неделя, 12 юни 2016 г.

Денят на пещерите

 3 мин. четене

Отново сме на път. 
Посоката е село Странджево, но веднага след железния мост над Арда, свиваме вдясно и спираме. Точно там са спрели и патрул от двама гранични полицаи, които ни вардят от тълпите емигранти. Тълпите обаче явно са си взели почивка този ден, а не като нас и ние успокоени, че ни пазят, бавно се спускаме по черния път, който върви успоредно на реката. Тръгваме да издирваме „Гьок ин” – "Небесната пещера". Вървим, вървим край коритото на Арда и се радваме, че изобщо можем да вървим. Тук, успоредно с нас върви и границата между областите Хасково и Кърджали, като ние крачим по кърджалийска територия, а в самата река, на няколко метра от нас трябва да е вече хасковска. Венци е с нови слънчеви очила и аз отбелязвам факта на глас. Казва, че са му подарък и трябва много да ги пази. Мда, и аз потвърждавам, че трябва да ги пази, защото дотук, пред мен само е хвърлил едни и изгубил други. Първите ги хвърли от 1140 метра височина, ритуално и бездивно. Казвам му, че аз пък губя швейцарски ножчета. Е, последното – третото поред, ми го откраднаха нейде по пощенското трасе Лисабон-Кърджали, но както и да – може пък пощенските служители да са били много закъсали, хорицата, да са живи и здрави. Та всеки със загубите си, де...Така е в живота, а ние в сладки приказки стигаме до скала с рошав профил. „Рошав” ще рече, че е с много издатини, вдлъбнатини и изобщо прилича на нищо, или ако е нещо, то трябва да е близо до развълнуван диригент по време на концерт с творби на Шонберг. 


Рошавото "нищо", или "Развълнувания диригент" - скалата с две-три ниши, които даже се виждат вдясно

На нея – о, изненада - виждаме да ни се усмихват две ниши. Да - две нишички, ей така кротко ни чакат, както чакат вековете да се нижат край тях. Ние с Венци ги нащракваме едно хубаво да им дойде акъла. То техния по може да дойде, ама нашия явно скоро няма да дойде и като стар модел баир будали продължаваме напред по сухото корито. Даваме си сметка, че се намираме точно на гърба на село Кулич, където през март бяхме шетали и над селото бяхме посетили една пещера-утроба с вътрешни ниши издълбани в самата пещера. Та продължаваме и скоро срещаме един човек, който подрежда камъни търпеливо, също като в моето стихотворение. Питаме го за пещерата, която търсим и той ни обяснява, че трябва да се върнем към ручейчето, което сме подминали по пътя. От Кулич бил, но не знае какво значи името. Така си е, вика. Ама това българското име ли е, не мирясвам аз. Българското, вика, ама и на турски пак е Кулич. Брех да му се не види – туй същото като „геврек” – и на турски и на български – все геврек. А напред, вика, ако продължите ще стигнете до Морянци. А как е турското име на Морянци. Герен, казва човека. Той не може да ни обясни какво значи герен, но аз се сещам за стадион „Герена” в София. И чак после, в къщи, нали обичам да се ровя в речници, виждам в моя турско-български речник, че „герен” е преведено като „напукана, суха почва”. Та, който го интересува, да знае.
Връщаме се и тръгваме по малкото дере, което сладко ромоли, нетърпеливо да се хвърли в прегръдката на Арда. Пресичаме няколко пъти снагата му, като на последния брод, гледайки си в краката не виждам, че горе има върбов клон и си трасвам главата. Е, нищо, викам си, ще поумнея сигурно, или ще порасна голям, както ме успокояваха като бях малък. 


"Гьок ин" - "Небесната пещера" - първо виждаме нишите, а после и пещерата

Скоро виждаме скалата – първо нишите по нея, после и пещерата. Изкачваме се и пред нас се разкрива неподозирана гледка. Входът е впечатляващо широк, а навътре се стеснява и преминава в няколко ръкава. Плъзваме с моя спътник насам-натам и снимаме. Както казах, в пещерата над с.Кулич, недалеч оттук имаше вътрешни ниши. Същият феномен наблюдаваме и тук. Засега пещерите с ниши стават две. Единият от ръкавите в дъното е доста дълбок, стеснява се и в тъмното не се вижда къде отива на бабината си. Над самия вход на пещерата пък има интересен отвор, сякаш точно за да влиза слънцето през него като прожектор. Венци преценява, че това става по залез слънце. Виждаме и четири разхвърляни насам-натам крила на Голямо нощно пауново око - най-голямата наша пеперуда. Крилата са отделени, а тяло не се вижда - можем само да гадаем в какви ли люти битки е участвала горката пеперуда. Аз хващам по едно разклонение надясно и намирам малък естествен изход, от който пък се изкачвам най-отгоре над пещерата. Там няма нищо интересно и с известно разочарование слизам обратно след десетина минути.



Венци на входа на пещерата

Вътре пещерата е доста просторна



Поглед отвътре - вдясно се вижда отворът, през който може би прониква слънцето по залез, а вляво се виждат нишите

Връщаме се обратно по същия път. На минаване през поточето, Венци зад мен споменава нещо за някакъв клон, но аз не се сещам за какво говори. Няколко крачки след това „загрявам” – когато се прасвам пак на върбовия клон и то така, че ми пада шапката във водата. Сещам се за оня филм с Лаурел и Харди, в който пълничкия Харди все потъваше във водна яма, докато преминаваха през един брод и плюеше вода после. Та и моята работа подобна, само дето аз не съм Харди, а съм по-скоро кльощавия Лаурел.
Докато крачим и си говорим за думата „гьок” – небе, разказвам на Венци защо второто най-голямо истанбулско летище е кръстено на осиновената дъщеря на Ататюрк – Сабиха Гьокчен и защо тя е получила това „небесно” име, после за участието й в бойни полети над села с кюрдски бунтовници край Дерсим и тъй нататък.
           Стигаме до колата, граничният патрул са още там и се стягат за обяд, а ние продължаваме към нови пещерни приключения...

Няма коментари:

Публикуване на коментар