четвъртък, 30 април 2015 г.

четвъртък, 23 април 2015 г.

Палимпсест (тъжен разказ)

     През нощта срещу 22 юли 2008 година Иван Добряк, потомък на белогвардейци дошли от Русия през Турция и страстен любител на чая, седна да пише за смъртта на баща си. Написа първата дума - “когато” и спря. Каза си: “Дано този разказ стане най-тъжният на света. Трябва да е най-тъжният на света.”
     И си даде сметка, че когато един син погребва баща си, всеки път се случва нещо мистериозно, непонятно и недоловимо, извън сезоните. Нещо, което сякаш се случва на страничен човек. На някой безделник, който е седнал в отсрещното кафене, пие чай оолонг с мляко и мед и гледа невъзмутимо как в блока отпред, непознат, леко брадясал тип кърши ръце и се чуди какво да прави защото баща му преди час издъхнал.
     Той въздъхна и продължи да пише.
     Когато бащата на Иван Добряк отишъл да поръча некролога за смъртта на своя баща, в печатницата го накарали да седне на някаква жалка, оцапана с мастило масичка и да съчини текста. Седнал той опечален и докато в главата му се гонели думи, които все му се стрували кухи и изтъркани, като “мъка”, “непрежалим”, “твоята доброта”, “липсваш ни”, изведнъж усетил, че в крачола на панталона му се напъхало нещо голямо и внезапно. Църкащо и раздиращо. Истински жив снаряд, дошъл сякаш от друг свят. Плъх. Баща му се стреснал, изпуснал химикала, или по-вероятно - химическия молив, защото това станало през шейсет и седма година, може би извикал, инстинктивно хванал плъха през крачола и с погнуса започнал да го стиска с ръце. Хората от печатницата, които били в стаята, явно нямали бащи за погребване този ден и започнали да се хилят на резките и паникьосани движения на своя клиент. Ето тази поотупана от прахта - тук пишещият се почеса зад ухото защото не му хареса женския род на думата “прах” и реши да я сложи в мъжки – та, тази поотупана от праха случка, свързана с погребението на неговия дядо беше запомнил Иван, разказана от баща му. Споменът с плъха в панталона и кикотът на мъжете в печатницата се беше запечатал трайно в съзнанието му като негов личен спомен и без да е записван някъде, беше надживял баналния текст в некролога.
     Четиридесет и една години по-късно, когато на двадесети април 2008 година към осем вечерта бащата на Иван Добряк бил в предсмъртна агония, синът излязъл на южния балкон на апартамента, погледнал от високото светлините на града, вдъхнал свеж въздух и се обадил на “Бърза помощ”. Линейката дошла бързо и с това се свършили хубавите неща през този ден. С помощта на лекаря, който не си струвало да бъде описван и на шофьора, който бил облечен с анцуг “Пума” и се казвал Галилей, свалили баща му от петия етаж на блок “Плутон” до колата. Иван Добряк тръгнал със своя автомобил след линейката и скоро след пристигането в спешното отделение, една лекарка – нито млада, нито много стара, с добре тренирана безцеремонност му съобщила, че дядото умира и е най-добре да си го прибере обратно у дома, та там да си умре. “Дядото” – така казала онази нито млада, нито много стара кокошка. И той – с чужда помощ - успял да го качи на задната седалка на своето “Волво” - шестнайсет или седемнайсет годишно и потеглил обратно към блока, като преди това преглътнал няколко пъти на сухо. Пиело му се чай. С повечко коняк.

неделя, 19 април 2015 г.

"Взрив" (Explosion) - Иво Георгиев



Втора песен от албума "грАДЪТ на сНЕЖНИЯ чоВЕК" си има официално клипче, което от вчера е в "Ютуб". Песента е "Взрив", а в записа освен мен, се подвизават още и Яшо - Явор Кирин с китара и допълнителен глас, а Емо Бояджиев е автор на аранжимента и мастеринга.
Най-добрите песни от албума обаче, все още си чакат клиповете. Един ден...

четвъртък, 16 април 2015 г.

In Memoriam

         Ваня Константинова - слънчевият човек, писател и приятел се пресели в един по-добър свят. Нека пътят на душата й да е лек и светъл. Ще я помним с финия усет за изкуство и поезия.
         Връзка към емблематичния й разказ Маа Джонг, от сборника с разкази "Благодарим ти, мистър Уан" ( изд. "Арс", 2008 г)

сряда, 15 април 2015 г.

"Направи нещо за Родината - ЕМИГРИРАЙ!"

„Родина.
Еду я на Родину,
пусть кричат – уродина,
а она нам нравится,
хоть и не красавица.”

Из песента на група „ДДТ”, „Родина”

Преди дванадесетина години в „Литературен вестник” на цяла страница бяха публикували извадка от графитите от улиците на Белград. После излезе и отделна книжка с тях озаглавена „Язък за боята”, на издателство „Стигмати”. Тогава, помня, много се смях. И размишлявах. Смях се и размишлявах, размишлявах и се смях. Едно от любимите ми беше: „Мога да вдигна слон с една ръка, но къде да намеря слон с една ръка”. Бях осъзнал може би още по-ясно огромния тъжно-смешен, философско-циничен заряд, който има в това велико улично изкуство. Такъв разтърсващ заряд имаше и в култовото: „Направи нещо за Родината – ЕМИГРИРАЙ!”. Истинска бомба! С много подтекст, че и надтекст и не знам какво още. Това, що годе паметливия човек няма как да не го нареди до „За Родину, за Сталина!” и до нашето бодро „Строим за Родината” от бригадирските времена.
В средата на деветдесетте години аз самият, както хиляди други около мен, не бях съвсем наясно какво да направя за Родината – дали да остана да строя, или да емигрирам. И за разнообразие, реших – я, докато строя бъдещия земен рай тук, да подам документи за канадска виза.
Първото ми и единствено влизане в легендарния хотел „Шератон-Балкан”, (който, за да стане пълен тюрлюгювеч, се намира на гърба на Президенството – уникален случай в света – един от символите на държавността е в една сграда с хотел, но това е друга тема) беше за интервюто с представителя на посолството на Страната на кленовия лист, дошъл чак от Виена човека. Много нещо си говорихме с този съвестен служител – па на френски, па от време на време на английски – за да ме провери дали не съм излъгал в показанията за езиците, но една фраза съм запомнил накрая. Каза ми: „Одобрен сте, господине, но за съжаление Вашата професия не е сред търсените в Канада и ще имате трудности”. Стана ми леко горчиво. А той просто е искал да ми приземи малко илюзиите. После се почнаха едни епистоларни общувания с посолството: „Ам че попълнете това, драги сър, преведете ни онова, изпратете ни такъв и такъв документ, минете медицински преглед точно в тази болница, едно, че второ, че трето свидетелство за съдимост...”. На много от нашего брата - българина, тези процедури може би са им познати. Само ще кажа, че за мен това беше унизително, скъпо струващо и много проточено във времето. Към края ми бяха изпратили множество брошури с обилна информация за Канада - за здравната система, правата и задълженията на гражданите, пазара за работа, за това как функционират правителство и парламент, за цените и наемите на жилищата в различните провинции и градове, от която ставаше ясно, например, че най-скъпи били имотите във Ванкувър и най-евтини в Квебек сити. Имаше информация и за климата, банките и какво ли не – абе хората бяха мислили за всичко. Но и аз вече много бях мислил...

вторник, 14 април 2015 г.

Нощта преди покръстването


    Утре реката
      ще е с отнесена сянка,
  вятърът ще е тънък като риба под мост.
     Но тази нощ
   ще ни пие луната
       и нечий дух-дъхосвирец  ще избяга от пост.

       Ще избяга водата от трите чучура,
   ще се влее в снагата на бик.
        Самодива ще изюди  някого край мочура,
     и ще свърне в легендата си
                 тази нощ  духове в бобища,
         дълги котки ще вият дълго край рибена кост.
     В тази тъжна и тегава нощ,
          като в гробища,
              уморен, от кръста  ще слезе Христос.

    

      


четвъртък, 9 април 2015 г.

Снимка с шнорхел (великденски фейлетон)

          Личният ми бакалин е бай Страти. Така както си имам личен депутат, водопроводчик, водолаз, банкер и дори рибар (е, той малко бракониер пада...ама айде сега). Имах си и лична нумероложка, ама тя замина за Англия, след като се отзова на малко странната обява: „Търсим нумероложки, с добра външност, може и разведени и без език”. Но за нея друг път ще ви разказвам. Та влизам си днес в бакалийката на бай Страти да си напазарувам за Великден. Той е сврян в мазето на блока (става въпрос за бай Страти, а не за Великдена) и е толкова тесничка – бакалийката де, ама на нас от махалата ни е много мила. Да не говорим, че си има и страница във Фейсбук –„Пресни салати при бай Страти”, а иначе като влезеш вътре веднага виждаш метална табелка, явно открадната от някой асансьор – „3 лица, 210 кг”. Наистина, повече от трима души и да искат не могат да влязат заедно, но това, че е тясно, за нас не е повод за песимизъм – така самият акт на пазаруване е някак си... по-интимен. Пък и който иска да му е широко да си кисне във Фейсбука, дето вече го споменах...Та влизам вчера и гледам вътре вече е леля Теменужка – от вход „Б”, шести апартамент. Тя, има-няма 130 кила, но като я види човек в тясната бакалийка, си мисли, че е поне 250. И тя женицата дошла да си купи това-онова.
          - Абе Страти, чувам я. – Ти от тоя маргарин дето имаше бонус боя за яйца към него, имаш ли още?
          - А – той свърши, Нуше. Сега имам друг с песента „Заблеяло е агънце”, изпълнявана от детски хор на 21 езика– отговаря гордо Бай Страти, сякаш лично той е спонсорирал записите на поне 15 от езиците.
          - Тъкмо и ти ще им пригласяш, како Теменужке – бъзикам я аз.
          - А-а, ами то ние с моя Киро си пеем от време на време, като нямаме како да прайм и зяпаме мухите, - отвръща невъзмутимо тя като слага ударението на „у”-то .
          Бай Страти подава маргарина с диска към него и добавя с маркетингов нюх:
          - Нуше, имам и хубава лютеница. Тя пък е с пантофки – на два буркана, по една китайска пантофка бонус – лява или дясна – по избор. С драконче отгоре. Четири буркана – чифт. Всякакви номера имам.
          - Хубуй, ама, ние не сме изяли още оная със самобръсначката. Ами какъв е тоя салам с онова вързаното дълго нещо, бре.
          - А-а-а, това е шпек „Бургас” – той върви със шнорхел. Не е за тебе – намигва ми лукаво Страти.
          - Че що бе, за празника не може ли човек и малко шпек да си вземе, а пък тоя щоркел все ще потрябва за нещо. Я дай една пръчка.


          Така стрина Теменужка се сдоби последователно с три кофички кисело мляко с ароматизатор за тоалетна, пакет кускус с ваденка с великденски заек, а също и кори за баница с татуировка за ръка „Мона Лиза”.
          И аз си напазарувах - лютеница - два буркана с лява пантофка, размер 44, кренвирши с гъбка за миене на чинии, бутилка червено вино с миниатюрна брошурка с Хартата с правата на човека. Като ми подаваше тоалетната хартия към която имаше два стръка магданоз, бай Страти извади отдолу две свирки и каза, че ми ги дава като бонус лично от него като за верни клиенти. Така ми зарадва сърцето – тъй де – нали ми е личен бакалин.
          Ако ви кажа, че целия ден на Великден се разхождах из къщи с новата си лява пантофа, като си четях Хартата, жена ми се скъса да мие чинии от радост, че си има нова гъбка, а децата ни надуха главите със свирките. Какво да се прави – нали е Великден – на всички ни е радостно в душите.

          Обаче пък като видях снимката на кака Теменужка с шнорхела – ухилена до уши в нейния Фейсбук-профил, нямаше как да не й ударя едно „харесва ми”...

понеделник, 6 април 2015 г.

Минижупът на латинския

          Езиците са тайнство, приказка без край. Както говоримите, така и „мъртвите” езици. Особено тези „мъртви”, които още са живи. Като дете за мен беше голямо тайнство да се докосвам до двата латинско-български речника на баща ми – сякаш откривах археологическа находка. Особено обичах поговорките в края – отломки от уж мъртъв език, доплували през толкова векове до наши дни. Четях ги, преписвах ги, осмислях ги. И тогава ми беше и сега ми е странно като кажат „мъртъв език” за латинския. Добре бе джанъм, щом е мъртъв, защо като студент всички растения трябваше да ги зубря на латински и вместо да уча как е „минижуп” на латински, аз учех, че „allium cepa” например, е най-обикновен лук. Да не говорим, че „capsella bursa-pastoris” на всички езици си е буквален превод от латински – „овчарска торбичка” или „пастушья сумка” на руски, или „bourse à pasteur” на френски. Ами медицинските термини, ами речника на правистите, който почти една четвърт е от латински думи и изрази. Ами международни думи като хотел, фабрика, нихилизъм, с какъв корен мислите че са.
          При цялото римско наследство като култура, строителство и начин на живот  по нашите земи от края на първи та чак до четвърти век, е цяло чудо, мисля си, че ние днес не говорим на език произхождащ от латинския, като румънците примерно.
          Ако трябва да си говорим честно латинския е по-жив от българския. „Гугъл” може да ви даде донякъде идея за това. Преди 7-8 години немското рап-радио „Kiss FM” беше излъчвало четири часа в ефир само на латински за да върне интереса най-вече на младите към този „мъртвец”. Цялото предаване – новини, прогноза за времето, дори рап парчетата са били на латински – щуро нали. Друго немско радио „Радио Бремен” има постоянни емисии новини на латински. Това възкресяване на мъртвец ли е при положение, че латинския бил третия най-изучаван в немските училища език след английския и френския? Примерите са много из Европа - Финландското национално радио „Yle” три пъти седмично има предавания на латински и то от двайсет години вече. Ами преводите на съвременна литература на латински – първите два тома на „Хари Потър”, „Пинокио”, или „Парфюмът” на Зюскинд. Всички тези примери имат за цел да доближат „далечния” латински, да го осъвременят, да го направят по-интересен, да  го вкарат в развлекателна форма ако щете. Също като моята добра приятелка Доротея Табакова – преподавател по антична литература в СУ, която преди години беше превела фолк-хита на Радо Шишарката „Тигре, тигре” на латински – ей така заради бъзика и напук на чалгизацията.

петък, 3 април 2015 г.

До Христо Габеров и назад

Христо Габеров е жизнерадостен световен художник. От него лъха нещо красиво, цветно, мистериозно – като у герой от приказките на Шехеразада – ама от онези - добрите герои.


Дори когато не говори за картини или четки, той говори цветно и сладкодумно. Можеш да чуеш невероятни истории, за невероятни неща. А когато не говори, се усмихва. И рисува. Ателието му е като истинска пещера с богатства от „1001 нощ” – там можеш да видиш картини, бои, глави на препарирани риби, въдици, гребла за каяк, афиши, календари, четки, шишенца с нещо-си,  буркани с друго нещо-си, обувки за ски, мишена за дартс, снимки, статуетки, одеала и много други джунджурии. Има и голямо огледало. И компютър.



Сред цялата тази свръхдоза сетивности и настроения, постепенно забелязвам и едно розово фламинго, което буквално пред мен цъфва на главата на един негър. Това ще е следващият кандидат-шедьовър или следващото късче от самия Христо.


четвъртък, 2 април 2015 г.

За литературата или таратора


За Литературата ли?  Вижте сега…Хм! Дайте да поговорим за… таратора.  Нещо се нарича литература, както нещо се нарича таратор.


В купата таратор всяко парченце краставичка се кара с останалите за това кое е по-голямо и по-сочно. Винаги има и по-амбициозни тараторни краставички, които се гордеят, че са обкръжени с повече внимание от парченцата ситно нарязан чесън, за разлика от останалите, които тънат само сред общото бъркано мляко – при това кисело.  А да не ви казвам пък за формата – малееее, там пък какви скандали ги има. Едни били с класическа форма, други се правели на (пост)модерно нарязани, трети били по-остри, а имало и такива дето пък почти нямали форма (като дада- таратор - курсивът мой…,амчи то чунким другото не е мое…). Освен това пък копъра им пречел на едните, другите пък ги стимулирал, трети нямали нищо против точно този копър, само да не бил толкова зелен, виж ако бил син или още по-добре - розов…И така се карат помежду си, групират се, сдружават се с орехите, обвиняват се в плагиатство на идеи, плуват в олио (демек са по-нагоре - на гребена на тараторената вълна), или тънат долу без никакво внимание (искам да кажа подправки). Е, има и една две краставички дето много напират да ги номинират за тараторен  Нобел, ама пък останалите все им правят сечено и нищо, ама нищо не става. И точно, когато обстановката е вече на ръба на невъзможната ситуация, хм… точно тогава целият таратор се озовава в търбуха на г-жа Литературната забрава.  И на негово място в литературната паница, идва ново поколение тараторни краставички и всичко пак започва по тараторному – демек отначало.  
Не ви ли хареса този разговор за литературата? Някога, преди векове, под литература се е разбирало „ерудиция”, знание придобито чрез книгите, т.е. един лекар както и един монах през 17 век  са били литератори, защото са можели да четат и да пишат. И горе-долу през 18 век вече терминът „литература” придобива близко до днешното си значение. Е, какво - значи, Омир, Сервантес, Данте, че и Черноризец Храбър и стотици други литератори са творили без да съзнават, че са такива. И така е било векове. Но днес, ах, днес, нещата са на обратно май.. Днес всеки литератор пише, без да съзнава, че не е такъв. И не винаги можем да говорим за ерудиция. Също като при таратора.

И затова, аз като чуя, че някой бил спечелил литературна награда, все си мисля, че е по-правилно да се каже, че наградата е по-скоро  ЛИТАРАТОРНА.

сряда, 1 април 2015 г.

Празници априлски

Празниците са хубаво нещо. Да поговорим за тях. Те ни учат – на какво – всеки сам си знае, но ни учат. И ни дават поводи за размисъл. И за купони, разбира се. А дори и да не ни учат на нищо, поне си казваме – „ай стига, бе – и такъв празник ли имало”! В годините на демокрацията някои празници се заличиха и забравиха, но пък ни заляха камари световни и европейски такива и почти не остана дата, в която да не се чества „ден на еди-какво-си”.
Април традиционно у нас започва с Лъжковден. Някои, вярно, се шегуват, че в политиката и бизнеса всеки ден бил „ден на лъжата и надлъгването”. Не знам дали е вярно, че произхода на този празник идвал от Лондон, където на 1-ви април 1860 г група джентълмени-зевзеци разгласили, че организират „къпане на белите лъвове” и поканили целия елит на имперската столица. Дори и да не е така все пак е добре измислено, а празника си е готин. Макар да не е официален, той е в сърцата и умовете на хората дето се вика.


Бели лъвове, които явно чакат да бъдат изкъпани (зоопарк в Синсинати, сн.Phil Molyneux)

После идва Седмицата на гората. Тази българска гора, която все повече се смалява и под формата на греди или дъски изтича към съседните ни братски държави, там да създава работни места. Бях писал преди 15-20 дни как  Хрупат козиците. Тази седмица, извън хората заети пряко в горското стопанство, не получава нужния отзвук и почит, няма атрактивни събития за малките, няма възпитателни и забавни инициативи. Просто е едно тихо мероприятие. Като напиване в домашна обстановка. Уикипедия ни казва, впрочем, че от 2013 г сме се сдобили вече и с Международен ден на гората, който щял да се чества на 21 март. Благодаря, както се казва, ама нямаше нужда.
По време на соца – вестниците много обичаха да пишат за един празник – ден на бившите политзатворници и концлагеристи, отбелязваше се на 11 април. Днес е забравен, а и той се честваше повече в страните от червения лагер, пък ние нали не искаме да имаме нищо общо с червеното ни минало. Тук отварям скоба - има и един друг 11 април – става дума точно за 1954 г. Това не е празник, а обратно - била най-незначителната откъм събития дата в историята на човечеството. На тази дата не се било случило – представяте ли си - нищо голямо, епохално, според изследване на университета в Кембридж. Чрез пресяване на повече от 300 милиона журналистически материали през мощен компютър (голямо пресяване ще да е било) един професор от споменатия университет стигнал до това заключение. Това компютъра наистина за какви ли не щуротии може да се използва. Затварям скобата.
Седем години и един ден след 11 април 1954 г, човек за пръв път полетя в космоса и тази дата дълги години беше отбелязвана у нас особено тържествено. 12 април 1961 г – денят, в който съветският гражданин Юрий Гагарин извърши първия полет и погледна първи нашата Земя отдалеч и каза че изглеждала, „синкава”. Човекът тръгна да изследва и опознава космоса без да е опознал себе си. Разбира се, знаем за тогавашната надпревара между СССР и САЩ, между двата блока, знаем че все някой щеше да е първи в тази донякъде самоцелна гонитба. Знаем, че в своите първи стъпки в космонавтиката и едните и другите са използвали немски опит и немски специалисти. Знаем и как Хрушчов по снимки е избрал кой да е първият, измежду Титов и Гагарин заради чара и излъчването на Юрий. Защото той трябвало да бъде рекламно лице на цяла една система, ако се завърне жив от този първи полет (шансовете му били оценявани на 50 % и още преди полета били подготвени две комюникета – едно тържествено, ако всичко е наред и едно тъжно – ако загине). Действително, подобно световна рок-звезда, Гагарин предприема двугодишно турне по целия свят за да представя превъзходството на социалистическата система. Това трябва да е била една от най-големите пиар-кампании и до ден-днешен. Помним и ние онази снимка на усмихнатия Гагарин с гълъба. Та от 1962 г СССР въведе Деня на космонавтиката да се чества на 12 април и ние се пънехме да го отбелязваме с голяма гордост. Странното е, че от 2001 г този ден беше признат макар и със закъснение и от голяма част от западния свят, но под името „Yuri`s Night” – „Нощта на Юри”, а у нас за сметка на това вече почти не се отбелязва, пък уж и ние сме коджа ми ти космическа страна.