Betonica bulgarica

Цветоусти сме тук по нашите земи. Може би защото сме на юг и край нас виреят много и все красиви цветя. Това си помислих когато чух за Betonica bulgarica – някой поет се е сетил да даде "а ла" латинско име на бетонизираната крайбрежна ивица от Слънчев бряг до Бургас. Или от Бургас до Царево. Или това е цветистото име на явлението бетонизация на планинските ни бизнес-центрове (курорти тук е неуместна дума), на урбулешкото и дивашко застрояване на много български градове.

Нищо подобно. Оказа се, че това е просто име на цвете. Има такова цвете – български ендемит и е от семейство Устоцветни. Това семейство е широко представено в България и може би има връзка с това, че сме цветоусти и обичаме да използваме цветисти изрази и най-вече такива, които засягат роднините ни от женски пол.

Betonica bulgarica. Красиво цвете с червени цветове, описано за пръв път преди 111 години – в 1905 г от унгареца Арпад Деген и българския ботаник Нейчев.

Други видове от род Бетоника са били добре познати още по римско време и в ранното средновековие – смятало се е, че гонят зли духове и затова са ги сеели в дворовете на църкви в Англия и Уелс например. А в средновековна Италия имало поговорка: „продай си палтото и си купи бетоника” – толкова са го ценели като билка. Названието идва от името на племена населявали централната част на Пиренейския полуостров - ветонци или ветони, като "в"-то е преминало по-късно в "б".

            Но нашата бетоника си е само наша бетоника – има я в Централен Балкан и на „Сините камъни” над Сливен и никъде другаде по света. Това е също като "тракийския дъб" край Крумовград, от който имаше само едно-единствено дърво (дано още да го има, че беше почнало да съхне).

И все пак добре, че няма връзка с бетонизацията родна, а си е просто име на красиво цвете. То човек трябва да се радва и на малките открития, че иначе ще трябва скоро да впишем и радостта в „Червената книга” на застрашените видове у нас.