вторник, 22 декември 2015 г.

Къщата с часовника

            Коко иска да влезем вътре. На минаване покрай нея е видял, че е тъмна и страшна, а страшното винаги привлича. Само една мъничка, червеникава светлина се е мярнала през едно от прозорчетата. „Това е аларма”, казва той. В неговото съзнание тази къща е едно много загадъчно и призрачно място.
„Искам да влезем в тази къща. Тя е измислена. И в нея сигурно има много играчки. Палячовци, кукли, колички. Искам да влезем. Хайде, де! Ама с тебе, защото мен много ме е страх сам. Хората ги няма защото са отишли да живеят в другата им къща.”
И защо са сложили аларма?
„За да не влезе някой да им открадне играчките. Или времето.”
За него къщата с часовника е тайнствен свят, плашеща риба, която неудържимо привлича.
На другия ден посещаваме къщата и се качваме чак на тавана, където е механизма на часовника. Бащата на днешния собственик е правил часовника сам, през 1957-58 г. Изумителното е, че е нямал китка на лявата ръка, изгубена вследствие на взрив на бомба. Зъбните колела са от бронз, отливани са в Пазарджик по специално зададени размери. Така бай Тодор с едната ръка се е увековечил. Това е единствената частна къща с часовник в България. Има други подобни, но те са обществени. Кой ще наследи часовника? Сина на бай Тодор – Христо, има двама сина, но те си имат нови, уредени къщи и едва ли ще се върнат отново в старата.


Къщата с часовника, строена в 1931 г. (сн.Алекс Попов)

Къщата с часовника. Много добре поддържана, тиха къща. Бяла къща.
От вътрешната страна, откъм механизма, часовете са написани наобратно и стрелките също се движат обратно, както е всъщност при всички часовници гледани от обратната страна. Сигурно така е и с времето. За нас то върви по един начин, а погледнато от друго измерение, от друга страна, то върви по напълно противоположния път.
Така както за Коко хората вървят по два противоположни, но напълно нармални пътя – малките растат и ще станат големи, а големите се смаляват и един ден стават малки.
В къщата с часовника времето сякаш е спряло. В нея за време не се говори.
Стрелките се въртят, механизмите цъкат, и времето ни чака да направим геройство, или някоя грешна стъпка.
Времето…

Тръгваме си с Коко от къщата с часовника, радостни от това, че сме били заедно и че (почти) сме видели нещо толкова тайнствено, неуловимо и… страшно, като времето.


(Къщата с часовника е в град Ракитово, в южната махала по пътя за ресторант "Светлоград". Строена е през 1931 г, а часовника - през 1958 г)

неделя, 20 декември 2015 г.

Лютиерът *

Наложи се да му се обади два пъти по мобилния, за да разбере как да го открие. Наистина беше засукано – ателието се оказа встрани от сресаната вилна зона с големите дворци, оградени с високи, надменни дувари. Каза му: „след ресторанта, два пъти наляво на разклоните и ще видиш един сив нисан”. Въпреки това се обърка, защото не повярва, че онези недовършени, мрачни постройки могат да са ателие на лютиер. И то на един от най-добрите лютиери в страната. Отгоре приличаха на обори.
Когато влезе вътре се успокои. Миришеше на дърво и на музика. В най-различните им форми. Навсякъде се виждаха късове от явор и бор на най-различна възраст, както щеше да разбере по-късно. Докато разглеждаше, майсторът започна да разказва как се зачева и ражда един инструмент.
Показа му как се копае долната дъска от явор. „С най-великия инструмент”. Чаена лъжичка. С нея лесно се постига нужния овал и релеф и обира повече материал отколкото ако си играеш с шкурка.
А дървото, как го избира? Ами явор, разбира се. Европейският явор е най-добрият материал за струнни инструменти, включително и китари. Чуй как звъни тази дъска. Това е тригодишен явор, расъл на сянка. Или пък това парче дърво – то е на шест години. Лютиерът хваща за горния край четвъртитите, необработени парчета с едната ръка, а с показалеца на другата почуква като с чукче по долния край. Тоновете наистина са различни. Никога не е надавал ухо, че дървото може да пее. „Най-чиста е музиката в 30-годишният явор, но той се намира трудно. Затова е и скъп. А под две години дървото още не е узряло за музика. Доброто дърво се усеща и по миризмата. Когато ароматът е балансиран – нито тежък, нито много смолист, нито пък „зелен”, тогава дървото е най-добро. Този нюх, обаче се придобива с опита.”
Лютиерът сяда за пръв път откакто е пристъпил прага. Сякаш изведнъж го е осенила спокойна и мъдра мисъл. В единия ъгъл на ателието се кипри огромен варел, пригоден за печка. „Не е много топло, но е поносимо. Температурата и влагата трябва да са умерени, там където живеят музикални инструменти. През зимата, има дни когато нищо не правя, но идвам и паля печката заради инструментите, да им е уютно”.
На някои места се виждат големи паяжини. Паяците били приятели на дървото, му обяснява, те ловели дървоядите, мухите и другите немузикални буболечки.
„Материал купувам само от един човек, който знае какво ми трябва и откъде да го достави. Дървото е живо същество. То трябва да се убие с любов, от добър човек. Само така няма да се сгърчи, да се затвори, а всяка негова клетка ще е максимално отворена за чистата музика.”
Накъдето и да се обърне вижда грифове, парчета от гърбове на китари, на различен етап от процеса на работата. На един прът висят 7-8 още недовършени китари. Някои са с по два грифа, други са с различни резонантни отвори, а половината са с гръб от специално обработен стъклен плат. Той разказва с топлота за всеки инструмент, обяснява бавно, сякаш има низ от безкрайни следобеди на разположение. Сякаш говори за свои деца, в къща претъпкана с музика.

Не знае как е минал почти един час. Тръгва си като омагьосан, без дълги сбогувания. Не се обръща назад, за да остане дълбоко в него споменът за всяко кътче от този храм на музиката, за всяко парче дърво, за всеки мирис. Споменът за лютиера, който таи в себе си топла и светла любов към дървото. И към чистите звуци.



* Спомен за едно мое посещение при лютиера Весо Белевски от Хасково преди няколко години.

петък, 18 декември 2015 г.

"Преплитане" на Башо

          В "Преплитане на езици" предлагам няколко превода на едно от най-известните хайку на Башо. Впрочем на английски намерих цели осем превода на този стих, но пускам само три. 
          Хайку е стара японска поетична форма съставена от 17 срички. Както  ще  се убедите не всеки от преводите спазват това условие, но важното в случая е предаването на
смисъла и различното звучене на всеки език.


*** (японски)
ヘレン=クレイグ=マックロウ
(shizukasa ya
iwa ni shimiiru
semi no koe)

***  (англ.)
Ah, tranquility!
Penetrating the very rock,
a cicada's voice
(пр. McCullough)

*** (англ.)
Lonely stillness—
a single cicada’s cry
sinking into stone
(пр. Hamill)


*** (англ.)
quiet
into rock absorbing
cicada sounds
(пр. Corman/Kamaike)


*** (бълг.)
Тишина наоколо.
Прониква в сърцето на скалите
лекият звън на цикади.
(пр.Любомир Занев)


*** (рус.)
Тишина кругом.
Проникает в сердце скал
Лёгкий звон цикад.
 (пр.В.Маркова)


*** (фр.)
Tranquillité
Il
perce le roc
Le chant des cigales.


*** ( бълг.)
Спокойствие
пронизва скалата
цикадена песен.
(пр. мой)


*** ( укр.)
Тиша, мир і лад.
Десь там тоне межи скель
цвіркотня цикад.

(пр.Микола Лукаш)

сряда, 16 декември 2015 г.

Кътче за размисъл


Природният феномен "Провиралото", край с.Мъженци, обл.Кърджали. Древно култово място, а днес свързано с поверие за здраве и изцеление, посещавано от много местни хора. Който е дошъл за изцеление на някоя болест, трябва да се провре три пъти, като трябва да казва специални думи за здраве. Задължително е и да  носи някоя своя дреха, която трябва да закачи на крушата край самата скала, с което символично се освобождава и от болестта си.

неделя, 13 декември 2015 г.

Не кръгла, а малка...

          Светът някак си изведнъж отесня.
          И човека вече не го е страх от него.
          Да направиш околосветско пътешествие е вече фасулска работа, стига да си млад, луд и да нямаш язва. И тръгнаха един през друг - околосветска обиколка с велосипед, със самоделно направена яхта, на автостоп...Да не забравя - има и околосветски круизи с кораб само за 100 дни. За тях не е нужно да си млад и луд, а само да имаш пълна кредитна карта.


Ето един потеглил на околосветско пътешествие (може би)
с нестандартно превозно средство (сн.Интернет)

          Светът взе да става тесен, което е на една крачка от скучен.  И затова хората търсят все повече предизвикателства от всякакъв вид.
          Не знам дали някой може да даде точна статистика (естествено че не може), но на мен ми се струва, че в момента 3038 души са поели на околосветско пътешествие. С яхти, коли, велосипеди, мотори, самолети..
          Не за да докажат, че Земята е кръгла, а за докажат, че Земята е малка.

събота, 12 декември 2015 г.

Новост... от архивите

          Както виждате, вдясно, вече има новост в дизайна - "Избрано от архивите". Това ще е стара публикация, или снимка, която е била много посещавана, или която аз самият искам да "изровя" и да припомня като по - интересна и значима. Тя ще се променя на всеки 2-3 дни. Вчера припомних моя снимка от 2014 г - велосипедист, сниман от 7-ия етаж на един бургаски блок, в слънчев, априлски ден.
       

сряда, 9 декември 2015 г.

"Без граници"

Абе да ви кажа, по принцип, човек не може без граници. Не може, бе! Ами че за моя старшина, например, границата това беше животът, тя му осигуряваше заплатата. За нас, аскерите по татово време не беше така, макар  да карахме по 26 месеца на границата, да пазим три реда бодлива тел. Ние искахме да няма граница, за да можем спокойно да отидем до Бяло море и да гледаме белите гъркини как си пекат белите кълки.


Стълб без граници

Този вид граници слава Богу, взеха да падат като гнили круши, загнили от вируса на глобализацията. Само че аз, пък и останалите от моето поколение, побързахме да си намерим други, щото то така свободен не може да се живее – без граници, де (не без круши). Скоро осъзнахме, че има езикови граници. Вярно, че като ученик, моята класна ми викаше, учи езици за да се разбираш с пролетарската младеж, без да знае, че аз с пролетарската младеж, или по-точно с пролетарските девойки, можех да се разбирам и на други езици и дори без такива. Все пак научих два-три езика, но в един момент осъзнах, че измежду тях не е езикът на никой от съседите ми. Не че има нещо лошо да се разбираш с гърка на френски или с турчина на руски, примерно, но в теб се загнездва едно, така, недоверие, и много дълбоко, ама много дълбоко в себе си си викаш, абе, мама му стара, що този комшия е научил оня - далечния език, а на съседа си, дето му е под носа, не е научил. Че аз от малък помня, притрябваше ли на майка ми сол, или две яйца, отиваше при съседката, да вземе назаем. А ако не знаеш езика, как ще си поискаш сол от комшията. Ей това са езиковите граници – могат да те оставят без сол, че и без две яйца.
А сега гледам се навъдили едни организации „без граници” – не е за разправяне. Айде това за лекарите го разбирам – щото те и бактериите и вирусите не знаят граници. Ама оня ден чета, че имало...не..., дали да ви ги казвам, че ще се смеете безгранично. Ама можете ли да се досетите... Не, откъде ще се досетите...Майтапа на страна, но от няколко месеца ги следя по медиите и най-вече в „Държавен вестник” и съм изброил 57 организации „без граници”.

сряда, 2 декември 2015 г.

"Мрежата" на майките

Не помня да съм носил употребявани дрехи в моето детство или да съм си играл със стари играчки, подарени от чужди деца. Тогава не беше толкова разпространена тази практика между социалистическите труженици. Вярно, майка ми заделяше от време на време някой чифт чорапогащи или овехтял комбинезон и два-три пъти в годината ги подаряваше на Албена – една едра и румена циганка от „Стария квартал”, с която си имаше симпатии.
Тогава конфекцията не предлагаше такова голямо разнообразие като днес, но пък имаше шивачи - те имаха име и бяха на почит, и най-често нашите панталони  и ризки се шиеха при тях. Китайската шевна промишленост още не беше„удавила” кварталните шивачи.
Днес употребата на дрехи и вещи „втора ръка” е ежедневие, а и бизнес. Но думата ми е за подаряването. И аз подарявам дрехи – няколко пъти в годината на мои мургави братя, които ми звънят на вратата да ме „поздравят” за някой християнски празник, или на семейства с деца по-малки от моите. Но разликата от миналото е тази, че и на моите деца подаряват дрехи. Понякога това са нови или почти не употребявани дрехи. Тази практика взе да плъзва масово и сред семействата „средна” класа. Майките си имат добре развита "мрежа" за обмен на детски дрехи, колички, играчки, лекарства и какво ли не. Намирам това за много хубаво и полезно. Изобщо майките са голяма сила – истинска тайна, неформална организация, насочена към това да прави добро, да помага, да съветва. Бидейки много активни, все в името на бъдещето - т.е. децата, ако решат те могат да съборят правителство, да направят някоя книга много продавана, или да наложат табу над някоя марка детски стоки. "Мрежа", в която има чудесна хармония между егоизъм и алтруизъм.



В Париж, не помня дали беше 2006 или 2007 г, на моста "Мари", при една от разходките ми, видях събрани хора с разни вещи около тях. Нещо като малък битак. Оказа се, че това е „Le Grand Don” – „Голямото даряване”, което се провеждало на 2-3 месеца, там на същия стар мост над Сена. Идеята била да се събират хора, които искат да се освободят от свои вещи и да ги дарят на минувачите – книги, телефони, дрехи, играчки и други дребни неща, като единственото условие е те да не са обемисти и новите собственици да могат да си тръгнат с подареното пеша. Така вещите, както се казва се демонетизират. Аз не посмях нищо да си взема, защото – с типичната ми балканска недоверчивост, не бях сигурен дали няма някаква уловка. Повече не съм имал възможността да се озова на такова вълнуващо събитие, което, четох, някои почнали да използват с користни цели.
Не съм чул по нашенско да има такова голямо улично даряване на вещи – ей така от едната любов към ближния, но пък "мрежата" на майките за некомерсиална обмяна на детски дрехи, вещи и информация, действа безотказно и в нея се включват и такива семейства, които не са чак толкова „цъфнали и вързали”. Сигурен съм, че повечето от тези, които даряват едва ли са чели антрополога Марсел Мос и неговото „Есе върху даряването” от 1923 г., според което всяко дарение е последвано от ответно получаване на дар. Но не е и нужно да са го чели – те действат по майчинска интуиция, добросърдечно и искрено – просто за да направят добро някъде, на някое дете, което един ден ще стане голямо и също ще прави добро. И ще научи, че вещите, могат да имат втори и трети живот, както и да имат и свои истории.
А това звучи вече като приказка.