сряда, 13 юли 2016 г.

Гробницата с мраволъвите

            5 мин. четене 

Потегляме в 7 сутринта. За някои е рано, за други късно, а на слънцето му е все едно. Пак сме в посока „на изток от Рая”, т.е. от Кърджали. Този път ще търсим гробницата край с.Пчелари или ще се държим все край коритото на река Арда, но на отсрещната страна на Арката с шестте пещери. По пътя слушаме радио „Фреш”, но вече след с.Сестринско, станцията почва да заглъхва и от време на време се появява неизвестна турска станция. „Борбата” на ефирите продължава десетина километра време, а кулминацията е когато в колата зазвучава турски кавър на хита на Албано и Румина „Либерта”, като само понякога се откроява думата „ашколсун”. Много приятно изпълнение с подчертан ориенталски саунд, благодарение на саза, който се прокрадва в песента. А мъжкият вокал си е едно към едно Албано. Сякаш това "ашколсун" е точно за такива баир будали като нас и ние подкефени стигаме до Пчелари (макар че на турски "aşk olsun" има и друго значениe освен "браво", каквото ние го знаем, но за това - друг път). На центъра Венци пита двама души откъде ще е по-добре да се тръгне към „Ак кая”. Вторият, когото нарекоха Наско – явно прякор останал от "възродителните времена" през 80-те - честа закачка по нашия край, ни упъти и потегляме пак към добре познатия ни железен мост на Арда. До едното от двете вилни селища преди „Кован кая” срещаме млад мъж с бинокъл на гърди и с тениска с щампа на птица. Върви пеша. Питаме го за „Ак кая”, но разбираме, че той не е много наясно как да стигнем до скалата. После се заговаряме за птици, защото се оказва, че мъжът е от Дружеството за защита на птиците от Хасково. Разказва ни за лешояди, за прилепи и други пернати – говори с любов и вещина. Аз му разказвам за нашето „пиле- статуя”, което видяхме миналия път недалеч от „Попмартиновата дупка” и той предположи, че може да е малкото на козодой или на дрозд. Разделихме се с него с добри пожелания, а с Венци си споделяме в колата, че трябва наистина много да обичаш птиците и работата си, за да тръгнеш в неделя сутринта в осем и нещо да броиш пилета по чукарите. Много приятно впечатление остави у нас това момче. 
Връщаме се пак малко назад по пътя и намираме отбивка встрани, която ще ни заведе до скалния пояс. Оставяме колата и тръгваме по черния път – все край току-що ожънати ниви. 


В слънчогледовата нива под гробницата

Вървим доста – „Ак кая” се вижда отдалече, но не знаем дали ще можем да намерим просека до нея. Приближаваме под скалата и навсякъде има гъсти непроходими храсти и дървета. Нивата свършва в непроходим гъсталак и ние, леко отчаяни се връщаме. Венци предполага, че трябва да се огледаме за пътека там където сме видели бяла табела, на която не личи никакъв надпис. Стигаме до въпросното място и виждаме да се валя сред високите треви жълт контейнер за смет и до него някакви други джунджурии, които се разбира после, че май са катурнати химически тоалетни. Венци следвайки своя нюх на колумбовец тръгва нанякъде и ние подир него. В целият този пущинак започваме да различаваме бетонов бордюр, който явно е бил предвиден за екопътека. По-нагоре се забелязват вече и напълно обрасли с храсти и треви бетонни стъпала. Чувстваме се сякаш откриваме забравен от вековете скален град в Андите. Е, почти, де.



Явно  тук е било предвидено да се изгради екопътека по програма, но освен стълбите, обрасли в треви и храсти и една ръждясала табела никаква пътека не се вижда.

Няма лъжа – тези стълби ни отвеждат право до „Ак кая” с гробницата. Тя се открива пред нас в цялото си великолепие. Прилича на къщичка-замък на приказен герой – има си покрив с кули и коминче, после бяла раздвижена фасада и чудесна врата към замъка. Разкошотия. Веднага вадим фотоапаратите, или по-точно ние изобщо не сме ги прибирали и започваме да снимаме като щури. Снимането, като се замисля е много важна част от цялото удоволствие – то е един вид доказателството, че кракът ти е стъпвал по тези или онези места. Едно време когато нямаше чак толкова апарати, младежите затова бързаха да си изчегъртат името и селото откъдето са, на някоя скала, дърво или каквото им попадне, за доказателство че са били на мястото. Сега е по-друго. 



Вътре самата гробница не е нещо особено – не е много дълбока и няма някакви ниши или изсичания, но е правилно и симетрично оформена. По всяка вероятност е била затворена отвътре с каменен капак, но после е разграбена.
С Коко виждаме цяло „сито” от конусовидни дупки в пясъка. Обяснявам му, че тези дупки са на ларвите на мраволъва – те са се маскирали на дъното на ямичките и чакат някоя дребна мравка или мушица да падне в капана за да я изядат.


Не сме ли и ние хората малки мравчици – щъкаме, борим се, ядосваме се за дребни цели или велики каузи обвити в страхове и надежди, а времето-мраволъв рано или късно ни изяжда

Търсим малка мравчица за му покажа нагледно. След малко намираме и я пускам в по обърнатия пясъчен конус. Когато стига до дъното изведнъж се вижда рязко движение на невидима сила. И така няколко пъти подред – мравката прави неистови усилия да се изкачи нагоре, но невидимата ларва я „бомбандира” с пясък и тя пак се свлича. Не сме ли и ние хората като малката мравчица – щъкаме, борим се, ядосваме се за дребни цели или велики каузи обвити в страхове и надежди, а времето-мраволъв рано или късно ни изяжда и от нас не остава нищо. Това на Коко не го казвам, разбира се. След известно време тръгваме като оставяме мравката да се бори за живота си. На връщане пак проверяваме – няма и помен от нея. Или е изпълзяла, или е излапана от хищната ларва.





Та така – обхождаме скалата от всички страни и се любуваме на гледката. Няма съмнение, че и тези скали са от вулканичен произход, подобно на скалите, от които са образувани „Каменната сватба” край с.Зимзелен и „Каменните гъби” край с.Бели пласт. Различният състав на отделните слоеве дава и различната окраска и различната степен на изветряне на скалните блокове. Качваме се и отгоре на скалата за да огледаме пейзажа. Оттам се виждат както река Арда, блоковете с ожъната пшеница, така и Арката и дори скалата с  "Попмартиновата дупка”, но много смътно. 

Нива с ожъната житна култура, която чака балировачката да мине да балира сламата

След обхождане на района тръгваме по обратния път доволни. По пътя Венци снима една балировачка, която гълта отпред слама, а отзад изхожда готовите бали. Така се ражда гатанката "лапа слама, ака бали - що е то?

Прибираме се и по пътя правим вече планове за следващи открития.

Няма коментари:

Публикуване на коментар