неделя, 31 януари 2016 г.

"Уроборос" - откъс от романа


Бавно, сякаш дялка думите си с длето по надгробна плоча, ножарят започва да говори.

- Някога, в началото на ХІХ век, моите прадеди са живели на югоизток от Корте, в селище, разположено в полите на планината, там, където започва долината на Алезани. До преди петдесетина години, още можеха да се видят останки от къщата ни, обрасли с диви смокини и капинаци. Сега вече нищо не е останало. По-старите хора са я помнели като „къщата на десетте пушки”. По това време всички домове в Корсика били наричани по този начин, според броя на мъжете, годни да носят оръжие. Ако е имало баща и син в една къща, то това било къща от две пушки, ако е имало петима мъже – къща с пет пушки и т. н. Те били баща и девет братя – макар че според друг източник, мъжете били дванадесет и къщата наричали “къщата на дванадесетте пушки”. Десет, или дванадесет – това не е толкова важно. Фамилията им била Джованали. Ти сигурно не си чувал за Джованалите. Те са потомци на една религиозна секта, ерес, просъществувала от ХІV век чак до... не се знае до кога. Казват, че била вдъхновена от катарите в Ломбардия и албигойците в Южна Франция, които пък били, ти по-добре знаеш, продължители на учението на българските богомили. През ХVІІІ век, сектата не съществувала вече, а Джованали било фамилно име на няколко семейства, пръснати из цяла Корсика. По времето, за което става дума, в „къщата на десетте пушки” живеело последното семейство с това име. Име, обругавано, презирано, осмивано. Но все пак преминало през вековете и запазило се благодарение на гордостта, или на вендетата – кръвното отмъщение. Аз съм потомък именно на тези Джованали. В рода ни ножарството се предава от поколение на поколение. Моят пра-пра- и т.н. дядо и неговите братя имали сестра - много красива девойка. Веднъж, скоро след като се оженил дядо ми, тя била отвлечена в гората и изнасилена брутално. За да запази честта си неопетнена, тя се обесила, а няколко дни след това хора от селото намерили насилника - с нож в гърба. Някой от братята отмъстил за сестра си. Разбрало се, обаче, че убитото момче било от голямо и заможно семейство. Така се положило началото на една истинска междусемейна война. Един по един падали братята, защото вендетата има много простичко правило – започне ли, не свършва, докато не бъде убит и последния пълнолетен мъж от едното от враждуващите семейства. Това траело понякога десетилетия. Сенека, знаеш кой е Сенека, този добродетелен стоик е бил заточен доста години тук на острова, та той е казвал: “От всички корсикански обичаи, на най-голяма почит е вендетата”. Останал само моят пра-пра-дядо със своята невеста – девойка от фамилията Ралцони. За да оттърве кожата, той избягал в Марсилия и чак след много години се върнал и се установил в Корте, като приел фамилията на жена си – Ралцони. За Ралцоните също има предание, че били джованали, дошли от Италия, някъде към ХІV или ХV век, но може би това е само легенда. Оттогава всъщност, името Джованали се изличило от историята на Корсика. Пра-пра-дядо ми, вече като Ралцони, открил ножарски дюкян. Ножът, който ти показах, остана от него. 


(Иво Георгиев, "Уроборос", Издателство "Жанет-45", 2012 г)

петък, 29 януари 2016 г.

"Половите идентичности" обяснени от Мимито

          Още като малък мама и тати ми казваха, че децата ги носят щъркелите. Звучеше красиво и съм го запомнил. После пораснах и разбрах, че децата се правели от една мама и един тати. Аха - значи имало два пола – пол „мама” и пол „тати”. Сега вече съм по-голям и в часовете по анатомия на човека това с двата пола се потвърди само дето там ги наричаха женски и мъжки. От Мимито, с която седим на един чин, разбрах, че нещата са по-сложни – имало батковци дето не обичат да се гушкат с какички, а пак с батковци, както и какички дето не искали да си лягат с батковци. Тя им викаше педераси, на тези първите, а на другите - лезбийки. Честно да ви кажа съвсем се дезориентирам от ден на ден – един от по-горния клас ми разказваше преди време, че имало хора дето са се родили с пол „татко”, но искали с операция да си сменят пола на „мама”… Щура работа.
          И нали вече поназнайвам английски, реших сам да проуча тази работа. Онзи ден чета в британски вестник, че деца по-малки от мен - тринайсетгодишни ученици от Острова били поканени да участват в проучване като определят своята полова идентичност. Те трябвало да избират измежду… 25 възможни отговора. Сред отговорите в анкетата, подкрепяна от правителството имало и такива „идентичности” като „полово неопределен”, „полу-момиче” или „триполов”. Нещо не мога да вдяна – явно английския ми е слаб още – какво е това триполов, или полу-момиче. Писах бележка на Мимито. Тя ми отговори, че след часовете ще ми обясни. Иначе целта на това питане била да се установи доколко половете имали значение за нас децата.


Проекто-анкетата за британските ученици (в. "Дейли мейл")

          Някакъв женски комитет пък, цитиран от същият вестник даже твърдял, че 650 000 британци „вероятно” се чувстват полово несъвместими с тялото, което имат. Откачена работа, нали ви казвам.
          След училище отидохме вкъщи с Мими. Казах и как преди месец, тати четеше на мама статия от френски вестник за странни полови идентичности, в която се обясняваше какво значело например „пансексуален”, „сколиосексуален” и ей такива щуротии. Мимито плесна с ръце и пожела да ме изпита какво съм запомнил (щото аз подслушвах) и аз започнах:
          „асексуален” – човек, който не изпитвал полово влечение към другите (без значение от кой пол). „Ясно, - каза Мимито – още едни будали дето разчитат на щъркелите за съществуването на човечеството”;
          „грейсексуален” – това пък бил такъв, който бил по средата между полово активен и асексуален тип поведение. Тези, които се определяли като „грейсексуални”, в същото време можело да бъдат гей или хетеро определящи се. Тук Мимито се сети – не знам защо, че Моканина  казвал: „Боже, колко мъка има по тоя свят”. Кой беше тоз Моканина, ма Мими – и той ли е грей-таквоз?
          „литромантик” ( “lithromantic”) – който изпитвал любовни чувства, но не желаел те да са взаимни. Туй пък как да го разбирам – че аз даже кучето си като обичам искам и то да ме обича, пък, хората…
          „пансексуален” – който можел да се влюби в човек от всеки пол; „Мими, дай само да уточним все пак колко бяха половете, че съвсем му изпуснах края.” Пък тя ме плясна по коляното и ми каза „глупчо”.
          „панромантичен” – който можел да изпитва чувства, но без сексуално желание, към човек от всеки пол; „Баба Мара – започва Мимито – казва, че туй е често срещано при растенията – и те изпитвали чувства към хората”. „Добре че ние не сме растения, изтърсих аз”;
          „сколиосексуален” – който изпитвал сексуално привличане към хора, които не спадали към двуполюсния модел – мъж-жена (според сайта Genderqueerid.com). Влязохме с Мимито в сайта и там се казваше още, че този термин не описва привличане към определен пол, нито половия статус зададен при раждането. Объркано е, ама това е положението. Мимито каза, че това щяла да ми го обясни чрез метода на допускане на противоположното и не знам защо ме целуна.
          После  - понеже мама и тати ги нямаше в къщи, ние с Мими се отдадохме на много приятни обяснения за половата ориентация на младите и забравихме съвсем за анкетата в онова английско вестниче.
          Който иска по-добре да се ориентира сред половите ориентации на хората и няма някоя като Мимито наблизо за да му ги разтълкува, може да посети ей този сайт, например.


понеделник, 25 януари 2016 г.

Алпхорн


Йост имаше дълги, октоподести пръсти, а жена му седеше зад мен, на задната седалка, макар това да не е най-важното в разказа. Започвам по този начин само защото не мога да започна така: “онази нощ, на вилата на Шарли Мита в Швейцарските Алпи ме наебаха”. Ще се съгласите, че такова начало въобще не е магично, нито пък отговаря съвсем на истината, колкото и тайнствена да е тя. Затова и никога няма да започна така един разказ.
Без да го усуквам повече, продължавам: Йост, докато шофираше, хванал кормилото с дългите си октоподести пръсти ми обясняваше, че алпийският рог, или алпхорн, както още се наричал, се изработвал най-често от иглолистно дърво. Дълъг бил три метра и четирийсет, но се разглобявал на две или на три части, за да е по-удобен за пренасяне. Неговият се разглобявал на три. А жена му – не знам дали ви казах, седеше зад мен, на задната седалка.    
-                             Духа се както при тромпета – не е много трудно, но се иска тренинг на устните. – поясняваше Йост на своя френски с много симпатичен немски акцент.
-                             И какви пиеси свирите? – попитах аз, заради свободата на изразяване, а и от любопитство.
-                             Знаеш ли, малко творби има писани за алпийски рог – започна Йост. – От класиците, Леополд Моцарт – бащата на Волфганг Амадеус е писал за този инструмент. Творби за квартет пък, има още по-малко, така че срещаме големи трудности с намирането на партитури. Понякога сме принудени да дублираме гласове и да свирим практически трио и даже дуо.
Преди век и нещо, великият Брамс…
И ми разказа за втори път случката с Брамс, но за да не губим темпо, ще ви я разкажа по-нататък.
Спрях да питам. Случваше ми се да замлъквам внезапно - понякога от стеснение, понякога за да изглеждам по-умен. Започнах да се чудя, какво ли е накарало хората по тези места да измислят такъв дълъг инструмент. Дали височината на високите, сини планини? Едва ли, защото по тази логика селяните в Хималаите би трябвало да свирят на инструменти от по шест-седем метра.
Преди месец, Йост ме беше поканил на концерт в Нион. Негов приятел от Лозана - и то не кой да е, а известният Йозеф Молнар, представяше пред публика албум със свои изпълнения на алпийски рог в съпровод на пиано. Дотогава и не подозирах, че може да съществува такъв дует. Аз не съм човек с еснафски предразсъдъци и веднага “щракнах”, че тромавият алпхорн в съчетание с виртуозното, по калиграфски прецизно пиано звучеше адски нестандартно. Подкефих се. Рогът вървеше напред демонстрирайки сила, като валяк, сякаш без да се съобразява с богатия диапазон на пианото, но в същото време без нито един излишен тон. Просто бях всмукан от сладката бездна на тази музика. Към края на концерта съвсем определено ми изплува оня разказ на Ромен Гари, в който един гигант, висок близо три метра, избягал с жената на директора на цирка, в който работел. Тя била лилипутка - висока осемдесет сантиметра. И директорът на цирка, в разказа, се питаше: “много ми е любопитно, как го правят, много ми е любопитно”. Докато слушах прехласнат това безмилостно съзвучие на дългият три метра алпийски рог с нежното, женствено пиано, в главата ми кънтеше: “как го правят”. След малко пак: “как го правят”. Но го правеха и се получаваше добре. Именно защото двата инструмента бяха напълно различни и сякаш несъвместими. След концерта си купих диска и взех автограф от Йозеф Молнар. От пианиста – не.
Когато пристигнахме на вилата – трябва да е било към шест следобед, Шарли Мита ни посрещна отпред, с добре отрепетирано  гостоприемство. Вилата му беше с типичната за този край архитектура – долния етаж изграден от масивен камък, а втория етаж и мансардите бяха почти изцяло направени от импрегнирано дърво. От всички страни беше заобиколена от добре поддържана, скучновата, зелена морава, в която имах усещането, че не пъпли дори една мравчица.
Разтоварихме багажа и музикантите веднага взеха да вадят калъфите и да сглобяват инструментите. За да не им се мотам в краката, аз се заех да вдишвам яростно и с пълни гърди прекрасния въздух и да възприемам гледката, която се откриваше надолу към долината с град Сион и към отсрещния масив на Алпите. Направиха ми впечатление две неща: от всички вили наоколо, на видно място, неумолимо се вееше швейцарския флаг и имаше много цъфнало мушкато по балконите. Всичко това, заедно с всеобщата еднакво сресана зеленина, страшно ми приличаше на пейзаж от многократно получавана една и съща пощенска картичка.
          Четирите инструмента, вече сглобени, бяха подпрени на стената на вилата, за “да свикнат” с околната температура.
Шарли (с неговото добре отрепетирано гостоприемство) беше подредил за аперитив два вида бяло вино, собствено производство и за мезе – фъстъци и зелени маслини. Започнахме да подгряваме с лек разговор за малки неща и големи първи глътки. Освен Йост, още двама от квартета бяха с жените си – все дами на възраст около петдесетте, с балсамирана някогашна хубост. Подпитваха ме как се чувствам в страната, харесва ли ми? Във въпросителните им изражения долавях, че се чудят – какъвто съм финяга - какво ли правя в съботите и неделите. Те нямаше как да знаят, че хубавото на самотата е това, че те кара по-често да си измисляш паралелни животи и понякога да се чудиш – сега в кой от паралелните си светове се намираш.


четвъртък, 21 януари 2016 г.

Джакузи

Безброй са имената на хорицата едва свързващи двата края, тръгнали през 19-ти и първата половина на 20 век за голямата митична страна отвъд Атлантика, наречена просто Америка. Явно тогава терминът „евроатлантически ценности” се е свеждал само до „отвъдатлантически ценности”, а Европа, задъхваща се от аристократизъм и традиционализъм, никой не я е броял за слива. Много от тези хорица са загинали, много са се влели в масата на посредствено живуркащите в Новия свят, но единици все пак са успели да яхнат световната известност и успех. Към тези единици би трябвало да причислим и италианската фамилия Якуци (Jacuzzi).
Седем братя и шест сестри емигрират заедно с родителите си в началото на 20 век от Северна Италия за Калифорния в преследване на мечтата за по-добър живот. Звучи като приказка, но едва ли е било лесно такова решение - 15-членно семейство да потегли към несигурността и неизвестността.


Част от Джакузи брадърс в работилницата им в Калифорния

        Американците разбира се, побързали да променят произношението на името им и от Якуци то станало Джакузи. В началото – като всички новопристигнали и те си плюят на ръцете и започват да бачкат здраво и каквото им падне - берат портокали, помагат в лозарството, а някои от братята се опитват да приложат своята сръчност на механици в бързо развиващата се авиационна индустрия. Звучи ви познато и днес нали, сякаш нищо не се променило за тези 100 и кусур години.
По време на Първата световна война Джакузи, или поне по-големите синове от фамилията, изобретяват дървено самолетно витло с подобрени качества, а по-късно и затворена самолетна кабина, която е била внедрена при пощенските самолети. Може би са имали наистина дарба и голямо бъдеще в аеропланната индустрия, но когато през 1921 г единият от братята загива в самолетна катастрофа, те изоставят мераците си в тази сфера. А може би и защото са чули, че едно българче – Асен Йорданов вече е пристигнал в САЩ и за тях няма да има големи шансове за развитие в самолетостроенето. Така или иначе някъде от този момент нататък те се ориентират към правенето на водни помпи за земеделието – и са ги правели добре, щом като печелят медали на някои земеделски изложения. Дело на „Джакузи брос” е първата потопяема помпа, която предизвиква фурор сред американските фермери, но тяхно изобретение е и огромен вентилатор, подобен на днешните ветрогенератори, който е трябвало да предпазва посевите от мразове.


50 % въздух + 50 % вода= хубав хидромасаж

понеделник, 18 януари 2016 г.

"История на Първото българско царство"- Стивън Рънсиман

          Интересна личност е този англичанин. Когато издава книгата през 1930 г, е само на 27 години. Ерудит, полиглот, владеещ латински и гръцки между другите езици, той е завладян от любовта към историята и особено към историята на Източната Римска империя и на Балканите през средните векове.
          Книгата е сериозен труд, плод на няколко години работа, която той самият определя като "дръзко начинание"  в предговора си 50 години след издаването. Пак там пише, че "за всеки възрастен човек е любопитно да препрочете онова, което е писал в своята младост. Неточности и погрешни тълкувания се набиват в очи и често се питаш как може да се пишат такива глупости, а пък се случва и с някакво самодоволство човек да си помисли: колко съм бил умен.Сега не бих се сетил."
          Както казах трудът е издаден през 1930 г в Лондон и от днешна гледна точка не може да ни изненада с нещо ново, което не знаем. Изворите, с които той борави така перфектно, също са познати - те не са много за онзи период, но интересна е гледната точка на един чужденец, който не е обременен от мисълта да представя фактите в благоприятна за страната светлина, а да тушира някои неприятни подробности.


Прием на цар Симеон в Константинопол и битката при Ахелой - миниатюра от Манасиевата хроника 14 в.

          Той пише: "В Източна Европа страстите са били прекалено бурни, а на Запад се е утвърдило мнението, че в Източна Европа не се е случило нищо съществено до възникването на т.нар."Източен въпрос" през 18 в. Така Първата българска държава е останала смътен и малко известен период. Дори самото й име звучи изненадващо за западноевропееца." И като се замислим това наистина е така.
          Много неща правят впечатление в книгата - аз ще се огранича само до няколко цитата за да не става твърде дълго това изложение:
          "Неубедителна е и разпространената версия, че прабългарските завоеватели са били само една шепа хора. Племето, което се заселило в Оглос и с такава лекота разгромило голямата добре обучена имперска войска, трябва да е било, съдейки по описанията на имперските историци, значително на брой."
          Рънсиман категорично не признава съществуването на хан Пресиян като самостоятелен владетел след Маламир и преди Борис. Според него по всяка вероятност Пресиян е бил висш военачалник, от знатен род, но не и хан.

петък, 15 януари 2016 г.

Мамка ти, домнуле сомнуле

     
          От колата до брега на язовира настъпил пет черни бръмбара. Два мъжки и три женски, но Мишо Сома даже не ги забелязал. Макар и видимо подмладен този ден, той все пак отдавна не бил във възрастта да ахва радостно от всяка пълзяща и мърдаща твар. Просто ги настъпил без да иска.

          Малко преди това, бил спрял съвсем хладнокръвно оранжевия москвич направо в камънака, встрани от пътя и въпреки страничния наклон. От руското возило до водата имало не повече от 40 дни разстояние. Оп! Чакай! Това с четиридесетте дни ще остане чак след края на разказа, а тук трябва да е: “не повече от 40 метра разстояние”.

          Водата била спокойна, с бледа, млечно-сивкава мараня над нея като ореол. Сторило му се дори, че имала малко лукав вид, сякаш криела нещо. Мястото не било от най-привлекателните, било направо грозно – обрасло с онези сухи драки, дето им викали “христов венец”, с жълти като бабини зъби трошливи камънаци и без нито едно дръвче за сенчица, или за просветление. Но за Мишо Сома, то било много магическо. Тук, два пъти вече – информацията била от достоверен източник - се появявал сом. Бавен и невероятен, като Лохнеското чудовище, така го описвали очевидците със страхопочитание. И пак точно за тази вода, врачката от едно турско село му предрекла, че “ще хванеш нещо, дето веднъж се хваща, но много да внимаваш да не ти се изплъзне друго”.


          Не знам дали вие знаете, какво е да си обсебен от желанието, какво ти, направо от манията, да хванеш сом. Както се вика, влязла му била сомова кост в мозъка. Станал бил като сомнамбул. До късно вечер обикалял разни маниашки сайтове за риболов, които все завършвали накрая на “.com ”. И това го влудявало още повече, защото той го четял като “сом”. В специализирана литература научил не само латинското име на сома, но и как му викали на седем други езика. Разказвал на свои приятели-рибари: “ще хвана такъв сом, че да нахраня половината Сомалия”. До такава степен се бил повредил, та даже познатите му твърдели, че настъпили морфологични изменения в него - главата му се била приплеснала от темето към брадичката, а устата му се опънала към двете уши, досущ като сомова муцуна. Да не говорим за погледа – един такъв рибен и във всяко отношение, досущ като поглед на звено от върха на хранителната верига.
          Затова и Мишо, хванал здраво новия си турски харпун, кепа и двете въдици с лазерно наточени куки и тройки, въобще не забелязал онези пет черни бръмбара, дето ги споменахме в началото. Направо ги прегазил като Хитлер Полша.

неделя, 10 януари 2016 г.

Да тичаш, или да не тичаш когато вали...what a question

1992 година. В началото на лятото бях приет на стаж във Федералната Станция по агрономически изследвания в Нион, Швейцария и смятах, че съм хванал Бог за...мантията.
Един юлски ден по обед, вървяхме към столовата с част от колегите научни работници – все млади и готини хора, когато плисна проливен, летен дъжд. Всички взехме да тичаме инстинктивно за да минем по-бързо разстоянието от  има-няма 80-100 метра.. Само колегата Серж вървеше бавно под дъжда с достойнство и видима гордост. Тогава се разрази спор между мен и него. Той твърдеше, че е глупаво при силен дъжд да се тича, защото ако тичаш се мокриш повече, отколкото ако вървиш спокойно. При по-висока скорост си обирал повече капки. Аз застъпвах обратната теза – че тичайки изминаваш разстоянието по-бързо, т.е. по-кратко време си изложен на капките. Другите се чудеха коя страна да вземат, защото Серж беше ерудит и всички ценяха неговото мнение – включително и аз. После много пъти съм се замислял върху това – кое е по-добре, защото така и не бях убеден от тезата на моя швейцарски колега, но пък бях разколебан и в моето мнение.


Преди 2-3 години попаднах на проучване на полски физик и немски текстилен спец - те двамата правят заключението, че има оптимална скорост, при която ще си най-малко мокър, като тя зависела от посоката на вятъра. Да, обаче преди няколко месеца се запознах с друго изследване от 2012 г. Италианският професор Франко Боци, който явно има богат опит с ходенето в дъжд без чадър, е на мнение, че онези двамата симпатяги – символ на полско-немската дружба, не са прави. Според неговата публикация в „The European Journal of Physics” колко ще сме мокри при дъжд, зависело от отношението височина-дебелина на нашето тяло – това първо, после от вятъра, и на трето място от големината на дъждовните капки. Елементарно, Уотсън! – би казал Холмс, разтваряйки си просто чадъра над главата.
Най-общо – в повечето случаи, най-добре, според проф.Боци, било все пак да си плюеш на петите и да тичаш колкото се може по-бързо. Ако вятъра е насрещен – важало същото правило, но ако е откъм гърба ти, тогава оптималната скорост на движение трябвало да е равна на скоростта на вятъра.
Все пак проф.Боци, накрая промърморва, че въпроса с движението на жив човек по време на  дъжд и неговата мокрота е много сложен и че много фактори участват в това уравнение, с което явно е искал да излезе сух от цялата работа. Като не се споменава нито дума за такива фактори като дали човекът е влюбен, какво е закусил  сутринта, а да не говорим за земното притегляне, което както знаем не е еднакво на различните места от Земята.
Ех, Серж, що ми се струва, че все пак в онзи летен швейцарски ден, аз съм бил по-прав (а и по – сух) в тогавашния ни спор. Макар че когато човек е млад, бъдещето му – светло, а Женевското езеро – хем на една ръка разстояние, хем - до коляно, не му пука изобщо дали ще се намокри малко повече при един евентуален дъжд, дали капките падат под крив ъгъл и откъде духал вятъра.


петък, 8 януари 2016 г.

"Магарешки бодил"



Първото ми видео, правено преди няколко години, на един въжен мост, на 15 метра над водата. Всички участници - и малки и големи се забавлявахме чудесно и в крайна сметка, мисля че се получи един приличен купон. Песничката е без претенции и се бъзика с това, което някои все още наричат "преход" - т.е. какво беше, какво искахме да бъде, а какво стана...

неделя, 3 януари 2016 г.

Бързите варвари

Едва ли някой си спомня края на разказа „Исус ми прати sms” писан преди десетина години може би. Там двама пройдохи и пияници отиват на някакъв купон където се насвяткват порядъчно, но покрай пиянските изцепки, автора пробутва и някои "бързи" размисли. Ето цитат:

          „Куклата Ям последно се опитвала да артикулира, че трябвало да се построят „фаст чърч” – „бързи църкви”. Ама от устата му излизало нещо като „фастъче”, на което аз съм се смеел с несигурен и оклюмал смях. Та тези „фаст чърч” щели да бъдат за летящите с бързи коли, хранещите се с „бързи закуски”, забързани, делови хора, където щели в движение да теглят по една „бърза молитва”, прочетена от екрана над олтара или от мобилния телефон. „

          И понеже аз съм от тези хора дето постоянно си дават среща с въпроси, които много хора искат да избегнат, продължавам да се терзая.
  • Защо децата ни четат малко? 
  • Защо все по-малко хора се интересуват от култура, особено у нас? 
  • Защо киното се унифицира и кой е този съвременен Прокруст, който го вкарва все в един и същ (безинтересен) калъп? 
  • Защо изчезнаха книжарниците? 
  • Защо радиото вече губи сили като културна институция?


          Нещо май си отива... И това нещо не е само младостта, както се пееше в онази песничка. Отива си една стара, красива култура, защото са дошли бързите варвари. Културата на тези бързи варвари е такава, каквато е загатната в края на цитирания вече мой разказ – тя е поредица от ритуали, от дейности които се вършат в бързина, докато се движат от точка „А” до точка „Б” – вършат се между другото. Това е бърза култура, повърхностна култура.
          Бързите варвари нямат време да прочетат една книга от край до край – те прелистват набързо началото, средата и края за да добият представа за някой автор. Нямат време да гледат филм бавно и спокойно, особено ако е филм с взаимоотношения, а не с екшън-действие.
          В днешния свят има все по-малко дълбочина, философия – той не иска да си губи времето с постоянство и проучване в детайли на една тема. Бързите варвари са хора на шоковата култура. Те са като всички нас – добре облечени, красиви, имат топла вода и обноски, но подскачат в интересите си от спорт към видеоигри, модни маратонки или английски, като в рекламите – бързо и повърхностно.

       Нещо май си отива...Новите технологии смалиха света, но го направиха и много по-динамичен и повърхностен. Не ни остава нищо друго освен постепенно и ние да станем бързи варвари, да кажем „амин” на бавността и да запалим една „бърза свещ” в някоя „бърза църква”.