сряда, 29 юни 2016 г.

Гробницата "Попмартинова дупка"

 8 мин. четене

        Ето че пак сме подмамени от уникалния източнородопски ландшафт (ейй какви думи съм знаел само „ландшафт”, аз и други знам като „омбудсман” и „шрайбпроектор”, ама да не се отплесвам сега). Целта е, все така оставайки в защитена местност „Орешари”, част от която са и „Арката” и „Шестте пещери” – да се придвижим в посока село Котлари и да изследваме другия скален пояс в търсене на „Попмартиновата дупка”. Този път „колумбовците”, които изследват непознатото, намиращо се под носа ни, сме трима - Венци, Димитър и аз. Преди да се насочим към „Орешари” изкачихме връх „Свети Илия” над село Долно Черковище, помотахме се сред останките на средновековна крепост, поцъкахме с език как ли са скучали стражите, които са били „командировани” тук. След това „отскочихме” до друго било с бели ерозирали скали и "гъби", но на тези подвизи няма да се спирам, тъй като кулминацията на пътуването, поне за мен, беше именно „скалната авантюра” в местността „Орешари”.


Изходна точка отново е добре познатата ни чешма, строена през 1937 г от 2-ра гранична дружина, но този път вместо вдясно зад чешмата, хващаме наляво по една много стръмна и ронлива пътечка. Напредваме бавно, като внимаваме къде стъпваме поради многото „ролингстоунчета” - дребни камъчета, които могат да ни изпързалят неприятно. Пъплим, докато пътеката ни извежда до подножието на „Жълтата скала” или „Саръ кая”. Тази скала още предния път я съзерцавахме от отсрещния скат. По нея има множество изсечени ниши и на места цветъг на скалата е наистина жълтеникаво-ръждив. Интересното е, че по цялото протежение на пътеката, която лъкатуши под зеления тунел на дърветата, има завързани къси червени въженца, като маркировка, които в началото могат да бъдат взети за малко по-големи мартеници, но без белия конец. Това е доста полезно, като се има предвид, че точно тук липсва хоризонталната кравешка „маркировка”. Пътят от тази страна е по-труден отколкото на отсрещната страна, когато ходихме на Арката – по-тесен е и с повече стръмнини. От време на време само, излизаме на нещо като площадки и сводове в основата на несвършващата скала. 



Двете стълби, които водят до входа на гробницата

събота, 25 юни 2016 г.

Красотата, която уж все ще спасява света

          В Регионалната библиотека влезе младо момиче-фотограф. Беше красива и изцяло в черно. Каза, че има уговорка с директорката да направи фотосесия с модел, сред рафтовете с книги. След кратък разговор с двете библиотекарки, учтиво й беше отказан достъп под предлог, че те не са уведомени.
          След десетина минути я видях долу пред сградата с нейния фотомодел - също младо одухотворено момиче като самата артистка - и двете бяха на има-няма 19-20 красиви години.
Поприказвахме малко, изказах съжаление, че не мога да им помогна - оказа се, че нямам телефона на шефа на библиотечната институция. Пожелах им просто успех.
          Не знам кой загуби повече този ден - дали библиотеката, фотографията или светът, който уж все чака красотата да го спаси.


Красотата, която уж все ще спасява света. Ха, дано, ама...

сряда, 22 юни 2016 г.

(Тъпо) американско стихотворение


Качих се вчера в автобус намахан
за Бронкс или пък за Манхатън
и видях един човек без крак.
Питам го: „човече, как-
во е станало с крака ти”.
А той намръщен
ми отвръща:
- Бисмиллях, man
не питай мен,
а този, който с вдъхновение
ни е пъхнал в туй америкън стихотворение,
а аз съм всъщност от Ирак –
довърши тъжно човекът без крак
и понечи да си смъкне туловището
на кръстовището
на „48”-мо с „49”-то,
или може би на „50”-то с „51”-во
авеню.
But аз and you
знаем добре -
такова кръстовище,
естествено няма,
и човекът без крак, обезверен,
продължи да пътува целия ден
в автобуса (все тъй намахан)
за Бронкс или пък за Манхатън.
И сигурно още пътува, пътува
пътува, O! Fuck!
Пътува, човекът без крак.

сряда, 15 юни 2016 г.

Денят на пещерите-2

          Продължаваме към нови пещерни приключения, както казах. 600-700 метра след металния мост над Арда стигаме до чешма вляво на пътя и там оставяме колата. На чешмата има надпис, че е строена през 1937 г от 2-ра гранична дружина. Оттам поемаме по пътека към скалния масив с арката. Пътеката е приказна - изцяло в сянка, не много стръмна и сравнително широка. Това, че е в сянка, се оказа много ценно нещо, защото беше превалило обяд и вече печеше нетърпимо. Тази арка съм я съзерцавал много пъти идвайки по пътя от Кърджали към Странджево, гледал съм я и от вилното селище „Арда” и съм питал местни хора може ли да се стигне до нея. Отговорът беше, че може да се стигне, но е трудно. И ето ме сега на път към това трудно стигане, което се оказа, че не е толкова трудно. През клоните на дърветата се виждат на отсрещния рид скала с ниши. Снимаме ги. По пътя към „Небесната пещера” (това „небесно”, все ми напомня за нещо китайско в цялата работа – нали тяхната империя така се наричаше) казвах на Венци, че съм имал налудничавата идея да преброя по снимките, колко ниши съм видял дотук, защото по мнение на специалисти в Източните Родопи имало около 1500 издълбани в скалите ниши. Той изобщо не прие идеята за налудничава. Пътьом му споделям, че онези ниши – на Кован кая, които са близо до пътя, ми изглеждат като да са правени от учениците от курс по творческо дялане на ниши – такива са едни недодялани, груби, наблъскани една до друга и двамата се хилим на шегата. Ами така де – щом днес има курсове по творческо писане, защо преди 2500 – 3000 години да е нямало такива курсове, само че по творческо дялане – древните да не са били по-малко шантави и бедни откъм идеи.


Зелената чешма

          Ей така, шегувайки се, бавно и славно напредваме към скалния масив, но преди да стигнем до него минаваме край една "зелена" чешма – сякаш вградена в скалата и цялата потънала в зелени мъхове и растения – чешмата е истинско кътче за медитация. Такива чешми са ми от любимите - хармония от красиво място и кристална вода - нещо, което при повечето чешми липсва, а някои са направо кичозни като направа. Пътеката продължава покрай скалата и скоро виждаме първата пещера. Тя е малка и не особено впечатляваща – колкото една стандартна гарсониера. Малко след нея идва втората – тя е по-дълбока, а третата вече си е сериозна пещера. Усещането е гъделичкащо - чувствам се като Колумб в собствения си роден край – хем е невероятно, хем е малко, хм..., неудобно, да не кажа срамно, че идвам за пръв път по тези красоти. В пещерата има дупки копани явно от иманяри. Няма някакви интересни образувания, но точно в средата има загадъчна вдлъбнатина на тавана, сякаш дълбана ръчно. 


Третата пещера, която може би трябва да се брои за втора. Горе се вижда странната вдлъбнатина

          Продължаваме към четвъртата пещера. Точно до нейния вход оставам изненадан от откритието – виждам няколко красиви туфи от „Венерин косъм”, тази рядка реликтна папрат. Не очаквах тук да намеря такова нежно растение. За него бях чувал за пръв път от биоложката Стефана Василева и знаех само находището край Кърджали по Кьош дере. Аз лично му се зарадвах много - листата му все ми приличат на листа на гинкго, но много по-фини и изящни. Снимаме ентусиазирано с Венци тази зелена красота. 


Изящният "Венерин косъм" (Adiantum capillus-veneris)


Дълбоката яма изкопана по всяка вероятност от тайнствената и мистична порода на иманярите

неделя, 12 юни 2016 г.

Денят на пещерите

 3 мин. четене

Отново сме на път. 
Посоката е село Странджево, но веднага след железния мост над Арда, свиваме вдясно и спираме. Точно там са спрели и патрул от двама гранични полицаи, които ни вардят от тълпите емигранти. Тълпите обаче явно са си взели почивка този ден, а не като нас и ние успокоени, че ни пазят, бавно се спускаме по черния път, който върви успоредно на реката. Тръгваме да издирваме „Гьок ин” – "Небесната пещера". Вървим, вървим край коритото на Арда и се радваме, че изобщо можем да вървим. Тук, успоредно с нас върви и границата между областите Хасково и Кърджали, като ние крачим по кърджалийска територия, а в самата река, на няколко метра от нас трябва да е вече хасковска. Венци е с нови слънчеви очила и аз отбелязвам факта на глас. Казва, че са му подарък и трябва много да ги пази. Мда, и аз потвърждавам, че трябва да ги пази, защото дотук, пред мен само е хвърлил едни и изгубил други. Първите ги хвърли от 1140 метра височина, ритуално и бездивно. Казвам му, че аз пък губя швейцарски ножчета. Е, последното – третото поред, ми го откраднаха нейде по пощенското трасе Лисабон-Кърджали, но както и да – може пък пощенските служители да са били много закъсали, хорицата, да са живи и здрави. Та всеки със загубите си, де...Така е в живота, а ние в сладки приказки стигаме до скала с рошав профил. „Рошав” ще рече, че е с много издатини, вдлъбнатини и изобщо прилича на нищо, или ако е нещо, то трябва да е близо до развълнуван диригент по време на концерт с творби на Шонберг. 


Рошавото "нищо", или "Развълнувания диригент" - скалата с две-три ниши, които даже се виждат вдясно

На нея – о, изненада - виждаме да ни се усмихват две ниши. Да - две нишички, ей така кротко ни чакат, както чакат вековете да се нижат край тях. Ние с Венци ги нащракваме едно хубаво да им дойде акъла. То техния по може да дойде, ама нашия явно скоро няма да дойде и като стар модел баир будали продължаваме напред по сухото корито. Даваме си сметка, че се намираме точно на гърба на село Кулич, където през март бяхме шетали и над селото бяхме посетили една пещера-утроба с вътрешни ниши издълбани в самата пещера. Та продължаваме и скоро срещаме един човек, който подрежда камъни търпеливо, също като в моето стихотворение. Питаме го за пещерата, която търсим и той ни обяснява, че трябва да се върнем към ручейчето, което сме подминали по пътя. От Кулич бил, но не знае какво значи името. Така си е, вика. Ама това българското име ли е, не мирясвам аз. Българското, вика, ама и на турски пак е Кулич. Брех да му се не види – туй същото като „геврек” – и на турски и на български – все геврек. А напред, вика, ако продължите ще стигнете до Морянци. А как е турското име на Морянци. Герен, казва човека. Той не може да ни обясни какво значи герен, но аз се сещам за стадион „Герена” в София. И чак после, в къщи, нали обичам да се ровя в речници, виждам в моя турско-български речник, че „герен” е преведено като „напукана, суха почва”. Та, който го интересува, да знае.

петък, 10 юни 2016 г.

Преплитане. На езици...

          Тази снимка съм я "хванал" от витрината на един магазин за вино в Синтра, Португалия, преди година и нещо. Крилатата мисъл е на холандски писател и ценител на доброто вино. А най-добро преплитане на езиците кога се получава? След чаша-две добро вино, разбира се. :)


"Животът е твърде кратък за да пием лошо вино"
Ам пък кратък си е, наистина, мааму стара...

неделя, 5 юни 2016 г.

Екстимност*

          3 мин. четене

          „Ex” на латински значи излизане отвътре навън. Често използваме такива думи, съдържащи представката „екс” - екскурзия, експлозия, ексхибиционизъм. Те показват, че има някакво движение навън – като действие, енергия, разкриване. Напоследък има и една нова дума – „екстимност”. Това е същото като „интимност”, но точно наобратно. Да изваждаш на показ повече или по-малко интимния си живот, да го споделяш с други доброволно – най-вече в социалните мрежи.
          Всъщност екстериоризацията при човека е процес започнал преди хилядолетия. Използването на първите заострени камъни, на заострените колове е извеждане навън, подсилване на ръката на човека, на силата му. После изобретяването на ножа, на лъжицата (продължение на шепата) на вилицата (продължение на пръстите на ръката) са също изкарване „навън” (екстериоризация) на човешки крайници и подсилване на физическата сила. Чукът е продължение на юмрука и т.н.. А в днешно време компютъра какво ни даде - чисто и просто постигна екстериоризация на мозъка на човека, на мисловната дейност. Това е революционно - да изведеш мисловната дейност извън мозъка. Да подсилиш мозъка.


Новата мода - социален ексхибиционизъм или екстимност

          Но процеса продължава - напоследък със споделянето на интимния, семеен и социален живот се стига до екстериоризация на човешки отношения, чувства, на интимни моменти и състояния. Това не е като навсякъде да има камери и да бъдеш следен в ежедневието си, на улицата и на работното си място. Не - „Биг брадър” вече не е интересен. Тръпката е сам да си показваш "магариите" – собствените и на семейството. Целта? Да покажеш какво прекрасно семейство имаш, да покажеш пикантни подробности от ежедневието, да „трупаш” одобрение и да... станеш известен – ти и твоето семейство. Така се „раждат” хиляди влогъри (видео-блогъри), някои с милиони последователи. Истинска еуфория на снимането и видеото. Американка ражда на живо и видеото "прави" 17 300 000 кликвания, други кърмят на живо, трети снимат нацупени деца, или споделят какво им се е случило сутринта в метрото. Като се замисля, от моето детство  та чак до осемнайстата ми година имам два или три албума – в тях снимките да са най-много 200-250 и са все по някакви поводи – рождени дни, първомайска манифестация, или легендарно летуване с родителите на морето, с обикаляне на исторически забележителности по обратния път. Днес се снимаме ежеминутно и без повод. Смартфончетата са под ръка - използваме ги по-често от химикала и от вилицата.