Вила "Тъга" - Патрик Модиано

          Малко след като бях чел речта на Модиано пред Нобеловия комитет, публикувана във в."Култура", която ми се стори много топла, човешка, без никакви надувки, реч на търсещ, лутащ се човек, не по-различен от всеки обикновен човек на изкуството, а и не само, та малко след това, така се случи, че се озовах за няколко дни на изолирано място. Там нямах никаква връзка с интернет, нито много контакти с хора, не си носех и нищо за четене - изобщо доста подтискащо място, и изведнъж - какво да видя - малка библиотечка - буквално два или три малки рафта - има няма 50 книги. И тези книги ми се сториха като безценно богатство, намерено в гората докато се луташ, за да оцелееш. Първата книга, която си избрах от тази малка съкровищница беше "Вила Тъга" на Модиано.

          Докато четях предговора на Вера Ганчева си мислех и друго - колко ни липсват, на днешните четящи хора, добрите критици и добрите предговори към книгите. Предговор, от който можеш да разбереш много за автора и за времето когато е писано произведението, за стила му и за това какви са му вижданията, каква е тенденцията в неговите творби и т.н.

          Дали книгата не ми хареса до голяма степен точно заради тези обяснения? Едва ли. Но те сякаш бяха ключът към разгадаването на някои смисли, на някои реакции, на духа на времето и мястото. Точно това "малокръвие" на стила, дава по-голям заряд на фактите, на действията - сякаш читателят е оставен сам да "добавя" и да напластява от себе си, за да компенсира липсата на детайли.

          Изказът е с много точна фраза, не бъбрив, сюжета е изграден много стройно, което няма нищо общо с фриволността и хаотичността в действията на героите.

          Не знам дали е най-добрата творба на Модиано, но е добра - кара те да мечтаеш, да се пренасяш там край това езеро на френско-швейцарската граница и да си изградиш твой въображаем живот в компанията на останалите герои.