неделя, 31 май 2015 г.

Сред циганите в България

      Май 1913 г. Англичанинът Робърт Скот Макфий, бизнесмен от захарния бизнес и изследовател на циганския бит и култура (които днес наричаме ромски), пристига в България. Той остава четири седмици ограничавайки се най-вече в района на Варна, а последната седмица, предрешен като циганин пътува от Варна за Русчук, заедно с цигани-гребенари.
      През 1916 г. бележките и впечатленията на Макфий от посещението му в България излизат в книга със заглавие "With Gypsies in Bulgaria". Едва през 2007 г. тази книга под заглавието "Сред циганите в България" излиза у нас почти незабелязано, отпечатана от УИ "Св.Климент Охридски".
      Във въведението, писано от проф.Ашплант разбираме, че във Великобритания през 1888 г. било основано "Общество за цигански знания" (Gypsy Lore Society), което издава и свое списание (Journal of the Gypsy Lore Society). През 1907 г. Робърт Макфий се запознава с изследователи, които са ентусиазирани да възстановят дейността на това Общество и списанието, временно прекъснати от няколко години. От тази дата нататък - през следващите години  Макфий постепенно става един от водещите авторитети в Англия по въпросите на ромите и ромския език и култура - той записва песни, фолклорни предания, диалекти от различни цигански групи из Англия.
      В цялата му книга тази симпатия към циганите е ясно изразена и обяснима, както е обяснима и симпатията към турците и мохамеданите - типична за английското общество през целия XIX век, че и до днес. Но наред с доброжелателността към тези групи, той трудно прикрива и неприязънта си към българите. Макфий смята, че в България: "всяка раса мрази всички останали, и никоя група - навярно с изключение на турците - не може да се счита за способна да управлява другите"


Робърт Скот Макфий (първият отляво) с приятели джипсолози, 
имитиращи катунски живот

      Книгата е кратка и като цяло през този период на близо месец, не описва кой знае колко интересни или драматични събития. За автора най-интересен град е Разград, понеже пристига там по време на панаира, а освен това го водят и на турска баня - хамам. Особено място Макфий отделя за обрисуването на образа на своя спътник - Тури, на описанието на неговата кожа и на младото му, красиво тяло, когато са голи в банята, откъдето става ясно какви са наклонностите му. Интересно е описана и друга личност - фалшификатора на монети Милано Николов, който с голяма сръчност отливал от половин наполеон и един франк, монета от цял наполеон.
      Като цяло книгата не блести с голям принос към "джипсологията". Тя е просто един обикновен документален щрих към миналото на България - дори банален на места. Това, което впечатлява, уникалното е по-скоро факта, че толкова отдавна - в края на 19 - началото на 20 в., когато ние едва сме прохождали като държава, на други места по света цели групи от хора са се интересували научно от живота, културата и фолклора на циганите. Събирали са се, обсъждали са интересни факти, издавали са списание, изучавали са езика и са си правели живота смислен по своему.
      У нас този приятелски подход в изучаването на циганската култура - днес, повече от 100 години след описаното в книгата, едва прохожда. Вярно е, че циганите  и събитията свързани с тях пълнят вестникарските колонки само за да скандализират и да събудят омраза.  Едва преди десетина - дванадесет години излезе първата "Антология на ромската поезия". Впрочем това "Общество за цигански знания", което споменах в началото съществува и до днес - централата му е преместена в САЩ, а Председател на Обществото е ученият от БАН - Елена Марушиакова, която прави интересни изследвания върху живота на някои цигански групи у нас.

неделя, 24 май 2015 г.

Ябълки и букви

Честит 24-ти май - ден на писмеността, на духа и на хората които го въздигат!















Буквите съблюдават устава от Добрейшовото евангелие - 13 век.

събота, 23 май 2015 г.

Тост за българския език

Дойде ли месец май и особено наближи ли 24-ти, се започват едни тюхкания и вайкания, колко хубав ни бил езикът, а сега на какво дередже сме го докарали – един вид душа бере. Затова искам да вдигна своеобразен тост, „по грузински”, за българския език.
Когато „под десницата” на Екатерина ІІ през 1787 и през 1789 г, в Санкт Петербург излизат "Сравнителни речници на всички езици и наречия", в него българският го няма. Дали защото отговарящият за европейските езици в този труд - немецът Бакмайстер –  библиотекар в руския двор, бил сметнал, че българите са вече претопени в Османската империя. Или защото през 1774 г шведът  Йохан Тунман обявил, че българите са всъщност татари. А може би защото Русия ни имала зъб, че е приела литургичния си език именно от българите, език, който не бил носител на древна цивилизация и култура като гръцката или римската. Каква е точно причината, не знаем. Факт е обаче, че в тези речници са включени общо двеста езика и наречия и измежду тях, такива като суздалски, цигански, 11 диалекта на татарския, както и езици от Кокосовите и дори от Сандвичевите острови. Забележете – това става в края на ХVІІІ век – векът на Просвещението и без да се прави огромна трагедия от това, трябва да приемем, че е доста показателно, че в този същият век не само България не съществува като отделна държава, но и българският език е непознат на Европа, сиреч и на света.
И трябва да минат още 30 и повече години за да се появи един сърбин и да „светне” учената Европа. Този сърбин се казва Вук Караджич. Точно преди 193 години – през 1822 г известният фолклорист и лингвист издава – не другаде, а във Виена - „Добавка към Санктпетербургските сравнителни речници на  всички  езици и наречия с особен оглед  към българския език”. В тази "Добавка" Караджич не само добавя българските съответствия на думите от „речниците” на Екатерина, но дава и откъси от евангелието на български и сръбски за сравнение, както и 27 наши народни песни. Така, преди 193 години нашият език „възкръсва” отново за европейската лингвистика и култура. Тук отварям скоба - има един много хубав едноименен сръбски филм за Вук Караджич в 16 серии, който си струва да се гледа. В него главната роля се играе от големия актьор Мики Манойлович. Не вярвам този филм да го видим по някоя наша телевизия, защото в него няма кахърни ханъми, които се надпреварват да леят сълзи и да забременяват. Затварям скобата.


"Земля азбукы" - рисунка - И.Гео, според устав от Добрейшово евангелие

Вярно - българският, като последният „непознат” за лингвистиката и културата в Европа език и днес има още какво да наваксва по отношение на международен престиж, сравнен с другите славянски и балкански езици. През „тъмните” векове ХVІ, ХVІІ и ХVІІІ нашият книжовен език е хербаризиран. Няма (почти) книжнина, няма печатници, няма грамотни носители на езика, които да го развиват и обогатяват. Чуждите пътешественици, минавали през териториите на днешна България през тези векове споменават в своите пътеписи, че населението говори някакъв славянски език, или го определят като диалект на сръбския.

събота, 16 май 2015 г.

Пак ще се срещнем...като в кавър

Май е месец на розите и на носталгията. Месец, на онези многобройни срещи „след десет години”, които едновременно радват, и плашат. Сезон, през който се сещаме, че освен ЕГН всеки от нас си има и „випуск”. Випуск еди-кой-си, от училище еди-кое-си. Тези срещи радват със спомените, с разказите за забравени „магарии”, с онзи мил и носталгичен поглед назад, с „преоткриването” на съученици и състуденти, които сме смятали, че познаваме. С танците и музиката от онова време, което вярваме, че е само наше. С това, че Пешо е напълнял, а пък Гошо е побелял повече от тебе. А плашат защото ни дават поредното безмилостно доказателство, че всички тези странно изглеждащи напълняли, побелели хора от випуск еди-кой-си, никога вече не могат да бъдат като някога и никога при същите еуфорични времена.


Пак ще се срещнем, след...(Кърджали, май 2014 г)


Тези срещи са „кавър–версии” на нашето ученическо или студентско „някога”. Уж действащите лица са същите като тогава, но нещо е по-различно,  нещо е променено. На тях идват поуморени от зидането на своя живот хора, уморени от преследването на пари и цели, на каузи и илюзии, но щастливи по своему. А също и нещастни по своему.
Срещи на по чаша алкохол, две-три снимки и шепа спомени. Срещи на равносметки и носталгии. На все по-отчуждени един от друг хора, които не знаят дали да се радват или да съжаляват, че точно този живот им се е случил и то точно по този начин.
Джон Ленън ли беше казал, че животът е онова, което ни се случва, докато правим планове за нещо друго.
И докато диджеят надува уредбата и се чува как „пак ще срещнем след десет години” - този кавър на песента на чудесната италианската група Le Оrme, изпълнен от „ФСБ”, се оказва, че са минали двайсет, трийсет, четирийсет години откакто сме се разделили. И живота ни – истинският - се е оказал всъщност не толкова сполучлив кавър на друг живот – този от нашите детски представи и мечти.
И пак е май. И пак е месец на носталгиите и на розите. И продължаваме да правим планове за нещо, което все не ни се случва, а ни се случва съвсем друго, дето не сме го планирали.

И знаем, че пак ще се срещнем. И не само в този живот…

петък, 15 май 2015 г.

Моят спомен за Краля Би Би

          Помня я, как няма да я помня онази 1992 г. С много неща ще я помня, но и с „Палео-фестивала” в Нион, Швейцария. Тогава за пръв път имах възможност да гледам и слушам на живо толкова световни музикални  звезди, че в главата ми в един момент стана пълна каша – кой какъв е, в кой стил е известен и с какви песни. Беше един страхотен празник за душата, който трая четири-пет дни. Години след това изравях едно или друго име, търсех за него по-подробна информация и „осъзнавах”, „осмислях”  какво съм слушал тогава. Същото се повтори за щастие и през 1995 г.
          Та тогава в 1992 г, в Нион, в рамките на фестивала „кацнаха” няколко големи звезди на блуса – Елик Клептън, Албърт Кинг и Би Би Кинг. Клептън го пропуснах – не можах да го гледам на живо, но Албърт и Би Би ми отвориха очите, че това е „моята” музика. Един от любимите стилове – дотогава просто не съм го осъзнавал, защото през годините на соца блуса не беше много обичан от определящите насоките на музикалния живот у нас. Албърт Кинг почина само 6 месеца по-късно, а Би Би  - вчера – на 89 г. Той гонеше седемдесетте тогава, беше истинска легенда и публиката го посрещна наистина като крал на блуса. 
          Много неща видях за пръв път на този концерт -  че човек на такава достолепна възраст  - та той беше на възрастта на баща ми - може да концертира и тълпите да реват с глас на негови песни. Че и китарата може да си има име – не марка, а име като на член от семейството - тази на Б.Б.Кинг се  казваше Люсил. Той току я потупваше с блеснал поглед  и само казваше: „Люсил - май гитар”, сякаш искаше да каже, че са си двойка отдавна. И аз дрънках на китара още от студентските години, но и през ум не ми беше минавало, че мога да си кръстя китарата примерно Любка или Петя. Би Би Кинг беше впечатляващ – не с клатене на главата и с мятането на буйни коси, не с подскачане на сцената като палячо, макар по своему да беше ексцентричен  – не, той имаше някакво добро излъчване, тежко, голямо и покоряващо. Сам изпълваше сцената с присъствието си – с плътния си, специфичен глас, допълван от специфичния електронен глас на Люсил, с усмивката си. С някаква особена лекота правеше солата си - сякаш дебелите му пръсти сами си намираха струните и прагчетата където трябва да  се озоват. И блусът се лееше омагьосващ. За пръв видях и как един „крал” може да бърка в джоба си между две песни и да хвърля дребни монети на публиката. И публиката – тази ревяща и танцуваща публика ги събираше като безценни трофеи за спомен от своя кумир. Аз не можах да взема от тези монети, но остана в мен завинаги тръпката, „разтапянето” когато слушам тази музика наречена блус. И знам, че когато слушам легендарната "The Thrill Is Gone", тръпката към блуса няма да си отиде. 
          Благодаря ти Би Би!

събота, 9 май 2015 г.

За Победата и Европата

Да почнем първо с часовата разлика. Заради нея, Русия и източноевропейските страни отбелязват този ден на 9 май, а някои западноевропейски и САЩ – на 8 май. Нелепо разминаване, но може би то беше подхранвано и от разделението на някогашните два блока. За страните членки на ЕС пък, 9 май е Денят на Европа, тъй като на тази дата през 1950 г..., но подробностите нямат значение. По-нататък – в САЩ, Денят на победата във Втората световна война, е известен като „VЕ-day”, т.е. Ден на победата в Европа, а във Великобритания само „V-day, където „v”-то е „виктори”, т.е. победа. За холандците пък Денят на победата е на 5 май, защото те тогава са изгонили последния германец от своята територия. В Белгия 8-ми май не е официален празник – за тях по-важна е победата им в Първата световна, която те отбелязват през ноември.
Напоследък, в англосаксонската култура се появи друг, много по-модерен „дей” – също „V day”, но този път v-то е... „вагина”. Да, правилно сте прочели - „ден на вагината”. Този ден тръгва от играната и у нас американска пиеса „Монолози за вагината” и вече се отбелязва в над 70 страни, като ден против насилието спрямо жените. Както се казва: „разни хора – разни минерали”. Мисля си, ако у нас денят на Победата отбелязвахме като „Денят П”, какви ли други асоциации щеше да предизвика с думи започващи с „п”.
В Русия този ден е свят – ден-памет и ден-гордост и никой не може да го „победи”, дори забравата. Нима можеш да забравиш прекалено многото жертви, които си дал за свободата си. Но само СССР ли победи?  Не победиха ли и други страни. 



(Пощенска марка от 1945 г посветена на Деня на победата)

У нас значението на този ден не е еднозначно - като много от значимите събития впрочем. Преди го празнувахме бурно заедно с Големия брат, но сега се чудим какво да правим, така както и историците ни още шикалкавят и се боят да дадат ясна и категорична оценка на събитията около и по време на Втората св. война, нашето участие и последствията през следващите 45 години за нас като общество. За някои политици асоциацията е проста - това е празник на Съветската армия, и естествено след 1990 г му беше наложена забрава. Но без да изпадаме в еуфория, според мен не трябва да го забравяме, защото този ден сложи край на война, в която участваше и България. Нищо, че след това не бяхме признати за съвоюваща страна и нещата не се развиха, както би ни се искало днес.

Сигурно е едно, че Денят на Европа ще измества все повече Денят на Победата. В Полша например направиха рокада с двата празника - до миналата година и те честваха Победата на 9-ти май, но от тази година вече 8-ми май ще е за честване на победата над нацистка Германия, а на 9-ти - ще отбелязват Денят на Европа. То май и ние натам вървим - към разграничаване от "руската" дата за победата, така както се пазим да не ни набедят в прекалена любов към всичко руско и най-вече към руските политически символи. Защото Европа е нашето „бъдеще”, а Победата...- едно (малко гузно) минало, в което нашия принос никой не го признава. 

петък, 8 май 2015 г.

Хлапаците и археологът

Човешкият мозък е едно голямо записващо устройство. То цял живот записва, записва и колкото пъти след това „прослушваме записите” и се връщаме в миналото, толкова пъти откриваме нови детайли, които сме пропуснали при предишното „връщане на лентата”.
Археологията също е наука която обича миналото, обича „връщането на лентата”. Но тя не разчита на спомени, а на артефакти. Тоест пак може да са спомени, но трябва да са записани на нещо по-дълговечно от човешки мозък – камък, папирус, глинен съд.


               Трябва да съм бил в седми клас, а моя приятел Севил – в осми. Мислехме, по-точно сигурни бяхме, че вече сме големи мъже напълно готови за големи открития. Искахме да ставаме много неща и да сме най-добри в много неща. Тичахме и плувахме като луди, учехме езици, четяхме така сякаш светът щеше да се свърши след седмица. Някъде по това време – т.е. 7-8 клас, искахме да сме и археолози, разбира се. Обикаляхме из околностите на Кърджали, ровехме се из камънаците, откривахме малки пещери, търсехме ахати и златни жили, катерехме се по опасни скали за да търсим неоткрити послания от миналото или и аз не знам какво. Изобщо бяхме жадни да покажем на света, че съществуваме и че той – този свят, колкото и да крие своите тайни ние ще ги открием. Тогава – около 1978-79 година, ходихме двамата няколко пъти при Иван Балкански. При археолога Балкански. Аз бях чувал смътно за него, но приятелят ми го познаваше по-добре. За мен археологията беше все пак нещо много отнесено и неясно – знаех, че това са едни хора, които ровят земята, тикат колички с пръст и намират парчета от глинени съдове, а понякога и някоя Троя намират и стават известни. Ах, как искахме и ние да станем известни и да намерим нещо грандиозно – някой древен град, някоя пещера с останки от мечове, скелети, златни съдове, неразгадан ръкопис. И ето че намерихме стар надпис, по-точно странни цифри и букви издялани в камък недалеч от коритото на река Арда. Тогава нямаше още Водно огледало, нямаше и поп-фолк, нито интернет и ние, хлапетата от квартала край пазара, понякога заедно с циганчетата от махалата, ходехме да се къпем в реката, край една помпена станция. Там някъде се намираше нашето грандиозно откритие, а ние знаехме, че е грандиозно, защото смътно ни се въртеше в главите, че някога, много отдавна хората са използвали летоброене, което е започвало не според Христа, т.е. с „хиляда деветстотин и еди-коя си” година, а с „шест хиляди” и т.н. И така след неколкократни мрънкания и досаждания, Иван Балкански – тогава шеф на музея в града, най-сетне кандиса човека да дойде и да види каква е тази аджеба велика находка, която сме намерили. Беше горещо лято вече и печеше – помня много добре – едно голямо, социалистическо слънце и още в осем часа ставаше непоносимо горещо. Та замъкваме го ние, хлапаците му с хлапаци - една неделя трябва да е било, и го водим край Арда. С него беше и синчето му – малко момче – може би в първи-втори клас. Археологът пъшка и си бърше с една кърпичка лицето, плувнало в пот. Стигаме по пътечката до мястото и като истински малки шлимановци гордо му показваме със Севил надписа – ето го – стара каменна плоча и на нея древния надпис, която може би е вход към неоткрита цивилизация. Той поглежда човека надписа, вижда цифрата, поглежда и нас и си вади пак кърпичката. Пак поглежда към нас, после към плочата и мълчи. Ние тръпнем, слънцето пече, мигът е грандиозен, надписът лежи в краката ни като динозавър, който чака да бъде открит.

неделя, 3 май 2015 г.

Книгата, която чета в момента

     Книгата - един нищо и никакъв куп хартиени листове, а  разказва множество истории, може да разтърсва, да унижава, да разкрива съдби и животи, да въздига, да те пренася в паралелни светове. Има и друго - това, което се получава в главата на четящия като връзки, асоциации, препратки, образи, надхвърля многократно буквалността на текста - и при всеки четящ тази надтекстовост е различна - и това е красивото и неуловимото. Това си мислех и когато разгърнах  "История на човечеството" от Хендрикъ Ванъ Луунъ.


     Книгата е със стария правопис - преди последната писмена реформа, защото е издадена през 1944 от редактора-стопанин Славчо Атанасов. Самият Ван Луун е холандско-американски историк и журналист, с интересен живот - преподавал е в Корнуелския и в Харвардския Университет, написал е над 40 книги от областта на историята, географията и изкуството.
     После се поинтересувах и за участта на издателя - също изпълнена с доста превратности, възходи и падения, типично за интелектуалец преминал през мелачката на социализма. Той е основател на библиотека "Златни зърна" и в продължение на 12 години - от 1936 до 1948 г издава известни произведения от световната литература. В 1948 г издателството му е национализирано и всички тиражи иззети.  Който иска може да се запознае по-подробно с неговия живот.
      А самата "История" - на места леко наивна, на места толкова проста и ясна в обясненията на важните моменти и събития от модерната цивилизация. И така увлекателна и допълнена с рисунките и схемите на самия автор. Всъщност наивността и простотата на изказа са умишлено търсени - Ван Луун, както и в други свои книги се е адресирал най-вече към детската аудитория.
     Съдби, истории, случки, разяснения.
     Ето цитат от началото на книгата, от главата за Нилската долина:
     "Историята на човека е разказ за гладно същество, което си търси храна и се настанява навред, гдето има какво да яде."
     Нима и днес, хиляди години след зората на човечеството не е така, като се замислим...