Пуснете си песента „Къщата на изгряващото слънце” – „The House of the rising sun”, докато четете тези редове. Която версия искате - на Боб Дилън, или на Джими
Хендрикс. Ако обичате да ходите на море в Гърция, можете да изберете "морския" глас на Демис Русос. Настанете се удобно и започваме.
Израснали сме с приказките за жабата, която станала
принц и за Пепеляшка, която знаем каква станала. В приказките, крайностите са любим
похват и са доведени до съвършенство. Бързото и лесно издигане от тинята до
богатството е хилядолетна мечта на човека. В живот, в който всичко е низ от
случайности – от раждането до смъртта, защо да не мечтаеш за щастливия
„джакпот”. Днес тази мечта е свързана най-вече с политиката или с хазартните игри.
Масовите надежди са свързани с второто.
Наскоро срещам мой познат, започнал работа в една от
игралните зали на града. След „здрасти-здрасти” и разговор за времето, ми
споделя, че още не може да се начуди, какъв странен град е Кърджали. С
30-хилядно население има - няма, а пък с десет игрални зали, които почти винаги
са пълни. Това, ми вика, е голям феномен за мен. Отговорих му, че то горе-долу
и Монако е със същото съотношение население-брой казина, само дето е на море, а
ние сме на язовир. Разсмяхме се. Но само това да беше, продължавам – добре, ами
ако се огледа наоколо ще види как в целия град, какво ти – в цялата държава
дори, бедни и още по-бедни, учени и недоучени, жени и мъже, слаби и дебели,
ученици и пенсионери – с две думи „куцо и сакато”, търкат по едни шарени
листчета. Или играят тото. Или участват в лотарии разни. В телевизионни игри на
късмета. Все с тази надежда - човекоединицата да изплува (бързо и лесно) от тинята
и да заживее като принц. Или поне като „цар” Киро.
Някак тайно и полека, още неотърсили се от суматохата
и ентусиазма на новия строй, усетихме, че ставаме все по-свободни и по-бедни, и
започнахме да се уповаваме все повече на хазарта. На заровете на случайността.
„Зар” идва от арабското „аz-zahr”. Испанците го изговаряли слято - „azar”, после
французите приели думата като „хазар” със смисъл на „случайност”, „късмет”, „хазарт”.
От тях пък през немците, думата, кой знае по какви случайности на съдбата дошла
и на изток – по посока на изгряващото слънце.
Една от първите песни, които научих да дрънкам на
китара беше „House of the rising sun”. Версията на „Енимълс” е една от многото версии на
тази песен, но аз много си я обичам защото сме родени в една година. Тогава,
когато я дрънках, още не бях вникнал, че в песента, едно момче оплаква черната
си участ на пристрастен играч на хазартни игри из вертепите на Ню Орлеан.
Първото ми докосване до хазарта (без да броим няколкото
фиша от „Тото 2”) стана в края на 1990 г, в сърцето на Монте Карло. Бяхме с
група от четиридесетина студенти от цял свят и цвят, и след прочутата
ботаническа градина на Монако, след прочутия Океанографски музей с аквариум, на
който Жак-Ив Кусто е бил дълги години директор, посетихме и едно от централните
казина - една от „къщите на изгряващото слънце”. Нищо не разбирах от хазартни
игри, защото като пионерчета и комсомолчета кой знае защо не ни учеха как се
играе на рулетка или на игрални автомати, макар че искаха да сме всестранно
развити личности. Миловидна американка от групата ми обясни как да сръчквам
„едноръките бандити” – игралните автомати с ръчка. След час и половина като
излязохме навън се оказа, че само аз и една австралийка сме на печалба –
останалите изгубили суми от по петдесет-сто франка. Е, с тези 90 франка не
станах принц, както се досещате. Може би повече шансове щях да имам ако бях
ухажвал принцеса Стефани, която тогава още не беше омъжена. Този факт с
печалбата от Монако, обаче не го споменавам в автобиографията си.
Защо хазартната страст придобива все по-голямо
значение в живота ни? Защо все повече хора са склонни да дават големи или
по-малки суми (но редовно)? Защо много човекоединици – най-вече мъже, осъмват в
някоя „къща на изгряващото слънце” и си профукват заплатите с надеждата от жаби
да станат принцове. И все си остават „жаби”. Ами защото сме бедни. И сме
мечтатели. Бедни мечтатели. Факт е, че „gambling”-ът води до
социални проблеми най-вече сред по-бедните слоеве на населението, а такива –
наспорил Господ у нас. Парадокс е и, че тези слоеве харчат най-много пари за
игри. Играещите хазартни игри (вкл.и тото) често се опитват да си самовнушават,
че могат да повишат шанса си, чрез специални техники, знания, суеверия, като не
искат и да чуят, че всичко е чист късмет, който не се поддава на никакви знания
и техники. За „6 от 49” се знае, че шанса е 1 на 14 милиона. Значи ако увеличим
петкратно размерите на летния ни плувен басейн с олимпийски размери и наредим
14 милиона фиша с всяка една от комбинациите (малко ме съмнява дали ще се
поберат всички в такъв басейн), помислете какъв ще е шанса с едно бръкване само,
да уцелите печелившия фиш. При игралните автомати пък, страстта се
поддържа от дребни печалби или бонуси, но като се тегли чертата, при редовна
игра, със сигурност играчът ще е на минус за по-дълъг период от време. Пристрастеността
се поддържа и от възпитанието, което са ни дали и приказките – че късмета идва
при този, който е добър и е слушкал. При този, който се е мъчил и страдал много
в живота. При този, който има „кауза” и иска да направи добро на другия. И
оттам мисленето ни цял живот е такова – „много се мъчих и трудих тази седмица (месец,
година, две, десет) и сега сто на сто ще бъда компенсиран от съдбата”. Заслужавам
го. Е, да, ама на съдбата – тя затова е съдба - не й пука за теб и дали си се
мъчил или не.
И малко по малко това води до пристрастеност и до
загуба на пари и нерви. До отчужденост.
А „къщите на изгряващото слънце” ще ги има винаги, те
са бизнес, който печели от нас огромни суми само за това, че ни е дадена
възможност да помечтаем за богатство. Излиза,
че масово хората си плащаме за да мечтаем.
Е да, ама това можем да си го доставим и чрез хубава
книга, филм, пътуване, разговор. Или като четем приказки. За Аладин или Али
Баба. Всеки сам си избира. Само случайността не можем да избираме.
Ето приключих. Надявам се - ако не друго, поне да сте се насладили на песента.
Хубава песен е, нали. Нищо че е тъжна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар