"Направи нещо за Родината - ЕМИГРИРАЙ!"

„Родина.

Еду я на Родину,

пусть кричат – уродина,

а она нам нравится,

хоть и не красавица.”

Из песента на група „ДДТ”, „Родина”

Преди дванадесетина години в „Литературен вестник” на цяла страница бяха публикували извадка от графитите от улиците на Белград. После излезе и отделна книжка с тях озаглавена „Язък за боята”, на издателство „Стигмати”. Тогава, помня, много се смях. И размишлявах. Смях се и размишлявах, размишлявах и се смях. Едно от любимите ми беше: „Мога да вдигна слон с една ръка, но къде да намеря слон с една ръка”. Бях осъзнал може би още по-ясно огромния тъжно-смешен, философско-циничен заряд, който има в това велико улично изкуство. Такъв разтърсващ заряд имаше и в култовото: „Направи нещо за Родината – ЕМИГРИРАЙ!”. Истинска бомба! С много подтекст, че и надтекст и не знам какво още. Това, що годе паметливия човек няма как да не го нареди до „За Родину, за Сталина!” и до нашето бодро „Строим за Родината” от бригадирските времена.

В средата на деветдесетте години аз самият, както хиляди други около мен, не бях съвсем наясно какво да направя за Родината – дали да остана да строя, или да емигрирам. И за разнообразие, реших – я, докато строя бъдещия земен рай тук, да подам документи за канадска виза.

Първото ми и единствено влизане в легендарния хотел „Шератон-Балкан”, (който, за да стане пълен тюрлюгювеч, се намира на гърба на Президенството – уникален случай в света – един от символите на държавността е в една сграда с хотел, но това е друга тема) беше за интервюто с представителя на посолството на Страната на кленовия лист, дошъл чак от Виена човека. Много нещо си говорихме с този съвестен служител – па на френски, па от време на време на английски – за да ме провери дали не съм излъгал в показанията за езиците, но една фраза съм запомнил накрая. Каза ми: „Одобрен сте, господине, но за съжаление Вашата професия не е сред търсените в Канада и ще имате трудности”. Стана ми леко горчиво. А той просто е искал да ми приземи малко илюзиите. После се почнаха едни епистоларни общувания с посолството: „Ам че попълнете това, драги сър, преведете ни онова, изпратете ни такъв и такъв документ, минете медицински преглед точно в тази болница, едно, че второ, че трето свидетелство за съдимост...”. На много от нашего брата - българина, тези процедури може би са им познати. Само ще кажа, че за мен това беше унизително, скъпо струващо и много проточено във времето. Към края ми бяха изпратили множество брошури с обилна информация за Канада - за здравната система, правата и задълженията на гражданите, пазара за работа, за това как функционират правителство и парламент, за цените и наемите на жилищата в различните провинции и градове, от която ставаше ясно, например, че най-скъпи били имотите във Ванкувър и най-евтини в Квебек сити. Имаше информация и за климата, банките и какво ли не – абе хората бяха мислили за всичко. Но и аз вече много бях мислил...

Последното мое писмо – това трябва да е кулминацията, внимавай читателю – беше горе-долу със следния текст: „Уважаеми господа, емигрирането в Канада вече не е сред приоритетите в моите планове, затова моля, да ми върнете парите за вече платената виза (1060 $) и приемете моите най-сърдечни...” Майни! Не, не написах „майни”, но то се подразбираше. Излишно е да казвам, че изпитах безгранично удоволствие само като си представих опулените очи на „уважаемите сърове” от посолството и евентуалния им коментар: „Виж го ти, този дрипав българин, не искал да емигрира в нашето велико Отечество, че и нахален – иска си парите обратно”. Не съм наивен да мисля, че съм бил единственият, който се е отказал точно преди да му връчат „билета за рая”, но със сигурност съм бил от редките, даже от много редките случаи.

Така приключи моята кандидат-емигрантска сага. Беше едно целенасочено и съзнателно решение, за обща печал на баща ми, който беше голям радетел за моето трайно чуждоземско благополучие. Но ако споделям всичко това сега, то не е за да се хваля, че съм отказал „опечената” виза – не съм вдигнал слон с една ръка я, че да се хваля, а за да кажа само, че и до ден днешен не знам отговора на въпроса, който най-често ми задаваха тогава, а и продължават да ми задават – „Ти бе, амсалак такъв, защо не замина?”

По-точно знам отговора му, но отговорът ще е дълъг и не еднозначен. Може би ще трябва да отговарям цяла седмица, година, живот. А може би изобщо няма да мога да отговоря с думи, може би отговорът ще се окаже нещо извънсловесно, нещо на ниво клетки, неврони, мозъчни импулси и дявол знае какво. Знам че емигрирането е „тънка работа”. Всеки в края на краищата има право да действа както намери за добре и да живее там, където ще се чувства най-добре. А има ли нещо по-относително от „най-добре”?

Знам със сигурност, че там щях да съм добре финансово – емоционално, едва ли. Тук съм добре емоционално. Финансово – едва ли.

Та не емигрирах за благото на Родината, а останах и продължавам да търся слон с една ръка. За да го вдигна. И знам, че такъв слон (с една ръка) може да се намери само тук у нас. В онези подредени страни такива слонове няма.