вторник, 8 ноември 2016 г.

Влакът - тази забравена, добродушна гъсеница в Родопите


          Гара Кърджали е пуста в тази съботна утрин. Освен нас с Катя и трите деца, които сме помъкнали, има само още двама-трима души да се мотаят тихо на перона. Качваме се и се оглеждаме в обстановката. Чистички седалки, богат избор на места – на по-високо или по-ниско ниво, сравнително чисти прозорци, което е особено важно за един фотограф, пък бил той любител. Мотрисата потегля важно и плавно като добродушна гъсеница.

   
          Скоро започват уникалните пейзажи – отдясно язовира – почти пресъхнал и точно затова сякаш още по-красив, а вляво скали и дървета в богати есенни багри. Тръпката е неописуема, а децата са възбудени. Те се местят от място на място, от гледка на гледка, тичат напред-назад, чуруликат поради свободата и пространството, което не може да им предостави автомобилния транспорт. Така де - в действителност целият влак е техен. "Подвижен в подвижното" беше мотото изписано в легендарната подводница "Наутилус" от романа на Жул Верн - та точно така се чувстваме всички ние в мотрисата.


          Не след дълго се чува сочна, но не злобна псувня откъм главата на гъсеницата, т.е. откъм машиниста и влакът забавя ход. Надигам се да видя какво става - да не би някой да е демонтирал релсите, или скални тролове да са завардили линията. Не - на самата линия се вижда крава, която не знае накъде да хване – наляво ли, надясно ли – както пееше Вили Кавалджиев, та за по-сигурно бяга направо - точно пред влака. Така караме към стотина метра и най-после свещеното добиче драсва нагоре към скалите и освобождава релсите.





          Вдясно гледката към язовира е приказна – отсрещните ридове са в лека мъглявина и можеш да си въобразяваш, че зад тях има непознати страни тилилейски, населени с митични същества. Аз щракам с фотоапарата. Хомо фотографикус. Знам че поне две трети от снимките после при разглеждането няма да стават за нищо, затова трябва да има материал. То и с писането и композирането е така - трябва да изсипеш голямо количество думи или ноти, за да можеш после да оставиш само нужните, които се обичат. Един от пътниците - селски човек, явно от близките села, ме окуражава да не се притеснявам ами да ида до самия машинист за да снимам напред в посока на стесняващите се в безкрая релси.



          Всички се чувстваме удобно - някак по домашному. „Железни врата”, Лисиците, Широко поле. От Широко поле се открива широка, главозамайваща гледка в дълбочина към язовира, който продължава да е затискан от облаци и мъгли. Само в далечината се вижда светло, огрято от слънцето петно във водата - като някакъв портал във времето и пространството.




          На спирка Средна Арда се качват възрастен дребен мъж и жена в шалвари, а зад тях язовира все така е в тиха, загадъчна мъгла. Само "порталът" продължава да подмамва погледа със снопа светлина, който сякаш споява небето и водата в едно. Велика красота. На човек му се приисква да забрави всичко и да се разтвори в пейзажа.
          Опитвам се да снимам жената с шалварите, докато между седалките тичат децата и ми се пречкат -  най-вече двете момчета Иван и Калоян. Минаваме край величествената "Юмрук скала", но слънцето вече започва да наднича зад нея само и само за да ми направи контражур и да не мога да снимам като хората. Децата ме питат това ли е „Моняк”. Аз им отговарям: „не това не е „Моняк”, вече го минахме”. Показваме на Калоян гара Калоянци, макар че табелата липсва - явно е открадната, а гарата е в окаяно състояние. Подобна е и гара Перперек, но това е нищо в сравнение с гара Добриново, Всъщност научавам, че е гара Добриново от електронния глас, който съобщава всяка следваща спирка - абе европейска работа.


         
          Та въпросната гара е само...останки. Няма покрив, няма врати, прозорци - нищо, виждат се едни арки и стени - това е. На нея кондукторът слиза спокойно и отива до една чешмичка да си напълни вода. Идилия. Влакът, а май и времето са спрели тук, само водата тече. Иначе става все по-светло - мъглата се вдига и вече на гара Мост ни чака слънцето.



          Освен него на перона ни чакат и началник-гарата и неговия помощник - едно куче. То живо следи кой слиза или се качва, както и кой е вътре във влака. Снимам го ту от единия прозорец, ту от другия и то ме следи през цялото време. Явно е нещатен посрещач-изпращач. Предполагам ако му дадат палката без колебание ще знае кога да вдигне зелената страна.
          Оттук нататък гледката вече се променя - навлизаме в равното хасковско поле - няма мъгли, няма скали, няма красиви есенни пейзажи, а изорани ниви. Родопите са зад гърба ни. Говорим си с Катя, че спокойно би могло да се качим и друг път на влака, да слезем примерно на Мъдрец, или дори на Мост, да се разходим 4-5 часа, и да се приберем с обратния влак след обяд. Неудобството е само това, че в посока Димитровград и Стара Загора влакът е един-единствен за целия ден - в 8,05 ч. Изобщо тук в Родопите, където животът тече бавно, този вид превоз е обречен на забвение. А със сигурност е едно красиво, уникално преживяване. За мечтатели.


Няма коментари:

Публикуване на коментар