вторник, 29 септември 2015 г.

България и класациите

          Преди време бях писал за свободата на словото и нашето място в проучването на "Репортери без граници". Там бях споменал, че напоследък все сме на срамно място в де-що има рейтинг по света. Сега реших малко да поразширя погледа върху нашата позиция в някои световни класации, като ги събрах в табличка за по-прегледно. Добрата новина е, че не сме чак толкова зле, или поне хубавото е, че имаме прогрес от година на година (плюсчето показва, че сме се изкачили със съответните места спрямо предходното проучване, а минусът - обратно). Ха дано, както се казва...
          Впрочем, преценете сами. За ориентир съм дал и коя страна/град е на първо място в съответното надбягване по показатели. Списъкът изобщо няма претенции за изчерпателност, тъй като такива рейтинги има десетки и стотици за щяло и нещяло.

понеделник, 28 септември 2015 г.

Гледна точка (A point of view)




                                                Въжен мост към село Сухово, язовир Кърджали

събота, 26 септември 2015 г.

Така му се пада

Такава е орисията на всеки дом – докато е нов и красив, и обитателите в него преобладаващо са млади и красиви. Тичат и вдигат глъч деца, простира се „младо” пране, слагат се маси на терасите, чува се силна музика...
След тридесет – четиридесет години сградата е стара, уморена и пуста. Най-вече пуста. Един по един обитателите са се превърнали в прочетени вестници. 
В некролози. 
В забравени истории.
Някогашните деца се радват, че са надебелели граждани на света. А може би не се и радват. А светът все повече е заприличал на картина от неизвестен художник, обявена на търг, на който не се е явил нито един купувач.


И когато видиш стар дом с олющена като пърхот мазилка, когато видиш такива някогашни деца, разбираш, че такава е орисията на всеки живот – той трябва да се живее, защото така му се пада...

неделя, 20 септември 2015 г.

Стягът

В новия блок срещу моя стар прозорец, два-три пъти в годината се случва нещо необичайно. На най-горния етаж – пети ли е, шести ли, на терасата – така, че да се вижда от улицата, се появява чуждо знаме. Не много голямо, но не и малко шведско знаме. Това е сигурен знак, че стопаните на апартамента, които иначе не живеят постоянно там, са си дошли. „Появява се”, ми се струва анемична дума и съм длъжен да подчертая, че това е неизменен ритуал – знамето си има определено място, своебразен пилон - вирната право напред във въздуха тънка тръба, в която собствениците пъхат дръжката. Забелязал съм – дойдат ли си, първата им работа, след като огледат всичко ли е по местата си, те излизат на балкона да погледнат гледката към реката дали си е същата и малко след това се появява знамето.
Заинтригуван от това необичайно събитие, се опитах да се правя на Шерлок Холмс – героя на Конан Дойл, живял на „Бейкър стрийт”, 221В, макар моят ”стрийт” да се казва „Булаир”. Демек - започнах да наблюдавам и да правя заключения. Както казах, хората не живеят там постоянно – това беше очевидно. Явно живеят в чужбина и си идват само 2-3 пъти годишно, защото ако живееха в друг град на България, те едва ли щяха да си купят апартамент в нов блок в Кърджали и да идват с такъв ентусиазъм, докарани с хубави дрехи, сякаш идват тук на почивка. Нищо чудно да живеят именно в Швеция – оттам преклонението към стяга на скандинавската страна. Освен че са добре облечени те изглеждат спокойни и щастливи и това се набива на очи. Нали според пирамидата на Маслоу, която за разлика от Хеопсовата има пет нива на потребности, знамето като символ, попада в третото ниво – това на потребността от любов и принадлежност към дадена група от хора, с определени традиция, език, в която се чувстваш защитен и спокоен. Това ниво се достига след като си обезпечен откъм храна, пари и подслон - тогава имаш нужда от приобщаване към някаква социална група – в случая явно те се чувстват свързани по някакъв начин с родината на „Волво” и на „АББА” и държат на всяка цена да го покажат на всички от провинциалния градец край Арда.



Наскоро, когато лятото вече бавно и тихо си отиваше, те пак бяха тук – бяха си наредили маса на терасата – под знамето, и без да са били много шумни, успях да доловя, че говорят на турски. Значи нещата се наредиха така – етнически турци от Кърджалийския край, работят или са работили в Швеция и от време на време си идват в града заради носталгията към родния край. Стори ми се допустимо и разбираемо, в една глобална рамка, но все пак такова величаене на чуждия символ, ми идваше помпозно, както ми е кичозно да гледам хора облечени с фланелки с английското знаме, или с шорти с таковато на САЩ.

неделя, 13 септември 2015 г.

Резбарят

Това парче дърво
ме вика -
парче гилотиниран орех,
в което някога
са текли сокове,
и мозъци в черупки
гушели са се в листата му.
А сега е сухо.
Сега
отколешни течения
в изкуството
текат в главата ми.
Защото
това парче дърво
ме вика
отново форма да му дам,
  на женски торс,
      глава на кон,
            на орехов Адам.



    Обичаме се
    със това парче дърво,
тъй както
две красиви думи се обичат.
Тичат
между жилките му стихове,
тъй както тичат спомени
по мойте бръчки.
И всеки път го моля тихо,
за още мъничко търпение,
защото остарях
и ме болят ръцете.
   Защото чувам
   как ме вика
   някой много
 много по-голям:

       “Изсъхнал си, достатъчно, резбарю,
        готов си нова форма да ти дам”.