събота, 27 юни 2015 г.

На крилата на "Early byrds"






Това е изключително преживяване – да слушаш ренесансова музика, поднесена от млади хора, с одухотворени и изразителни лица, сред картините на стари български майстори. В такива мисли бях потънал докато слушах холандското трио за ренесансова музика „Ранни птици”, или „Early Byrds” в галерията "Станка Димитрова" в Кърджали. Музиката, предимно на големия ренесансов композитор Жоскен де Пре, считан за един от първите майстори на вокалната полифония, беше поднесена блестящо на странни дървени флейти с различни размери. Оказа се, че това са ръчно изработени инструменти по модел на ренесансови флейти, направени от учителя на тримата млади музиканти. За пътуването си до България, се наложило - забележете - за петте ценни инструмента да се плати отделен билет и да им бъде отредена отделна седалка в самолета, за да не бъдат повредени ако са при грубия багаж. Самите инструменти привличаха вниманието с изяществото си, с чистите тонове и с фината си изработка. Музикантите – също с нежни, красиви черти, често си ги разменяха след изпълнение на творбите. Между изпълненията известния диригент и певец Йосиф Герджиков сладкодумно разказваше накратко за състава, произведението или композитора и така правеше вечерта още по-приятна. На няколко пъти той успешно допълваше звука на флейтите с вокалните си изпълнения.

Изключителното холандско трио в състав Гериеке, Тим и Теун чрез музиката си пренесоха малобройната публика в залите на кралските дворове и в катедралите на Западна Европа отпреди 500 години и сигурен съм всеки един от нас слушателите си тръгна от концерта с малко по-светнал поглед, и с малко по-чиста душа.

петък, 26 юни 2015 г.

От другата страна (е по-интересно)


          Колко често, да не кажа почти винаги, официално представените неща са скучни, стегнати, подредени. А нещата от "задния двор", тези дето не са хванати в калъп и не са нагласени, са много по-интересни.

четвъртък, 25 юни 2015 г.

"Гръцко кафе" * сред мойрите

От първите страници на романа „Гръцко кафе” на Катерина Хапсали бях на път да се зарадвам на дързостта на авторката да навлезе в тематиката на плашещия и непознат балкански исторически тюрлюгювеч. Да обговори онази "разделена неразделимост на историческия опит" според Милена Кирова.  „Гърците са големи турци...” или: „гърците са турци, които се правят на италиянци” и прочие кратки и закачливи фрази. Но радостта ми беше кратка. После започнах да затъвам все повече в лабиринта на митове, легенди, родова история, от които нямаше излизане жив. Трудно ми беше да следвам многобройните истории за прапрабаби и дядовци, да запомням имена и подробности. В края на романа си дадох сметка, че тези истории са всъщност основното ядро на книгата – връщането назад в паметта на рода по майчина или бащина линия и т.н. по разклоненията.


Как сме зажаднели някой да ни представи нестандартно тази наша балканска "разделена неразделимост"

Признавам си, в края вече прескачах някои описания. Съвременната линия – за овдовялата българка, останала без своето „гръцко момче” не ми беше много интересна. Тя ми беше леко „сериалеста”. Като цяло авторката се стреми умишлено да пише в журналистически стил – стегнато, с кратки изречения и въпреки това емоционално, което се харесва на широката аудитория. Романът е четивен – върви леко, но все пак на моменти омръзва, освен ако не си падате по повествование тип „кой за кого се оженил, и кога овдовял” и всичко това отнесено към три-четири поколения назад. Но има и разкошни странички.

„В деня, в който трябвало да умре, Полихронис Георгиу Салис станал рано.
-         Ето го! – сръчкала мойрата Лахезиса двете си дремещи сестри.
-         Кой? – сънено попитала Клото, най-обичаната от трите.
Най-обичана, защото именно тя от богините на Съдбата почвала да преде нишката на живота. Измежду пръстите на Клото изригвал всеки бебешки вик, без нейното магично вретено животът отказвал да почне.
-         Дългокосия грък! – отвърнала Лахезиса и запристъпвала от крак на крак, във възбудата си катурнала няколко чаши снощна амброзия. Отскоро един братовчед, Дионис ги учел как да я ферментират.
В олимпийското разделение на труда Лахезиса навивала нишката, изпредена от сестра й Клото. В тази нишка, в нейните тънки и дебели участъци, в нейните възли . защото Лахезиса често била доста разсеяна – се побирала неравната човешка съдба.”

Като за дебютен, романът е добър, интелигентно написан, но ми се искаше да има повече дълбочина, магизъм, да оставя повече място за учудването на читателя.


* "Гръцко кафе", Катерина Хапсали, изд."Колибри", 2015

неделя, 21 юни 2015 г.

Потупване по рамото...


      Вестник "Стандарт", в броя си от 10 юни отделя цяла страница на моя милост, както се казва. Няма лошо - щом някой е преценил, че прашинка от моето "аз" може да грейне под прожекторите за малко поне, и да предизвика интерес у читателската аудитория. Постарали се добре хората - сложили малко минало (славно разбира се - то миналото винаги е славно), сложили настояще, малко скакалци и литературни щения - истински тюрлюгювеч, какъвто е живота на всеки един човек, всъщност.
      Еми благодаря, значи - на журналистката и на вестника!


петък, 19 юни 2015 г.

Реваншът на Дюма

      През 2002 г. бяха отбелязани 200 години от рождението на Александър Дюма. Във Франция, кулминацията на честването беше тържественото пренасяне на останките на писателя в Пантеона, на 30 ноември. Безспорно, признателната родина отдаде почит и на огромното творчество завещано от големия писател. Фойерверки, церемонии, речи.
   Но може би голяма част от французите и днес не си дават сметка, че тази изключителна популярност е до голяма степен плод на чувството за реванш. Нормално е - когато паметта ни е дотолкова запълнена от героите с пелерина и сабя, населяващи неговото творчество, вероятността да не запомним нищо за живота на самия писател е много голяма.
      Защото Дюма не е само станалите вече легендарни мускетари, не е само и Монте Кристо, той е и писателят-републиканец, открито застанал на страната на социалните реформи и на Гарибалди. Той е Европеецът, неуморно пътуващ чак до Чеченски Кавказ, проучващ света и неговите чудатости. И най-после не е ли и той от семейство станало жертва на расизма, наследник на робиня, свидетел на теглото на мулатите, самият той станал сякаш символ на расосмешението на Франция.
      Когато преди повече от два века, на 24 юли 1802 г, се ражда бъдещият писател, Наполеон Бонапарт тъкмо е възстановил робовладелството, премахнато през 1794 под натиска на въстанието на робите от Санто Доминго (днес Хаити). Ето в тази история, на колониализма и расизма, между подтискане и съпротива, е започнал истинския роман на Дюма. Внук на африканска робиня, Александър Дюма е син на генерал Александър Дюма, който пристига през 1776 г нелегално в Хавър и от обикновен драгун при Луи ХVІ, става генерал по време на Революцията, един най-изтъкнатите воини по това време. До голяма степен именно образът на бащата е прототип на Д`Артанян.
      Клод Риб, в книгата си посветена на бащата на писателя (“Александър Дюма, драгунът на кралицата”), припомня съдбата на този генерал-мулат, републиканец и хуманист, част от най-тъмната история на Франция. На 29 май 1802 всички “цветнокожи” офицери са освободени от френската армия, а на 2 юли 1802 г, територията на континентална Франция е забранена за “негри и цветнокожи”. На 8 януари 1803 г пък, са забранени всички “смесени” бракове, и т.н. Бунтовете на родния остров на генерала - Санто Доминго са потушени с нечувана жестокост, включително, според Клод Риб, с употребата на серен диоксид. Генерал Дюма, починал през 1806 г унижен и омерзен е само една от жертвите на тази расистка чистка. Това е семейната драма, от която започва реванша на писателя Дюма. На Дюма мулатът. На Дюма символът на смесените идентичности.

понеделник, 15 юни 2015 г.

За сатъра и за крема

„Със сатър се бръснат, с крем се мажат”, обичаше да казва баща ми за хора, които искат на всяка цена да се покажат пред обществото, че са културни и богати, но в действителност не са. Не са най-вече първото. А баща ми беше образован и умен човек и аз за все повече неща проумявам колко прав е бил. Сигурен съм, че той е знаел, че целия този израз може да бъде заменен само с една дума – сноби, но той предпочиташе по-сочния език.
Да се фукаш, не знам дали е типично българско качество, но е доста разпространена „болест” по нашите ширини. Последните години се оказаха доста благоприятни за епидемичното й разпространение. Може би това е начин за избиване на някакви комплекси, а може би е просто балканска мачовщина – не знам. Всички сме свидетели как изведнъж след 90-та година пътищата ни се изпълниха с големи и луксозни автомобили – и както обичам да казвам – сигурно всеки трети селянин вече яха мерцедес. Нищо че сади с жена си картофи и тютюн. Нищо че двора му е торище, а извън двора – бунище. (Това за изкуството да се поддържат мръсни и в отвратително състояние дворовете и улиците на българските села е отделна тема – някой ден може и до нея да стигнем). За гражданите това е в сила в още по-голяма степен. Не знам, Европейския Съюз, дето толкова обича класациите, защо не направи статистика за броя на мерцедесите на глава от населението – в нея със сигурност ще сме на челно място. Така си мисля.


           Подобно стоят нещата и с другите лъскави джаджи, с които обичаме да се фукаме пред обществото. Едно странно явление се наблюдава сред подрастващите например – по училищата масово могат да се видят невръстни ученици със скъпи технологични чудеса в крехките си ръце. Днес не се подаряват ракети за тенис, кънки, или да не говорим енциклопедии, речници, или музикални инструменти. Подаряват се – според тийнейджъра – телефон, таблет, лаптоп. „O tempora, o mores!” – казал Цицерон според моя „Латинско-български речникъ”, издаден през 1927 г и останал в наследство от баща ми. С моя син – тийнейджър в разцвета на манията към новите технологии преди няколко месеца водехме словесни войни, като се опитвах да го убедя, че не трябва и не е редно да му купувам телефон, който струва почти колкото цялата месечна заплата на баща му. Разбира се, той все вадеше необоримия довод, че да, ама виждаш ли, в класа му вече пет, или осем души, примерно, имали такива скъпи телефони. Когато го питах – е, добре – тези съученици с какво са заслужили да имат такива скъпи джаджи – отличници ли са, спечелили са първи места в някакви олимпиади ли, или са първенци в някой спорт или изкуство, той насмешливо ме изглежда и отговаря – „ти пък! – те са двойкаджии”. Тогава си припомням, че да – обществото ни е болно. Болно от... фукане. Не става въпрос за това дали можем или не да си позволим да купим тази или онази лъскава бъзикня на нашите отрочета, а за това дали е нужно и дали е възпитателно да се изсипват маса пари, за нещо, което ще служи единствено за игри и за фукане пред другите деца. Но по този начин също и родителите се перчат пред обществото. 

четвъртък, 11 юни 2015 г.

Пасакалия

      
 Уличката
      за хиляден път
      минава през мен,
      улисана,
      в захилено скерцо,
      разскърцва вратите,
      разтваря прозорците
      в три-четвърти такт,
      прокашля минувачите,
      промушва своята прошка
      през двете редици къщи,
      през възторжените хлапета,
      с очи-барабани,
      които вече знаят, че
      музикант къща не храни.
         В уличката
          по която
           минава-
            заминава,
             минава-
              заминава,
                флейтата вече е
                  вятър в празно шише,
                      а барабанът – тъжен лист
                           в гърлото
                                   на есента.


петък, 5 юни 2015 г.

Портокаловото дърво

      Трябваше да направя една анкета – от онези абсурдните, които си въобразяват, че могат да определят контурите на омразата и обичта между различните етноси, населяващи дадена територия. Имах да анкетирам пет български, четири турски и три ромски семейства, с деца в училищна възраст. Бях приключил с турските още предишния ден и в следобеда на този ден, тъкмо прекрачвах прага на гостната на петото българско семейство, когато бях силно тонизиран от две неща – от бюста на домакинята и от едно голямо, зелено дърво в саксия.
Младата жена беше леко закръглена, средно висока, с дълги коси на кичури и вталена блузка, достатъчно къса, че да оставя да се вижда една достойна ивица от корема ú, с пъпа в средата. Но бюстът, ах, бюстът…
      - Малее, какви големи лимони – възхитих се аз без угризения, като гледах към растението, разбира се.
      - Не са лимони. – отвърна жената, с лека усмивка и добре подплатено самочувствие – това са портокали.
      - А! Портокали! Такова голямо дърво и с толкова плодчета – продължих, докато разстилах анкетните листове и се разполагах на масата. – Пък аз…как ми заприличаха на лимони.
      Дървото беше наистина отрупано с плод – имаше поне четиридесетина опулени, почти еднакви топки и будеше респект с размера и зеленината си.




      - Това е семейна реликва. – каза не без гордост домакинът, който седна срещу мен, готов да бъде подложен на кръстосания огън от въпросника – Донесено е било от прадядо ми, преди шейсет и кусур години, от Македония. По време на войната.
      - Преди шейсет години! – не успях да прикрия възклицанието си, като почти забравих за внушителния бюст на жена му и започнах да кроя планове как да изчопля историята на това героично дърво, подпиращо сякаш с лекота тавана и семейната хармония на дома.
      Не се наложи да прибягвам до хитрости – домакинът беше словоохотлив добряк – от тези, дето разказват открито дори и карикатурните случки от живота си. Започнахме това, за което бях дошъл, като помежду въпросите от анкетата слушах одисеята на портокаловото дърво.
      - Прадядо ми участвал в Отечествената война в боевете при Страцин. Може да си чувал за Страцинско-Кумановската операция във Вардарска Македония. Говорим за октомври четирийсет и четвърта – поде младият мъж.
      - Да, да – чувал съм. - отговорих, с интонацията на експерт-историк, макар че единственото, което знаех е, че някакви български части са се мотали из Македонията по онова време, биели се с немците, задигали каквото им е харесвало от манастирите и селата, и задявали македонките – изобщо държали се като истински освободители.
      - Прадядо тогава е бил 42-43 – годишен, поручик от запаса. Още в началото на боевете при Страцин, намира портокалчето в един изоставен немски окоп. Било в глинена саксия, килната на една страна, близо до тялото на убит немски офицер. Растението било не повече от две педи високо. Нали си бил чешит и го влечало всичко свързано с овошки и добитък, когато видял саксията, веднага му щръкнали ушите и нещо в него запърхало. Другите преджобвали труповете на фрицовете, обирали оръжие, пари и разни ненужни трофеи, а прадядо – взел портокалчето. “Сигурно немският офицер го мъкнеше от Гърция като подарък за своята фригидна фрау, чакаща го, я в Саксония, я в Бавария” – шегуваше се многократно през годините той, като оглеждаше тържествуващо околните за да види какво впечатление им е направил с такова “учено” изречение.
      - Според Вас, има ли нещо, от което детето Ви да се чувства притеснено в училище? – зададох поредният въпрос от това всеобщо обществено благо наречено анкета, малко притеснен да не прекъсна нишката на повествованието за портокалчето.