петък, 30 декември 2016 г.

"Човек-Родопи-човек прим"


Когато направиш 180 снимки после ти е лесно да скалъпиш разказ за преживяванията си и не се налага да се тупаш по главата и да се мъчиш да изкопаеш някое впечатление, дето си го забравил. То става съчинение по картинка, или по-точно по много картинки.
Венци ми звъни рано сутринта – имахме идея да седнем в някое кафене и да се видим. Вместо това чувам как с трепетен глас ми съобщава, че „дай по-добре да идем до Ненково, там ще разгледаме едни ниши, после ще се видим с други видни скалолазци и скалолазки от други краища на бегето, ще изкачим други скали и ще видим изобщо много интереснотии”. И аз „давам”, с едната дума.

Родопски лиман

Никой не е по-голям от сянката си през зимата

Потегляме според уговорката, като взимаме и Катя, и Коко, за по-интересно.
Летим по завоите и си говорим за скали и места, където още не сме били, но искаме да бъдем. Отдаваме се на блаженството да съзерцаваме бягащите край нас картини, вместо да се оставим да ни оборят невесели мисли. Малко преди хижа „Боровица”, която сега е издигната в ранг на хотел, на един завой, спираме да направим снимки на замръзналата вода под нас. Язовирът е доста изтóчен, и от пътя се вижда красив завой с малко, почти изцяло замръзнала вода и с красиви пясъчни брегове – истински родопски лиман. Насреща се издигат скалите на „Патмос”, на които съм бил преди може би десет години за последно.

събота, 17 декември 2016 г.

Квадрати

         Когато дойде оня сезон,
          който прасенцата много мразят,
          ти откъсна моето учудване -
           заговори кротко за смъртта и за
         нейните седем чудеса...
       После всеки мислено си избра
        своята, и тъй бавно и тихо
         се влюбвахме до третата бутилка.
        Тъй бавно и тихо, че дори Мислителят
      се прегърби още повече - без яд,
    че сме го включили и него, милият,
      и утрото, в любовния квадрат.

четвъртък, 15 декември 2016 г.

По скалните потайности на Ночево

          Село Ночево е в най-северозападната гънка на област Кърджали – то е нещо като медицентър на равностранния триъгълник с върхове Кърджали, Хасково и Асеновград. В центъра на селото пък ни чака Зейнур. Но преди да стигнем до него, виждаме останките от ослепеното училище – без прозорци и с продънен покрив. По-нататък е сградата на магазинокметството. То напълно се вписва в националната ни традиция – в една сграда да се помещават властови институции и битово-развлекателни такива – като най-отявлените примери са разбира се ЦУМо-Министерския съвет и Хотело-Президенството в София. Но това е, както се  казва, друга  (ана)тема. 
          Точно там, между двете сгради, не знам дали вече го казах, ни очаква Зейнур – нашият водач за този ден. Веднага става ясно, че той не е обикновен човек – само след няколко минути разговор. Всъщност, именно Зейнур, макар и косвено, е в основата на разгорелият се преди време спор в интернет, в който са замесени моя приятел и виден познавач на светилищата в района Венци и цяла банда негови последователи от една страна, и някои археолози и журналисти от друга. Спорът е спорт, и то любим спорт на българина – не иска мускули, не иска умения, няма нужда от скъпи съоръжения за тренировки. А тоз конкретният е бил по повод на скална рисунка в района на селото, която се оказва не рисувана преди 4000 г., а само преди 40 и то с пирон от нашия водач. 

Двойната шарапана

Втората шарапана изсечена също в отделен блок

          И така, Зейнур – тази истинска легенда, ни повежда към скалните потайности на своя район, но преди да тръгнем, подарява на Венци древен кремъчен нож, с назъбено и от двата края острие. Не казва на колко години е това оръдие на труда, но ние предполагаме, че тогава още не сме били родени. Потегляме. Първо стигаме до голяма шарапана в скоро залесена борова горичка. Макар че съм се нагледал на доста добри образци на шарапани, тази е наистина впечатляваща. Двойна е – с широко, но плитко корито и свързано с него по-малко и по-дълбоко, пълно с вода.  Венци и Зейнур са единодушни, че е служела за правене на вино. Втората е недалеч от първата, но е само с едно корито. През това време нашият гид ни казва, че целия този район явно е бил населен по византийско време, и само между другото споменава, че византийците са били големи мързели. Римляните, казва, не са идвали тук в планината. Тях планината не ги е интересувала, но византийците са били лентяи, както и до днес впрочем. 

вторник, 13 декември 2016 г.

Добър вечер, смотаняци

          Очаквах го. Че Боб Дилън ще покаже среден пръст на онези от Нобеловата академия. И то се случи - на 10-ти декември. Дилън не отиде на церемонията, защото бил ангажиран. Вместо това, чрез посланика на САЩ в Швеция пратил много cool послание, започващо с "добър вечер, на всички" (цялото мило писъмце може да се прочете тук). Това на мен ми звучи като "добър вечер, смотаняци".

сн.Kevin Winter

          Казвал съм и пак казвам - не подлагам ни най-малко на съмнение че Бобчо е поет, точно обратното - ако онези от Нобеловия комитет са искали на всяка цена да номинират поет и на всяка цена той да е американец (нещо, което само по себе си е като да търсиш игла в няколко купи сено) то изборът е много добър. Но... Ето тук пак трябва да спомена за прословутата Бобчова надутост. Поради която и аз го разлюбих, след като му бях върл фен, като го видях как се държи към публиката на живо. Той стои на сцената все едно казва: "Какви сте вие там долу, бре. Я си...Не стига, че съм благоволил да ви взема парите и да ви мрънкам под благородния си нос, ами ще искате и да ви забавлявам, да ви се усмихвам, да ви се радвам, едва ли не".  Нещо такова се  случи и сега с горкия Нобелов комитет. Подтекстът е от рода на: "не стига, че благоволявам да ви получа наградата (някакви си 1,1 млн $), ами и ще ви идвам на крака".
          Това е Бобчо - за това (не) го обичаме!

вторник, 6 декември 2016 г.

Чучурите с вода и мед

          Имало двама братя близнаци от с.Крилатица по нашия край.
          Единият купувал - продавал злато  и какво ли не по пазарите, и винаги имал пари. Другият работел земя, гледал тютюн, от тъмно до тъмно, превивал гръб и едва свързвал двата края.
          Един ден тютюнджията отишъл при ходжата на селото и му разказал за брат си и за своя хал, и го попитал - защо е така? Ходжата погладил брадата си (трябва да е имал брада, защото ходжа без брада не е истински ходжа), помислил-помислил и му отговорил: "има два чучура в този живот, анадънму? От единият тече вода, а от другия - мед. На теб, завалла, ти се е паднал тоз, от който тече вода"
          Човекът, който ми разказва тази история, обаче ми я разказва с особен блясък в погледа. Оглежда се наляво, поглежда надясно и продължава: "аз, вика, много мислих по това. Не можех да спя две нощи и стигнах да извода, че не е точно така, както го е казал ходжата. Дори бедният тютюнджия да отиде да продава злато по пазарите, той пак ще си остане беден. Всичко опира, вика, до това, да правиш онуй, което можеш, и което ти се иска да правиш. Да ти е приятно да го правиш. Другото е бошлаф!"
          Иначе чучурите с водата и меда все си текат...


вторник, 29 ноември 2016 г.

Неизбежният Гриша


      Крилата му бяха там. Висяха на стената зад естрадата. Година след като се беше възнесъл, той отново слезе тихо при нас – в „Роял София клуб”, да се види с музиканти, поети, приятели и почитатели. Защото всяка самота стяга в раменете, знаем.



     А залата беше изпълнена до краен предел – много бяха дошлите да чуят гласа му, да си спомнят думите му, музиката му. Гриша винаги е бил необходим. Като идея. Неизбежен. Неизбродим.
     И тази вечер беше слязъл при нас.
     Крилата му висяха зад естрадата. 


понеделник, 28 ноември 2016 г.

Сегантини - тъжният анархист



Тази среща стана случайно – както стават повечето хубави неща. Бяхме откъснали малко време с колеги за да гледаме нещичко от програмата на „Банско филм фест 2016” и очаквахме филми за професионален алпинист и за малко щвейцарско училище, а се оказа, че сме попаднали на други прожекции – първата за иранско момче - планински колоездач и втората - за живота на Сегантини. Не бях чувал за този художник. А филмът „Джовани Сегантини – магията на светлината” („Giovanni Segatini – Magia della Luce”, 2015) на швейцареца Кристиан Лабарт е разтърсващ, както с поезията на наратива, така и с чувствата, които”дърпа” у зрителя.  Съдбата на Сегантини е трагична – още на 6 години остава без майка, а скоро след това и баща му изчезва безследно и това ще бележи живота му. Темата „майки” ще лъкатуши като тъжна нишка през цялото му творчество. Честно казано не ми се иска да преразказвам краткият му живот с подробности -филмът отделя подобаващо внимание на важните моменти от него. Впечатляващи са картините, мислите, думите на художника. 

Джовани Сегантини, "Лошите майки"

Разказът се води в „аз”-форма – с цитати от негови писма - художникът е оставил значително епистоларно наследство. Фотографски е усетът му към светлото – във времена когато фотографията е била скъпо и почти непознато изкуство. Сегантини е тъжен художник, художник на планината и селото. Цял живот е бягал от шума и бляскавия живот на големия град. Това, което сякаш смущава от днешна гледна точка е, че той е човек без националност и гражданство. Роден в Австро-Унгария, преместил се в Италия и накрая живял в Швейцария той така и не получава никакво гражданство – не е имал право на австро-унгарско, отказано му е италианско, и не е пожелал да придобие швейцарско макар да са му предлагали. 

Разговор с режисьора на филма „Джовани Сегантини – магията на светлината” -Кристиан Лабарт

вторник, 22 ноември 2016 г.

4-те главни посоки в градината на любовта


  Изток:
            Тези гинкго са тънки и строги,
   и тъжни будистки монаси.
   Те цял живот питат: “любовта за кого е,
   щом всяка есен от нас я отнася?”

  Север:
Тихи махонии ухажват елата -
   десет свенливи сватовници,
   дошли на север да искат ръката
   на най-нежномиглата от всички любовници.

Запад:
Високите западни туи се смеят
   нагоре,
   по посока на слънцето,
   но да си признаят не смеят,
   че ще беснеят, 
   по залез
   и по презýмица.

Юг:
Лавър, маслина и ясен
   танцуват в безбрежната страст
   на равностранен любовен триъгълник.
   На странен трилюбоъгълник
   в безбрежната паст,
   танцуват
   ясен, маслина и лавър.


   И виждам, в средата на тази градина
   от всички посоки към мен да тичаш,
   и вместо: “обича ме-не ме обича”,
   листенца късам: “момче, или момиче?”


понеделник, 21 ноември 2016 г.

ФМО

          Те са в медиите, издателствата, университетите, конкурсите, съюзчетата и сдруженийцата, като режат талантливото или поощряват бездарното. Те ни лишават от красотата, богатството на езика и многообразието на литературните форми. Те са ФМО. Напълзяли са във всички сфери на обществения живот, но в литературата и изкуството пораженията стават все по-големи и непредсказуеми. Тъжно е, че на подчинение на ФМО са и талантливи „негри”, които за да си запазят мястото, облагите, връзките, също подават скалпелите и трионите около „прокрустовото ложе” в литературата. Тъжно е още и, че това става с мълчаливото съгласие или по-точно бездействие на държавните културни институции. Може би защото и те се ръководят от ФМО - "финансово модифицирани организми".

вторник, 8 ноември 2016 г.

Влакът - тази забравена, добродушна гъсеница в Родопите


          Гара Кърджали е пуста в тази съботна утрин. Освен нас с Катя и трите деца, които сме помъкнали, има само още двама-трима души да се мотаят тихо на перона. Качваме се и се оглеждаме в обстановката. Чистички седалки, богат избор на места – на по-високо или по-ниско ниво, сравнително чисти прозорци, което е особено важно за един фотограф, пък бил той любител. Мотрисата потегля важно и плавно като добродушна гъсеница.

   
          Скоро започват уникалните пейзажи – отдясно язовира – почти пресъхнал и точно затова сякаш още по-красив, а вляво скали и дървета в богати есенни багри. Тръпката е неописуема, а децата са възбудени. Те се местят от място на място, от гледка на гледка, тичат напред-назад, чуруликат поради свободата и пространството, което не може да им предостави автомобилния транспорт. Така де - в действителност целият влак е техен. "Подвижен в подвижното" беше мотото изписано в легендарната подводница "Наутилус" от романа на Жул Верн - та точно така се чувстваме всички ние в мотрисата.


          Не след дълго се чува сочна, но не злобна псувня откъм главата на гъсеницата, т.е. откъм машиниста и влакът забавя ход. Надигам се да видя какво става - да не би някой да е демонтирал релсите, или скални тролове да са завардили линията. Не - на самата линия се вижда крава, която не знае накъде да хване – наляво ли, надясно ли – както пееше Вили Кавалджиев, та за по-сигурно бяга направо - точно пред влака. Така караме към стотина метра и най-после свещеното добиче драсва нагоре към скалите и освобождава релсите.



вторник, 1 ноември 2016 г.

1 ноември - ден на духовната светлина българска


          Нека почитаме всички, които са работили и работят за духовното въздигане на българите, а не само за себе си. Всички тези, които са създавали бавно и според мярата си, духовния мед на ползу роду, и които не са се колебаели да извадят ако потрябва и "жило" за да защитят постигнатото. Поклон пред силата и светлината им!


понеделник, 31 октомври 2016 г.

Съквартиранти




          Когато живеех в братска Франция, съквартиранти ми бяха двама поляци и един румънец. Поляците, освен че танцуваха всеки ден мазурка, обичаха и да пийват. Отидат си за Коледа в Полша и всеки се връщаше с по един куфар с водка, после за Великден – с още един куфар, през лятната ваканция още един... И да не си помислите, че куфарите бяха от малките – не, не, най-нормални мъжки куфари, във всеки от които спокойно си влизаха 25 бутилки „Житная”, „Виборова” и „Зубровка”. В общи линии купоните протичаха по един и същ сценарий. Първо поляците най-невинно приготвяха по три тави с картофи с лук във фурната, след което казваха дружно „сматшниего”. Аз първия път бях нащрек, дали това не значи „дай да го смачкаме” или „да го пречукаме”, но после се успокоих като разбрах, че било „добър апетит”. След картофите, бавно и полека изпивахме по една бутилка водка на човек, отваряхме широко прозорците и започвахме да ревем с пълни гърла „Лили Марлен”, а ако ни оставяха завършвахме с „Разцветали яблони и груши”, като реверанс към общото ни соц-минало. Обикновено, обаче, не ни оставяха и първо съседите започваха да ни се карат на мърморещ френски, а после идваха ченгетата – също френско мърморящи и ни се заканваха, че ако не сме започнели следващия път с „Марсилезата”, или поне със „Сюр льо пон д`Авиньон”, сме щели да завършим в изтрезвителното. Националистите му с националисти. Сутрините аз най-редовно си търсех очилата в стаята на някой от поляците, без да имам най-бегла представа как са се озовали там. Пак през тези същите сутрини откривахме колко много общи мръсни думи имаме в двата езика. Големи сладури бяха тези поляци, макар и да не обичаха Лех Валенса. Аз пък винаги им се чудех, защото след жабока Кърмит, честно казано, аз най-много си обичах Желю Желев .

неделя, 23 октомври 2016 г.

Даване име на жена


                                                                                    И Адам наименува
жена си Ева (живот), защото тя беше майка на всички живи (Битие, 2:20)

Има тайнствено име, което е само за теб. Различно от това, с което всички те знаят.
Име, което зрее бавно като плод.
Трябва да го намеря и да ти го поднеса.
Буквите му ще обикалят около теб, сякаш са планетите от Слънчевата система. Ти ще бъдеш тяхно слънце и ос.
Затова ще ти дам слънчево име с ОСем букви.

Газела.
Си ти.
Балета “Жизел”.
Предчувствие за гъвкава походка. За грациозния гръб на дива котка.
“Г”-то е грация на газела.

Рап за “Р”-то.
(Изпълнява се от двама души с широки дрехи и съмнително възпитание. Единият бръмчи през цялото време, като тропа с крак на първа и пета сричка:
“Ръ-то дава ритъм, ръ-то дава ритъм”…

а другият рапира основния глас: )

“Когато погледнах за пръв път към теб,
видях че си готова като шест без пет,
само малко “ръ” май ти трябва в раменете,
малко френско “ръ” и гласът ти ще засвети.”



Обада.
Като Обада на зазОряване, изпълнявана От влюбен трубадур пОд прОзирния прОзОрец на ОбичанОтО мОмиче, пОтича “О”-то. Обадата Обладава въздуха пОд прОзОреца. Обсада ли казвате? Не. ОблОст и Обич ще се слеят в еднО “О!” О, катО издадени напред устни заОблени за целувка.
 Обятия.

сряда, 19 октомври 2016 г.

Мадам Боске и плодовете на спомените


Понякога се държим лошо със спомените си, забравяме ги, оставяме ги да прашасат и те ни отвръщат със същото.
Преди години пътувах от София за Варна с един автобус фрашкан с писатели от цял свят. Не знам как се случи, че се качих последен, но имаше само едно свободно място – до възрастна дама с приятен вид. Дамата беше вдовицата на поета Ален Боске – Норма. Във Варна, освен другите мероприятия, беше предвидено и откриване на бюст на  големия поет, живял за малко в морския град. Заприказвахме се - отначало плахо – за красотата на България, за климата и разни ей такива, както е между хора, които не знаят дали ще намерят общи теми за разговор и после лека-полека започнах да питам благата дама и за известния ù съпруг. Учудих се, че по време на Втората световна война бил първо в белгийската армия, после във френската армия, а накрая се озовава в САЩ и дебаркира в Нормандия с американските войски. Световният поет явно може да е и световен войник, що пък не. Но това, което запомних е, че после – след войната, години наред е работил активно по издателства, вестници, издавал собствено списание за поезия. Живот на бързи обороти. Работа по цели дни и нощи, чести пътувания, и жена му всъщност е била през цялото време край него – да му осигури спокойствието и комфорта така нужни на писателя. В общи линии – това ù е била работата – съпруга на писател. Когато я запитах при кого живее в САЩ – при децата си може би, тя ми отвърна: „Не, ние нямахме деца. Ален не искаше”. Свръхегоизма на големия творец, или нещо друго? Недоумявах. Гледах тази спокойна и мила жена може би към края на живота си (починала 4-5 години след нашата среща – в 2011), и знаех, че никой няма да разбере какво ù е било на душата през всичките тези години. За поета е ясно – той може да бъде капризен и жесток, щом става дума за неговото велико творчество, за удобствата му, но какво им е на тези, които са край него – това едва ли някой може да узнае в пълнота. Думите отсъстват, а мислите – съвсем.
Пътувахме, пейзажите се редяха край нас и загледани в тях всеки от нас потъваше за малко в своите си мисли. Зад нас и пред нас в автобуса се чуваше многоезичната реч на писателската гмеж. Писатели с мераци, с хъс, с амбиции, шумни и парадни. Мадам Боске седеше тиха и с благородно излъчване на седалката до мен. Такава беше и когато спомена за Марлене Дитрих – близо петнадесет години - до смъртта й, била край нея като секретар и приятел. Аз не знаех какво да я питам за актрисата – не си падам по актриси - нито днешни, нито от миналото и не се интересувам от живота им.


Понякога се държим лошо със спомените си, забравяме ги, оставяме ги да прашасат и те ни отвръщат със същото.
Знам че съдбата е въртиопашка – поднася ни каквото ù скимне. На мен беше поднесла единствената свободна седалка в един писателски автобус, в който аз бях сигурно най-невзрачната прашинка. А живота на тази жена беше минал в сянката (или в жертва) на големи личности, обкръжени самите те също от големи и известни имена. Може би тя е не по-малка фигура от тях, но за историята ще остане почти непозната.
Този спомен нахлуваше в мен докато четях преди време една от последните книги на Ален Боске „Les fruits de l`an dernier”, преведена на български като „Плодовете на миналото”. Книга пълна със случки, размисли и мнения за изкуството и литературата на поета и мислителя Боске. Книга разтърсваща, мехлем за интелигентния читател, от която си личи, че големият поет не се е държал лошо със своите спомени, а си ги е подреждал и почиствал от праха редовно, но в която, само на едно-две места споменава жена си – Норма Боске. Ей така между другото.

Плодовете на спомените не са за всички, нали.

четвъртък, 13 октомври 2016 г.

Честито, Боб!



Сякаш съм предчуствал - тази снимка е от преди два дни, а фланелката - от преди 24 години. Нещо ме чоплеше, нещо ме ръчкаше, че се крои събитие около този човек. Сега ще мога да се хваля, че съм бил два пъти на концерт на Нобелов лауреат. Честито, Боб!

вторник, 11 октомври 2016 г.

Поети и п(ист)о(л)ети

Револверът "Lefaucheux", с който Верлен стреля по Рембо

           Преди десетина години, беше намерен най-прочутият револвер във френската литература, издирван от сто четиридесет и три години. Малкият 7 - милиметров “Lefaucheux”, наподобяващ барабанлиите от уестърните е бил открит в една брюкселска изба.
          Юли 1873 г. След бурен живот из Льондьон (както французите произнасят Лондон на английски), двете “приятелки” Верлен и Рембо се озовават в Брюксел, който тогава съвсем не е Европейската столица, а е само една европейска столица. На 10-ти юли сутринта, Верлен купува от оръжейния магазин “Мontigny” револвер с 50 патрона. След като изпива порядъчно количество абсент (наричан още и „зелената фея”) по кафенетата на “Гран-плас”, той се прибира пиян в хотелската стая при Рембо, препречва вратата със стола си и стреля срещу него като процежда: “ сега ще те науча тебе, дето искаш да си заминеш”. Първият куршум засяда в дланта на Рембо, а вторият рикошира на пода. Верлен е арестуван и затворен в затвора “Амиго” в Мон, а Рембо след оказаната първа помощ се връща във Франция, където трескаво довършва “Един сезон в ада”.
          Днес пистолетът се пази в Белгийската кралска библиотека в Брюксел.

          Във Франция пък се намира пушкалото, с което е бил застрелян преди 179 г. Пушкин. Двата пистолета - на великият поет и на противника му и негов баджанак Жорж Дантес, с които са участвали в прословутия дуел на 27 януари 1837 са били взети назаем от някакъв барон и днес се съхраняват в град Амбуаз. Веднъж прибрал се във Франция с хубавата си рускиня, Дантес направил политическа кариера, като става дори сенатор и днес, в родината на Корней името му съвсем не е така диаболизирано, както е в Русия. Но това е друга история.

          Мисля си, добре че днес пистолетите не решават споровете между поетите и писателите, все пак. В медийното пространство и в социалните мрежи у нас, ги има всякакви писатели, и са все от гений нагоре. И са все непризнати, или недостатъчно признати. Страстите особено са разгорещяват след конкурсчета и наградки литературни.
          Но като правило, добрите поети май не могат да стрелят добре.
          И по-добре, нали…

сряда, 5 октомври 2016 г.

с.Шумнатица - мостът и воденицата

          Шумнатица е село в края на България. От него вече - няма накъде. Село, в което времето е заключено. Когато питах продавачката в магазина на центъра, къде мога да видя стари каменни къщи, за да ги снимам, тя вдигна рамене и каза - ами не знам, аз съм само от една година тук... Само една година - то това време ли е? Та не можах да снимам къщи - снимах само моста и старата воденица от 19 век, която скоро е била възстановена и знам, че до скоро са мелели брашно в нея. То може и сега да мелят, само че ако имат какво да мелят.





Мостът - отражение във водата

Старата воденица, която не работеше в момента. Ключът бил в еди-кой-си ми казаха  на мегдана, но аз не пожелах да го викат и да ми отключва.
Колелото, което задвижва водата


Воденицата вътре, снимана през една пролука на портата

          Снимах моста - отгоре, отдолу и после старата воденица. Мостът е стар, едносводест и както почти навсякъде в района го наричат неправилно "римски". Воденицата не работеше, беше заключена. Както е заключено и времето в това село, на края на България.

неделя, 2 октомври 2016 г.

А някои го наричат молитва...

         
          Погледът ти не те слуша -
          сам по приумица литва,
          щом седнеш кротко и се заслушаш
          в песента на пейзажа.
            Ще мърдаш устни, ще ти стане тъжно,
            без да знаеш за какво даже
            и ще усетиш – от теб нещо си тръгва –
    някои го наричат молитва.

четвъртък, 29 септември 2016 г.

Приключението "Шан кая"

          Пътуванията са ценни най-вече с това, че дават възможност да срещнеш невероятни хора. Силни като скали и нежни като сълза божия. Хора, които здраво са се намърдали в пространството и времето, и осветяват кротко ежедневието ни. Та и пътят до „Шан кая” е осеян с такива познанства. Още от предния ден се срещаме с Николай Нинов и обаятелната му спътница Лидия, а с тях е, разбира се, и Венци – тоз виден утроболог, поет и приятел. Същата вечер слушаме и омагьосващите разкази на Юмер Тасим от хотелския комплекс на брега на Арда, който се оказа също интересен събеседник и философ.
          На 24-ти септември, потегляме четиримата по посока на Поточница, където ни посреща Айхан. И дума не може да става да се измъкнем от гостоприемството му и от кулинарните изкушения на жена му Мелиха. Ние и не искаме да се измъкнем, затова сядаме на масата, лапаме вкусотии, пием кафе и чепкаме житейски лакърдии, каквито в града не можеш да чуеш. Радваме се на тези грейнали млади хора, как след всяко наше посещение недовършената им къща става все по-довършена, смеем се когато Айхан казва, че кучето му е пенсионер, или че лисиците вече посещават курника му на смени, затова и броят им в двора расте, а на кокошките - намалява. 
          После по план-график следва смяна на тойотата на Николай с едно препатило голфче, че бай Тошо не смогнал да асфалтира междуселския път, по който трябва да поемем и ни трябва по-междуселска кола. 


Столът с половин седалка, на който човек може да седне и да си напълни душата с планина

          Минаваме Морянци и поемаме към село Сладкодум. Знаем, че там търкалят животеца си сизифовски единствено бай Ибрям и жена му, като единия от тях - май жената, била кмет на мъжа си. И на селото де. Пътят не е чак толкова разчорлен, бил съм по много по-страшни пътища, но на места слизаме за да облекчим голфчето - все пак и то се задъхва, а и да усетим мириса на тревите и да пуснем тъмните делнични птици да излетят от душите ни. Наближаваме към виждащите се отдалеч две-три странни коли пред неугледна къща, но първо забелязвам един стол. Стол? Да, стол. Дървен и овехтял, като излязъл от разказ на Вазов, ей така самотно запокитен сред природата. Той е обърнат към джендемясалият източнородопски пейзаж, а край него се вижда, че тревата е отъпкана - значи някой идва често тук, сяда, пълни душата си с планина, пуши и се опитва да помири вселената с мислите си. А може би се моли, че както виждам тук джамия няма. Не се сдържам и веднага вадя апарата, като модерен каубоец. Модерните каубойци използват айфони и фотоапарати, вместо пищови. През това време Николай и Лидия вече са при бай Ибрям, а той ги посрещнал с думите: "ей, ама сякаш Господ ви праща".  Много ясно, че сме му се паднали от Господ, а не от моментната лотария. Приближаваме и останалите, и виждаме нещо като самоделен канал за ремонт на автомобили, в края на който стои, съвсем като истински, стар москвич, а двигателя му се е кротнал отстрани. Всъщност всичко - москвича, дюшека върху предния калник, канала, куката завързана на самоделна дървена арка, самият собственик - всичко е като някаква артинсталация - извън времето и сбърканящината на целия наш виртуално нафукан свят. Оказва се, че бай Ибрям иска да стегне легендарното возило, но му трябвала помощ за да премести тежкия двигател с един-два метра, точно под куката. 




Венци, бай Ибрям и Николай Нинов, подпряни на едно легендарно возило

          Разприказваме се с него и той ни казва, че сам го ремонтира, и че този москвич го е направил инженер. По надолу се вижда другият московец - той си е в движение и с него сладкодумецът обикалял до околните села, когато му се наложи. Гледам ги, радвам им се (на москвичите) и си спомням, че на подобен и аз се учих да карам и аз го разглобявах, защото баща ми имаше почти същия. Че какво им е - те са си почти като автомобили. Нашето голфче се е сгушило от срам край тези легенди и си трае. 
          Преди да тръгнем, добрякът Бай Ибрям ни предупреждава, че имало много змии - толкоз много тази година, че той даже се чудел кой ги пуска, мааму стара, а после ни показва пътя, казва ни кога трябва да завием наляво, кога надясно, кога въобще да не завиваме, след което се разделяме като стари приятели.

понеделник, 26 септември 2016 г.

Орешари - Арката и "Небесната пещера"

          Отново моето любимо място - защитена местност Орешари, край р.Арда, но този път съм с по-голяма компания и обръщам внимание на нови детайли. Първо се покачваме най-отгоре на скалата - над самата Арка. Оттам гледката към Арда и цялата околност е магична - като от птичи поглед. Добиваме донякъде представа какво виждат орлите и лешоядите, които гнездят в района. Впрочем точно над главите ни се реят двойка орли и аз се изкушавам да ги снимам, но с моя фотоапарат, а и предвид голямата височина, знам че снимката няма да е добра и затова после изтривам всичко. Най-отгоре, освен оръфания български трибагреник, забелязваме и интересно стъпаловидно изсичане с кръгла форма и с неизвестно предназначение, което е поредното доказателство, заедно с многобройните ниши, че мястото е било светилище в древността и тук хората здраво са шетали и са извършвали култови ритуали.  Слизаме към Арката от другия, югозападен край на скалата. Този път освен големите пещери, забелязвам нови неща - ту някоя издатина приличаща на непознат фосил, ту някой "пазител", който скрито ни наблюдава, ту дебелия "ствол" на поне тридесетгодишен бръшлян покатерил се на десет метра нагоре по скалата.

 Поглед от върха на скалите над Арката. Насреща се вижда съседната скала също с ниши, която приютява и "Попмартиновата дупка".


Интересно изсичане служило за неизвестен ритуал в древността, или е било част от крепостни съоръжения в средновековието. Какво е, с най-голяма вероятност биха могли да кажат археолозите

Много вероятно е това да е голям фосил от неизвестен вид, сраснал се със скалата. Големината му е колкото телешка глава. Вижда се порьозната структура, като на голяма кост