понеделник, 31 октомври 2016 г.

Съквартиранти




          Когато живеех в братска Франция, съквартиранти ми бяха двама поляци и един румънец. Поляците, освен че танцуваха всеки ден мазурка, обичаха и да пийват. Отидат си за Коледа в Полша и всеки се връщаше с по един куфар с водка, после за Великден – с още един куфар, през лятната ваканция още един... И да не си помислите, че куфарите бяха от малките – не, не, най-нормални мъжки куфари, във всеки от които спокойно си влизаха 25 бутилки „Житная”, „Виборова” и „Зубровка”. В общи линии купоните протичаха по един и същ сценарий. Първо поляците най-невинно приготвяха по три тави с картофи с лук във фурната, след което казваха дружно „сматшниего”. Аз първия път бях нащрек, дали това не значи „дай да го смачкаме” или „да го пречукаме”, но после се успокоих като разбрах, че било „добър апетит”. След картофите, бавно и полека изпивахме по една бутилка водка на човек, отваряхме широко прозорците и започвахме да ревем с пълни гърла „Лили Марлен”, а ако ни оставяха завършвахме с „Разцветали яблони и груши”, като реверанс към общото ни соц-минало. Обикновено, обаче, не ни оставяха и първо съседите започваха да ни се карат на мърморещ френски, а после идваха ченгетата – също френско мърморящи и ни се заканваха, че ако не сме започнели следващия път с „Марсилезата”, или поне със „Сюр льо пон д`Авиньон”, сме щели да завършим в изтрезвителното. Националистите му с националисти. Сутрините аз най-редовно си търсех очилата в стаята на някой от поляците, без да имам най-бегла представа как са се озовали там. Пак през тези същите сутрини откривахме колко много общи мръсни думи имаме в двата езика. Големи сладури бяха тези поляци, макар и да не обичаха Лех Валенса. Аз пък винаги им се чудех, защото след жабока Кърмит, честно казано, аз най-много си обичах Желю Желев .

неделя, 23 октомври 2016 г.

Даване име на жена


                                                                                    И Адам наименува
жена си Ева (живот), защото тя беше майка на всички живи (Битие, 2:20)

Има тайнствено име, което е само за теб. Различно от това, с което всички те знаят.
Име, което зрее бавно като плод.
Трябва да го намеря и да ти го поднеса.
Буквите му ще обикалят около теб, сякаш са планетите от Слънчевата система. Ти ще бъдеш тяхно слънце и ос.
Затова ще ти дам слънчево име с ОСем букви.

Газела.
Си ти.
Балета “Жизел”.
Предчувствие за гъвкава походка. За грациозния гръб на дива котка.
“Г”-то е грация на газела.

Рап за “Р”-то.
(Изпълнява се от двама души с широки дрехи и съмнително възпитание. Единият бръмчи през цялото време, като тропа с крак на първа и пета сричка:
“Ръ-то дава ритъм, ръ-то дава ритъм”…

а другият рапира основния глас: )

“Когато погледнах за пръв път към теб,
видях че си готова като шест без пет,
само малко “ръ” май ти трябва в раменете,
малко френско “ръ” и гласът ти ще засвети.”



Обада.
Като Обада на зазОряване, изпълнявана От влюбен трубадур пОд прОзирния прОзОрец на ОбичанОтО мОмиче, пОтича “О”-то. Обадата Обладава въздуха пОд прОзОреца. Обсада ли казвате? Не. ОблОст и Обич ще се слеят в еднО “О!” О, катО издадени напред устни заОблени за целувка.
 Обятия.

сряда, 19 октомври 2016 г.

Мадам Боске и плодовете на спомените


Понякога се държим лошо със спомените си, забравяме ги, оставяме ги да прашасат и те ни отвръщат със същото.
Преди години пътувах от София за Варна с един автобус фрашкан с писатели от цял свят. Не знам как се случи, че се качих последен, но имаше само едно свободно място – до възрастна дама с приятен вид. Дамата беше вдовицата на поета Ален Боске – Норма. Във Варна, освен другите мероприятия, беше предвидено и откриване на бюст на  големия поет, живял за малко в морския град. Заприказвахме се - отначало плахо – за красотата на България, за климата и разни ей такива, както е между хора, които не знаят дали ще намерят общи теми за разговор и после лека-полека започнах да питам благата дама и за известния ù съпруг. Учудих се, че по време на Втората световна война бил първо в белгийската армия, после във френската армия, а накрая се озовава в САЩ и дебаркира в Нормандия с американските войски. Световният поет явно може да е и световен войник, що пък не. Но това, което запомних е, че после – след войната, години наред е работил активно по издателства, вестници, издавал собствено списание за поезия. Живот на бързи обороти. Работа по цели дни и нощи, чести пътувания, и жена му всъщност е била през цялото време край него – да му осигури спокойствието и комфорта така нужни на писателя. В общи линии – това ù е била работата – съпруга на писател. Когато я запитах при кого живее в САЩ – при децата си може би, тя ми отвърна: „Не, ние нямахме деца. Ален не искаше”. Свръхегоизма на големия творец, или нещо друго? Недоумявах. Гледах тази спокойна и мила жена може би към края на живота си (починала 4-5 години след нашата среща – в 2011), и знаех, че никой няма да разбере какво ù е било на душата през всичките тези години. За поета е ясно – той може да бъде капризен и жесток, щом става дума за неговото велико творчество, за удобствата му, но какво им е на тези, които са край него – това едва ли някой може да узнае в пълнота. Думите отсъстват, а мислите – съвсем.
Пътувахме, пейзажите се редяха край нас и загледани в тях всеки от нас потъваше за малко в своите си мисли. Зад нас и пред нас в автобуса се чуваше многоезичната реч на писателската гмеж. Писатели с мераци, с хъс, с амбиции, шумни и парадни. Мадам Боске седеше тиха и с благородно излъчване на седалката до мен. Такава беше и когато спомена за Марлене Дитрих – близо петнадесет години - до смъртта й, била край нея като секретар и приятел. Аз не знаех какво да я питам за актрисата – не си падам по актриси - нито днешни, нито от миналото и не се интересувам от живота им.


Понякога се държим лошо със спомените си, забравяме ги, оставяме ги да прашасат и те ни отвръщат със същото.
Знам че съдбата е въртиопашка – поднася ни каквото ù скимне. На мен беше поднесла единствената свободна седалка в един писателски автобус, в който аз бях сигурно най-невзрачната прашинка. А живота на тази жена беше минал в сянката (или в жертва) на големи личности, обкръжени самите те също от големи и известни имена. Може би тя е не по-малка фигура от тях, но за историята ще остане почти непозната.
Този спомен нахлуваше в мен докато четях преди време една от последните книги на Ален Боске „Les fruits de l`an dernier”, преведена на български като „Плодовете на миналото”. Книга пълна със случки, размисли и мнения за изкуството и литературата на поета и мислителя Боске. Книга разтърсваща, мехлем за интелигентния читател, от която си личи, че големият поет не се е държал лошо със своите спомени, а си ги е подреждал и почиствал от праха редовно, но в която, само на едно-две места споменава жена си – Норма Боске. Ей така между другото.

Плодовете на спомените не са за всички, нали.

четвъртък, 13 октомври 2016 г.

Честито, Боб!



Сякаш съм предчуствал - тази снимка е от преди два дни, а фланелката - от преди 24 години. Нещо ме чоплеше, нещо ме ръчкаше, че се крои събитие около този човек. Сега ще мога да се хваля, че съм бил два пъти на концерт на Нобелов лауреат. Честито, Боб!

вторник, 11 октомври 2016 г.

Поети и п(ист)о(л)ети

Револверът "Lefaucheux", с който Верлен стреля по Рембо

           Преди десетина години, беше намерен най-прочутият револвер във френската литература, издирван от сто четиридесет и три години. Малкият 7 - милиметров “Lefaucheux”, наподобяващ барабанлиите от уестърните е бил открит в една брюкселска изба.
          Юли 1873 г. След бурен живот из Льондьон (както французите произнасят Лондон на английски), двете “приятелки” Верлен и Рембо се озовават в Брюксел, който тогава съвсем не е Европейската столица, а е само една европейска столица. На 10-ти юли сутринта, Верлен купува от оръжейния магазин “Мontigny” револвер с 50 патрона. След като изпива порядъчно количество абсент (наричан още и „зелената фея”) по кафенетата на “Гран-плас”, той се прибира пиян в хотелската стая при Рембо, препречва вратата със стола си и стреля срещу него като процежда: “ сега ще те науча тебе, дето искаш да си заминеш”. Първият куршум засяда в дланта на Рембо, а вторият рикошира на пода. Верлен е арестуван и затворен в затвора “Амиго” в Мон, а Рембо след оказаната първа помощ се връща във Франция, където трескаво довършва “Един сезон в ада”.
          Днес пистолетът се пази в Белгийската кралска библиотека в Брюксел.

          Във Франция пък се намира пушкалото, с което е бил застрелян преди 179 г. Пушкин. Двата пистолета - на великият поет и на противника му и негов баджанак Жорж Дантес, с които са участвали в прословутия дуел на 27 януари 1837 са били взети назаем от някакъв барон и днес се съхраняват в град Амбуаз. Веднъж прибрал се във Франция с хубавата си рускиня, Дантес направил политическа кариера, като става дори сенатор и днес, в родината на Корней името му съвсем не е така диаболизирано, както е в Русия. Но това е друга история.

          Мисля си, добре че днес пистолетите не решават споровете между поетите и писателите, все пак. В медийното пространство и в социалните мрежи у нас, ги има всякакви писатели, и са все от гений нагоре. И са все непризнати, или недостатъчно признати. Страстите особено са разгорещяват след конкурсчета и наградки литературни.
          Но като правило, добрите поети май не могат да стрелят добре.
          И по-добре, нали…

сряда, 5 октомври 2016 г.

с.Шумнатица - мостът и воденицата

          Шумнатица е село в края на България. От него вече - няма накъде. Село, в което времето е заключено. Когато питах продавачката в магазина на центъра, къде мога да видя стари каменни къщи, за да ги снимам, тя вдигна рамене и каза - ами не знам, аз съм само от една година тук... Само една година - то това време ли е? Та не можах да снимам къщи - снимах само моста и старата воденица от 19 век, която скоро е била възстановена и знам, че до скоро са мелели брашно в нея. То може и сега да мелят, само че ако имат какво да мелят.





Мостът - отражение във водата

Старата воденица, която не работеше в момента. Ключът бил в еди-кой-си ми казаха  на мегдана, но аз не пожелах да го викат и да ми отключва.
Колелото, което задвижва водата


Воденицата вътре, снимана през една пролука на портата

          Снимах моста - отгоре, отдолу и после старата воденица. Мостът е стар, едносводест и както почти навсякъде в района го наричат неправилно "римски". Воденицата не работеше, беше заключена. Както е заключено и времето в това село, на края на България.

неделя, 2 октомври 2016 г.

А някои го наричат молитва...

         
          Погледът ти не те слуша -
          сам по приумица литва,
          щом седнеш кротко и се заслушаш
          в песента на пейзажа.
            Ще мърдаш устни, ще ти стане тъжно,
            без да знаеш за какво даже
            и ще усетиш – от теб нещо си тръгва –
    някои го наричат молитва.