пенести. Така и се наричат – пенници, защото ларвите им докато се хранят изпускат течност и мехурчета въздух, и буквално са забулени в пяна. Измежду цикадите има и вредители по селскостопанските култури - някои пренасят вируси. Щурците също вредят по растенията, дори повече от цикадите, но пък "свирнята" им е по приятна - нищо че нямат специален музикален орган, като при цикадите. За сметка на това вида им е по-боен. В статия от 1887 г зоологът Етиен Рабо споменава, че в императорски Китай, висше изкуство е било отглеждането на пеещи цикади - дори е имало длъжност имперски цикадист. Този сановник е трябвало да доставя на императора определено количество живи насекоми за да му пеят  на ушенцето. Пак в Китай са отглеждали и... бойни щурци. Дори интересът към боят между щурци е бил сравним с интереса към футбола днес.
 Абе не знам вие какво ще кажете от цялата тази бъркотия, но цикадите сякаш  са надделявали в борбата за по-добър имидж в миналото и при някои култури - древни гърци, китайци, но в днешно време по-харесвани май са щурците.

            Така или иначе, както се казва - най-важна е поуката в баснята, а останалото са подробности.