понеделник, 30 май 2016 г.

"Човечецът" от Пещерата


Това видео стана спонтанно. Бяхме тръгнали да се разтъпчем над с.Горно Брястово, към местността "Айкаас" с Венци, Катя и Коко и аз в последния момент си казвам "я да метна и една китара в колата - човек не знае, може мечка да срещне в гората, та да има с какво да я умилостиви". И така, като стигнахме пещерата видяхме, че това си е чудесна мини-концертна зала с естествена акустика, а няма нищо по-хубаво от естествената акустика. Видеото е направено от Венци Стайков - без никаква подготовка и ефекти. Но то точно това му е хубавото.

петък, 27 май 2016 г.

5871


     1,45 мин четене


         Толкова показва километража на моя велосипед. Значи пет хиляди осемстотин седемдесет и един километра съм изминал, откакто за втори път си включих километража преди малко повече от пет години. Първия път бях изминал повече от хиляда километра, но тях не ги броим. 



          Викам си я да се поровя в нета да видя за сравнение колко е това разстояние. И ето какво намерих:
          Първо попаднах на дистанцията от Владовосток до Уляновск - 5880 км. Да, ама аз да не мислите че знам къде е Уляновск. Подозирам само на кого е кръстен. А за Владивосток помня, че в казармата пеехме една песен "от Прага до Владивосток" и нещо за дружните братски народи, но то това беше политическо разстояние. Е, знам че е на майната си.
          После какво намерих. А, да - от Пловдив до Северния полюс било 5334 км, а до Екватора – 4668 км – охооо спокойно мога значи да ида и дори малко да се върна назад. Само трябва да си нося зимни гуми за колелото, за Северния полюс, а за Екватора - бански и нещо против комари.
          Такаааа - продължавам да упорствам - от Стара Загора до Бангалор, Индия са някакви си 5950 км;, а от Пловдив до канадския остров Нюфаундленд – 5894 км.; Само дето ще ми трябва водно колело за да прецапам евроатлантическите водни ценности. А - ето една добра находка - от Пловдив до Катманду, Непал го дават 5638 км. Все едно съм отишъл до Катманду и оттам съм драснал малко и към подножието на Еверест - ама само донякъде. 


Разстоянието Кърджали - Лхаса в Тибет, по пряка линия - 5951 км

          И още едно сравнение в източна и северо-източна посока - от Кърджали – до Иркутск било само 7160 км – излиза, че трябва да въртя още 1400 км за да стигна до моето любимо за  пътуване в мечтите място  – езерото Байкал – нищо работа. 
          А за тези километри бих обиколил два пъти и половина България по външните й граници. 
          Бих, но аз по нито една от тези дестинации не съм въртял педали - а само по улиците на моя южен градец. Ако сметна, че въртя педалите по 220 дни в годината и всеки ден по 5 километра - ето ти за пет години - откакто карам всеки ден до работа и обратно - 5500 км. 
          Е, помечтах си малко, с цифри и географски точки, но най-сладкото в цялата работа е това, че поне не съм бълвал пушеци и изгорели газове за тези километри, не съм сгазил никого, не съм отнел предимството на никого и не съм изкушил никого да ми открадне чистачките.

понеделник, 23 май 2016 г.

Betonica bulgarica


Цветоусти сме тук по нашите земи. Може би защото сме на юг и край нас виреят много и все красиви цветя. Това си помислих когато чух за Betonica bulgarica – някой поет се е сетил да даде "а ла" латинско име на бетонизираната крайбрежна ивица от Слънчев бряг до Бургас. Или от Бургас до Царево. Или това е цветистото име на явлението бетонизация на планинските ни бизнес-центрове (курорти тук е неуместна дума), на урбулешкото и дивашко застрояване на много български градове.
Нищо подобно. Оказа се, че това е просто име на цвете. Има такова цвете – български ендемит и е от семейство Устоцветни. Това семейство е широко представено в България и може би има връзка с това, че сме цветоусти и обичаме да използваме цветисти изрази и най-вече такива, които засягат роднините ни от женски пол.



Betonica bulgarica. Красиво цвете с червени цветове, описано за пръв път преди 111 години – в 1905 г от унгареца Арпад Деген и българския ботаник Нейчев.
Други видове от род Бетоника са били добре познати още по римско време и в ранното средновековие – смятало се е, че гонят зли духове и затова са ги сеели в дворовете на църкви в Англия и Уелс например. А в средновековна Италия имало поговорка: „продай си палтото и си купи бетоника” толкова са го ценели като билка. Названието идва от името на племена населявали централната част на Пиренейския полуостров - ветонци или ветони, като "в"-то е преминало по-късно в "б".
            Но нашата бетоника си е само наша бетоника – има я в Централен Балкан и на „Сините камъни” над Сливен и никъде другаде по света. Това е също като "тракийския дъб" край Крумовград, от който имаше само едно-единствено дърво (дано още да го има, че беше почнало да съхне).
И все пак добре, че няма връзка с бетонизацията родна, а си е просто име на красиво цвете. То човек трябва да се радва и на малките открития, че иначе ще трябва скоро да впишем и радостта в „Червената книга” на застрашените видове у нас.

петък, 20 май 2016 г.

Arda longa, vita brevis


За да изпробват чувството му за действителност, малко след като навърши дванадесет, баща му и дядо му го заведоха на реката и го попитаха на какво му приличат речните камъни. Той отвърна - на камили.
            Беше юли, дъждовните месеци бяха отплували или на север, или много, много на юг и камъните кротко дояха течното злато на слънцето.
            Дядо му – Камен Киното, а и баща му, бяха от тези хора, на които викаха къде почтително, къде шеговито “пенкилер”. Те разбираха от всичко и помагаха на всички, дори и на тези, които нямаха нужда от помощ. Бяха като правени в един и същи калъп – сухи и кротки, скарани с къпането, но за сметка на това жилави.
-          Красиво нещо са камъните, мамка му – беше казал сякаш на себе си баща му край реката тогава и започна да го учи как да познава кои камъни обичат да пътуват, и кои не са мърдали от десетилетия от местата си.
Докато подскачаше от камък на камък, Камен за пръв път беше почувствал да го обзема тайнствена и красива мечтателност. Още като дете беше усетил, че реката е дълга и край нея се мечтае дълго.



Когато направи четиринайсет или може би петнайсет, дядо Камен Киното му подари първата истинска четка за рисуване и с това го свари неподготвен. Дотогава, Каменчо все още не беше прочел нито една книга, но беше рисувал безброй пъти къщи и таласъми с въглени от печката или с парчета от керемида. Три дни беше като омагьосан. Започна да маца върху каквото му попадне с червената боя в красива кутийка, която баща му измъкна незнайно откъде. Беше хубава, гъста боя - не като акварелите, с които рисуваха в училище. Най-напред пред погледа му попадна кравата Минка, върху чийто жълтеникав корем се появи интересна рисунка на женско лице с брада, а когато майка му го подгони да го бие, той се опита да я умилостиви като ú каза, че това е нейния портрет, когато е ядосана. После, на вратата на клозета в двора, изникна крилата крава с голямо виме и странно вдигната нагоре лъвска опашка. След три дни, разбира се, рисуването  му омръзна.
На следващото лято, което не можеше да бъде упрекнато в нищо друго освен в леност и оскъдни валежи, пак отидоха двамата с баща му на реката.
-          Красиво нещо са камъните, мамка му – каза бащата и започна да го учи как да разпознава кои камъни са болни, и кои – здрави. - Подхванеш ли камъка, обърни го оттук-оттам, виж цвета му и дали няма петна от сипаница, огледай му жилките, почукай го о друг камък и по песента му можеш да прецениш ще се търкаля ли още хиляда години жив и здрав, или ще се разтроши след първия порой.
Камен се беше зазяпал в отражението на скалите в реката и тъкмо да попита имат ли камъните любовен период, изпита непредвидения копнеж да зърне припичащо се на брега голо момиче. И се отказа от въпроса.

събота, 14 май 2016 г.

51 нюанса зелено

         
Фотоалбум от красивите Родопи - местността "Орлови скали, край село Сърница, област Хасково. Невероятни пейзажи и красоти, особено през май.













понеделник, 9 май 2016 г.

Село Вряло 2 - етимологични разходки

7 мин. четене

          Родопите са нещо толкова необятно и непознаваемо, че можеш да си позволиш прищявката да отидеш два пъти на едно и също място в кратко време и да видиш нови, невидяни предния път неща. Така се случи и с нас - след има-няма седмица пак се озоваваме по същите места – в района на село Вряло. Още не влезли в нашата любима махала Гузоллар и виждаме стадо разноцветни свещени животни, които се движат с библейска бавност и осанка и аз казвам на Венци – това са кравите на Селиман. И наистина след малко го виждаме и него – крачещ бодро с тояжка в ръка. Спираме колата и излизаме да го поздравим. Той разбира се е следван от верния си страж - кучето Сезер, което не се сърди, че понякога се нарича Цезар – най-вече когато аз съм край него. Разказваме на Селиман, че е станал герой на цял пътепис, даже на два, и че след раздялата си с него сме срещнали не кой да е а самия Джони – каменоломеца. Селиман се учудва и пита какво ни е казал Джони за себе си. Успокоявам го, че няма разминаване във версиите. Приказваме малко, през което време Коко си играе с Цезар и дори успява да го накара да пролае един – два пъти от удоволствие. Продължаваме нататък и спираме колата пред вратата на Мехмед. Той идва да ни посрещне, а Венци му подава яйца и козунак – армаган от Великден, но нашия домакин когато го поема смотолява: „аха, да – за Гергьовден”. Не се бавим много и тръгваме към Апъ кая.
Да уточня, че този път сме само мъжка компания, което си проличава през целия поход – никакви спирания да снимаме цветенца, пеперудки и разни такива романтични отклонения – няма да се излагаме я. Пътьом показваме на Стеф голямата двойна шарапана, правим пак няколко снимки и продължаваме.


"Апъ кая" - дълбокия жертвеник


Вторият жертвеник или шарапана - също много добре запазена

понеделник, 2 май 2016 г.

Село Вряло - "срещи от третия вид"

6,30 мин. четене 

Пътувахме към Вряло. Венци е врял и кипял с пътищата, и знаеше къде трябва да се отиде, къде да се завие – беше проучил предварително местата, като добър водач. Облаците бяха покрили цялото небе в еднакво сиво, като в картина на мързелив и кахърен художник, но не валеше, беше прохладно, т.е. идеално за хайманосване по гори и скали и за неочаквани срещи. Още в самата махала Гузоллар на с.Вряло срещаме един пастир, със сиви коса и анорак, който спонтанно решава да ни покаже пътя в началото, а после направо тръгва с нас чак до скалата с нишите. Това е Селиман. Веднага ни предлага да вземем неговата тояга, че имало кучета. Тоягата му е гладко издялана и с пластмасово приспособление на дръжката - направо професионална изработка. С нас тръгва и неговото куче. Цезар, макар после да се оказа, че се казва Сезер.
Първо спираме на шарапаната. За пръв път виждам такава голяма и добре запазена шарапана, съставена от два стъпаловидно издълбани в скалата съда. Горният е по-голям, около два метра в диаметър, а по-ниският е малък и пълен с вода - дълбок около 60 см. След серия фотоси продължаваме по широк, чакълест път с лек наклон, с редки гори и храсти – като в приказка.


          Коко е седнал в удивителната шарапана недалеч от махала Гузоллар

Венци си говори напред със Селиман, а ние с Катя и с Коко сме по-назад. Стигаме до малка скала с ниши и интересен сводест отвор в основата – „Ин кая”. Всички се пръсваме да я разгледаме – отгоре, отдолу, отляво, отдясно. Щракаме с фотоапаратите – един вид, опознаваме се със скалата. Нишите тук са само 4, като едната е недовършена. Казвам на Венци, че тези дни ми е хрумнала хипотеза за предназначението на нишите. Не защото е модно да си имаш собствена хипотеза по важните исторически въпроси – просто така ми е бликнала отвътре - дори не познавам другите версии – а нищо чудно и да има вече такава като моята. Според мен те са служили за кошери на древните траки. Ами да – в тях са поставяли пчелни рояци, замазвали са отворите с кал да не са така широко отворени и веднъж годишно са вземали меда. Дори не са го разреждали с глюкоза, като гърците. Или то това с разреждането, беше за виното. Карай – може да го пробутаме и за меда – щом е на гръцки гръб. А са на високо място за да не го достигат животните и други хора. Венци казва, че неговата теория е много по-глобална – според него това са резонаторни отвори, служещи да събират и препредават енергията. Че то и моята е глобална си викам – какво по-глобално от пчелите. Нали все приписват едни думи на Айнщайн, че ако пчелите измрат, човечеството щяло да преживее само четири години след това. Така си оставаме – всеки с мислите си за глобалното и локалното и продължаваме.


Венци и Селиман, които размишляват върху скалите, миналото и странния чудак-каменоломец


Ин кая с нишите


Катя гледа зачудено към нишите и се пита коя теория за  предназначението им е по-вероятна

Тръгваме към следващата скала, която е с повече скални ниши и скоро сме на нея – от горната страна. Цезар или Сезер, също застава на най-високото на скалата и се любува на гледките, като стар планинар. За да е по-убедителен дори изплезва език. Виждаме големи скални късове, прясно отцепени от голямата скала. Селиман ни разказва, че имало един местен чудак, който идвал редовно тук по скалите с голям чук, с лом и клинове и разбивал скалите. Бил живял в Турция, но по някое време жена му го зарязала, заради друг мъж, и той като си дошъл без нея, превъртял човечецът. Тръгнал по скалите да си излива мъката и мъжката сила, макар че на съселяните си казвал, че търси злато. Като намерел злато, щял да си откупи жената в Турция. Така казвал. Споглеждаме се с Венци и му казвам, че това си е чист разказ, а той казва, че със сигурност щял да го включи в пътеписа за това място.


Цезар или Сезер


Голямата скала с нишите

Минаваме от долния край на скалата и виждаме трапецовидните ниши – най-отгоре са пет, малко под тях има още една, а още по-надолу – още две и най-долу – пак една самотна. Някои от тях са поизгубили трапецовидната си форма и са олющени. Вървим в обход на скалата и откриваме още три, а по-нататък още две двойки. В крайна сметка ги изкарваме осемнайсет, разположени от различни страни на скалата. Истинска кооперация от ниши. Тук се сбогуваме със Селиман, благодарим му и той тръгва надолу по стръмното към реката, сподирен от кучето си и от съдбата си. Реката е Големи дол, демек Буюк дере. Скоро след това Венци ме вика да ми покаже профила на Легналия човек. Слизам при него и – наистина – от даден ъгъл скалата наподобява ясно разграничима глава на човек, който гледа към небето и сякаш брои звездите. Човек с правилен профил и интелигентна физиономия. Без съмнение древен трак, или прото-трак. Правим още снимки – изненадите са на всяка крачка - най-горе на скалата забелязваме две мюсюлмански надгробни плочи, изписани със синя боя. Чудим се какво ли пише на тях и защо ли са изписани със синьо. Сигурно за да озадачават редките туристи като нас.


Венци с разтуптяно сърце в новооткритата пещера-утроба

Недалеч от масива с нишите вниманието ни привлича друга масивна скала и се насочваме към нея да я изследваме. На скалата няма ниши, но пък от долната страна – о, чудо – виждам малка-миниатюрна пещерица-утроба. Веднага подвиквам на Венци, че съм намерил нещо интересно за него, ама да не бърза, да не си счупи краката. Венци е специалист-утроболог, той като види пещера-утроба се разтреперва и сърцето му започва да играе ръченица, ама от онези най-бързите дето ги свири Нешко акордеониста. Следват снимки, разглеждане, сядане, ставане, подвикване да се чуе акустиката – всичко както си му е реда. Според нашия утроболог тази малка пещера не е картографирана и снимана от никого до сега. Дето се вика направо е девствена. 
След като емоциите спадат, сърдечната дейност се нормализира и потегляме към кафявия камък над Ин-кая, който сме забелязали още в началото. По пътя снимаме диви перуники, и една голяма, черна пеперуда на бели точки, на която обаче, няма да ви кажа латинското име. 


Жълта перуника или ирис

Вървим по равна пътека четиримата и играем „на животни”. Още преди да сме изиграли и една игра с буквата „к”, пред нас се открива скалата, а в основата ú седи млад мъж, с раница до него и няколко бутилки с вода. Той веднага става да ни посрещне, както ми се стори – с радост. Сещам се, че това е същият мъж, който ходел по скалите с каменарски чук и клинове и трошал каменните блокове. Този същият, чиято история Венци смяташе на всяка цена да включи в пътеписа си. Строен, атлетичен, с ръкавици, които не сваля до края на нашия разговор. Само се споглеждаме тримата (без Коко) – май точно такава среща (почти „от третия вид”) не сме очаквали. Заприказваме се – ние се правим, че нищо не знаем за него. Той започва да разказва, че кърти камъните, че е лежал в Кърджалийската психиатрия, че там са го морили с какви ли не лекарства, от които е изгубил сили. Симпатичен е, говори бавно и на много правилен български. Казва, че е бил в Турция, спомена за жена си, че е избягала, че е бил четири години в Швеция, а сега не прави нищо – получава някакви помощи  - 40 лева каза. Чакал и решение от ТЕЛК. Ние му казахме, че скоро няма да го получи, да не се притеснява. Скалата, която е пред нас, казва той, е куха – чуй как кънти. Днес спрях работа, защото дръжката на чука ми се счупи. Ей този камък отзад – и ни повежда да ни покаже камъка – е много твърд, много е труден и чука ми се счупи. Казваме му да не троши онази скала, на която са нишите, защото това е свято място. Той се съгласява и обещава, че там повече няма да троши. Ломил е само от задната страна, където няма ниши, но повече няма да ходи там. Не говори нищо за злато или за съкровища, но за Кафявата скала, до която сме в момента, казва че има скрита врата от другата страна. Затова кънти на кухо. Сигурно има тайна врата, която не се вижда. И така, обикаля ден след ден с чука и клиновете, защото не може да не прави нищо. Интересен човек, с интересна история, като всички хора по земята – кой няма интересна съдба. Това беше и кулминацията на нашето пътуване този ден. Снимах го първо скришом, после, двамата с Венци се прегърнаха вече за официална снимка. Двама родопчани. Единият търси скали и ги снима, другият търси скали и ги троши. Всеки по своему малко луд, но и двамата с благо излъчване. Направо среща от „третия вид”. На сбогуване му подадох ръка. Човекът, лудият, когото всички от близките села отбягваха, като видя, че му подавам ръка си свали ръкавицата за да се здрависа с мен. Той, който стоя през цялото време с ръкавици, накрая си свали ръкавицата от уважение. Венци го попита как се казва. Неждет, вика. Неджо ли ти викат? Не -Джони.



Снимка за спомен с Джони, пред "кухата" скала

Забравих да кажа, че когато минахме за втори път край двойната шарапана пак направихме снимки – на отраженията ни във водата на втория съд. Снимки, приличащи повече на силуети – отраженията дават само бегла представа за човека, за ръста му, за профила му, за килограмите му, така както този разказ отразява само приблизително нещата, които се случиха този ден, край село Вряло, махала Гузоллар, недалеч от светилището на с. Татул. А според Катя, тези описани отражения ú напомнят мита за пещерата на Платон – за сенките на хората, бягащи по стените на пещерата. А нима тези посетени светилища, с техните сенки, митове и енергии не са близки срещи от третия вид.


Отражения

А ако още продължава да ви гложди какво ли е пишело на онези две мюсюлмански надгробни плочи, изписани със синя боя, ще ви кажа. Джони ни обясни. Плочите ги правел един възрастен човечец – на 80 години, самотен и малко подивял. Той ги бил занесъл там на скалата, а надписа гласял: „не ги пипайте, те са частна собственост”.