четвъртък, 28 април 2016 г.

Перперикон-неразгаданият йероглиф


          Поглед от птиче око към Горния град - Акропола на Перперикон. Мястото, осеяно с митове, измишльотини, или истински истории, продължава да крие своите тайни, както ги е крило векове наред. Дали някога тези тайни ще бъдат разбулени, или всичко ще бъде дообъркано от археолози, иманяри, администратори, екскурзоводи и туристи, можем само да гадаем. Сигурното е едно, че когато тълпи туристи се юрнат към някое красиво място, заредено с митове и история, то същото това място се променя, често до неузнаваемост и губи своя красив ореол и своята добра енергия. 
          Май и Перперикон върви натам.


вторник, 26 април 2016 г.

Lycaena dispar (Haworth, 1802)

          Тази пеперуда е снимана в ардинския край, близо до местността "Белите брези", на 20 април, на височина от около 800-850 метра. Тя е от семейство Lycaenidae - Синевки. В моя определител на пеперудите е посочена със синонима Thersamolycaena dispar. Пеперудата е широко разпространена в Европа, най-вече във влажни места, но напоследък популацията особено в някои страни силно намалява. Защитен вид по силата на Бернската конвенция (Анекс II), ратифицарана и от България. У нас все още е често срещан вид и особено в Родопите. Оранжева красавица, не много голяма, с изразен полов диморфизъм, т.е. женските се различават от мъжките по размери и окраска. В случая тази, която позира пред моя обектив е женски екземпляр. Гъсениците й предпочитат да хрупат киселец - род Rumex. 




сряда, 20 април 2016 г.

"Палимпсест" публикуван в "EuroChicago"

          Престижното електронно издание "EuroChicago" публикува вчера разказа ми "Палимпсест". Разказът, който е много личен и който много си харесвам е бил предложен за четене и гласуване в група във "Фейсбук" (благодаря на Нина Стоянова за предложението!).
          Приемам този факт с радост и като знак от съдбата - утре, на 21-ви, се навършват осем години откакто баща ми се пресели в по-добрия свят (Светли небесни пътища, татко!).
         

неделя, 10 април 2016 г.

Бабо, изядох те, или пак за Червената шапчица

5.30 мин.четене

Поразпитах доста деца,  знаят ли приказката „Червената шапчица” - отговорът винаги беше „да”. И започваха малко несигурно и срамежливо да ми разказват варианта на братя Грим. За малкото момиченце, което отива да занесе на баба си, живееща в гората, баница и вино. По пътя среща лошия вълк, който разбира къде е тръгнала, изпреварва я, стига до къщата на бабата, изяжда я цяла, после изгълтва и пристигналата Червена шапчица. Хепиенда никой не го пропуска – като истински герой се появява смел ловец, който влиза в къщата, разпорва корема на спящия вълк и от него излизат цели-целенички и момиченцето и бабата, а вълкът, напълнен с тежки камъни се гътва.
Братя Грим издават тази версия в сборника с приказки от 1812 г.
Приказките на Шарл Перо са издадени през 1697 г със заглавие „Истории или приказки от минали времена с нравоучения”. В същия сборник са включени осем приказки, между които и „Червената шапчица”. Перо, тогава е на достолепните 69 години, член на Френската академия и изтъкнат човек на словото. Той просто сяда и записва на хартия осем от най-интересните (според него) устно предавани от поколение на поколение приказки. Тогава впрочем се е ширела модата сред висшата аристокрация, на балове и салонни празници да се разказват приказки, както днес на партитата е модно да се разказват клюки.


Илюстрация на Гюстав Доре, към "Червената шапчица", 1867 г

Та, думата ми беше за „Червената шапчица”. Ивон Вердие (Yvonne Verdier) е френски етнолог, проучвала точно устните варианти на приказката. Според нея най-старите следи с елементи близки до приказката са от началото на 11 век – от 1023 г. Оттогава тя се е развивала и предавала устно в множество варианти през вековете. Впрочем много от устните варианти продължават да се разказват и след излизането на сборника на Перо и по-късно на варианта на Братя Грим и до ден днешен. Вердие, в книгата си „Червената шапчица в устните предания” (Le Petit Chaperon Rouge dans la tradition orale) ги сравнява с адаптацията на Шарл Перо и стига до извода, че той дава една „литературна” форма на приказката, която ако печели откъм морал и общоприети норми на благоприличие, то е изгубила много от характерните си елементи, а оттам и истинските си, автентични послания.
Първото нещо, според нея, което академикът Перо отстранява, това е предложението, което вълка прави на момичето кой път да избере към къщата на баба си – „на иглите” или този „на фибите”. При Перо, вълкът просто казва: „ти тръгни по този път, а аз по-другия”. Шарл Перо е сметнал, че това с фибите и иглите е детинщина и го е махнал, а и не му е пасвало на поуката в края на приказката. Но в онези времена, когато шиенето е било важно за всяко младо момиче и жена, тези два символа са имали голямо значение. Девойката, когато е наближавала пубертета е била изпращана да се обучава при някоя шивачка от селището – хем да се научи да шие, но най-вече да се научи как да се момее, т.е. как да се държи така, че да се харесва. Затова и фибите и иглите имат своето възпитателно значение и богата символика, но са премахнати от Перо като объркващи яснотата на моралното послание явно.

вторник, 5 април 2016 г.

"Размишления върху произхода на българите" - Даниил Юруков


„Размишления върху произхода на българите” е издадена преди 90 години – в 1926 г,  в София. Книжлето намерих в бащината ми библиотека  - затрупано от други стари книги, забравено, чакащо своите читатели толкова години. Може би е купувана от някой дядо, или е подарена от някого – пътят й ми е неизвестен, но ме навежда на мисълта, че и в онези времена, хората от села и градове, прости и учени, с различни професии, са се интересували живо от нашата си история – откъде сме дошли (може би), какви сме били (може би) и в какви сме се превърнали.


          Авторът е брациговецът Даниил Юруков. И нали обичам да се ровя в непознати животи, ето какво разбрах за него: той е будна личност – получава добро образование, защото семейството му е заможно и още съвсем млад започва да се занимава с търговия. Четох, че участвал и в подготовката на Априлското въстание, но нямам подробна информация. В голямата Енциклопедия „История на България”, в 7-ми том за него само се споменава, че бил член на БТЦРК и после член на Временното правителство веднага след Съединението. И толкоз. Уикипедия е по-благосклонна – в нея пише още, че е бил и кмет на Брацигово, после народен представител, а след падането на Стамболов за две години кмет и на най-стария (все още населяван) град в Европа – Пловдив.


През 1901 г заминава като търговски представител в Скопие и после в края на 1902 г е преместен на същата работа в Серес. През тези 30 месеца той има преки наблюдения върху живота, езика и процесите на етническо осъзнаване в тези земи, които – да не забравяме, по това време още са в пределите на Османската империя. В цялата книга Юруков обръща особено внимание на езика – този благозвучен, западен наш говор. След престоя си по македонските земи и след трагичните събития от 1912-1913 и последвалата Първа световна война, авторът започва живо да се интересува от  нашата история и си задава въпросите дали сме дошли от Азия, татари ли сме или сме славяни, които са си били отколе тук на Балканите. Какво е станало с траките и други подобни въпроси. Без да е историк, както сам пише, той се запознава с много от историческите трудове касаещи нашата история, започвайки от „Момзеновата Histoire Romaine”, минавайки през „Извори за старата история и география на Тракия и Македония, преведена от Г.И.Кацаровъ и Д.Дечевъ” споменавайки и римските писатели и завършвайки с Марин Дринов, Иречек и Златарски.
Какво е становището на автора по горните и по други въпроси можете сами да си прочетете. Едно от неговите виждания е, че на византийските летописци не може „да се дава никаква вяра, колкото се касае до определение имената на народите…”
Д.Юруков  е автор на още четири труда – „Злото и цярът”, „Брацигово”, „Константин Величков” и най-големия му по обем труд – „Спомени из политическия живот на България” обхващащ периода от 1860 до 1918 г.

Умира по-малко от месец след излизане на „Размишленията” – на 25 юли 1926 г.