петък, 30 декември 2016 г.

"Човек-Родопи-човек прим"


Когато направиш 180 снимки после ти е лесно да скалъпиш разказ за преживяванията си и не се налага да се тупаш по главата и да се мъчиш да изкопаеш някое впечатление, дето си го забравил. То става съчинение по картинка, или по-точно по много картинки.
Венци ми звъни рано сутринта – имахме идея да седнем в някое кафене и да се видим. Вместо това чувам как с трепетен глас ми съобщава, че „дай по-добре да идем до Ненково, там ще разгледаме едни ниши, после ще се видим с други видни скалолазци и скалолазки от други краища на бегето, ще изкачим други скали и ще видим изобщо много интереснотии”. И аз „давам”, с едната дума.

Родопски лиман

Никой не е по-голям от сянката си през зимата

Потегляме според уговорката, като взимаме и Катя, и Коко, за по-интересно.
Летим по завоите и си говорим за скали и места, където още не сме били, но искаме да бъдем. Отдаваме се на блаженството да съзерцаваме бягащите край нас картини, вместо да се оставим да ни оборят невесели мисли. Малко преди хижа „Боровица”, която сега е издигната в ранг на хотел, на един завой, спираме да направим снимки на замръзналата вода под нас. Язовирът е доста изтóчен, и от пътя се вижда красив завой с малко, почти изцяло замръзнала вода и с красиви пясъчни брегове – истински родопски лиман. Насреща се издигат скалите на „Патмос”, на които съм бил преди може би десет години за последно.

събота, 17 декември 2016 г.

Квадрати

         Когато дойде оня сезон,
          който прасенцата много мразят,
          ти откъсна моето учудване -
           заговори кротко за смъртта и за
         нейните седем чудеса...
       После всеки мислено си избра
        своята, и тъй бавно и тихо
         се влюбвахме до третата бутилка.
        Тъй бавно и тихо, че дори Мислителят
      се прегърби още повече - без яд,
    че сме го включили и него, милият,
      и утрото, в любовния квадрат.

четвъртък, 15 декември 2016 г.

По скалните потайности на Ночево

          Село Ночево е в най-северозападната гънка на област Кърджали – то е нещо като медицентър на равностранния триъгълник с върхове Кърджали, Хасково и Асеновград. В центъра на селото пък ни чака Зейнур. Но преди да стигнем до него, виждаме останките от ослепеното училище – без прозорци и с продънен покрив. По-нататък е сградата на магазинокметството. То напълно се вписва в националната ни традиция – в една сграда да се помещават властови институции и битово-развлекателни такива – като най-отявлените примери са разбира се ЦУМо-Министерския съвет и Хотело-Президенството в София. Но това е, както се  казва, друга  (ана)тема. 
          Точно там, между двете сгради, не знам дали вече го казах, ни очаква Зейнур – нашият водач за този ден. Веднага става ясно, че той не е обикновен човек – само след няколко минути разговор. Всъщност, именно Зейнур, макар и косвено, е в основата на разгорелият се преди време спор в интернет, в който са замесени моя приятел и виден познавач на светилищата в района Венци и цяла банда негови последователи от една страна, и някои археолози и журналисти от друга. Спорът е спорт, и то любим спорт на българина – не иска мускули, не иска умения, няма нужда от скъпи съоръжения за тренировки. А тоз конкретният е бил по повод на скална рисунка в района на селото, която се оказва не рисувана преди 4000 г., а само преди 40 и то с пирон от нашия водач. 

Двойната шарапана

Втората шарапана изсечена също в отделен блок

          И така, Зейнур – тази истинска легенда, ни повежда към скалните потайности на своя район, но преди да тръгнем, подарява на Венци древен кремъчен нож, с назъбено и от двата края острие. Не казва на колко години е това оръдие на труда, но ние предполагаме, че тогава още не сме били родени. Потегляме. Първо стигаме до голяма шарапана в скоро залесена борова горичка. Макар че съм се нагледал на доста добри образци на шарапани, тази е наистина впечатляваща. Двойна е – с широко, но плитко корито и свързано с него по-малко и по-дълбоко, пълно с вода.  Венци и Зейнур са единодушни, че е служела за правене на вино. Втората е недалеч от първата, но е само с едно корито. През това време нашият гид ни казва, че целия този район явно е бил населен по византийско време, и само между другото споменава, че византийците са били големи мързели. Римляните, казва, не са идвали тук в планината. Тях планината не ги е интересувала, но византийците са били лентяи, както и до днес впрочем. 

вторник, 13 декември 2016 г.

Добър вечер, смотаняци

          Очаквах го. Че Боб Дилън ще покаже среден пръст на онези от Нобеловата академия. И то се случи - на 10-ти декември. Дилън не отиде на церемонията, защото бил ангажиран. Вместо това, чрез посланика на САЩ в Швеция пратил много cool послание, започващо с "добър вечер, на всички" (цялото мило писъмце може да се прочете тук). Това на мен ми звучи като "добър вечер, смотаняци".

сн.Kevin Winter

          Казвал съм и пак казвам - не подлагам ни най-малко на съмнение че Бобчо е поет, точно обратното - ако онези от Нобеловия комитет са искали на всяка цена да номинират поет и на всяка цена той да е американец (нещо, което само по себе си е като да търсиш игла в няколко купи сено) то изборът е много добър. Но... Ето тук пак трябва да спомена за прословутата Бобчова надутост. Поради която и аз го разлюбих, след като му бях върл фен, като го видях как се държи към публиката на живо. Той стои на сцената все едно казва: "Какви сте вие там долу, бре. Я си...Не стига, че съм благоволил да ви взема парите и да ви мрънкам под благородния си нос, ами ще искате и да ви забавлявам, да ви се усмихвам, да ви се радвам, едва ли не".  Нещо такова се  случи и сега с горкия Нобелов комитет. Подтекстът е от рода на: "не стига, че благоволявам да ви получа наградата (някакви си 1,1 млн $), ами и ще ви идвам на крака".
          Това е Бобчо - за това (не) го обичаме!

вторник, 6 декември 2016 г.

Чучурите с вода и мед

          Имало двама братя близнаци от с.Крилатица по нашия край.
          Единият купувал - продавал злато  и какво ли не по пазарите, и винаги имал пари. Другият работел земя, гледал тютюн, от тъмно до тъмно, превивал гръб и едва свързвал двата края.
          Един ден тютюнджията отишъл при ходжата на селото и му разказал за брат си и за своя хал, и го попитал - защо е така? Ходжата погладил брадата си (трябва да е имал брада, защото ходжа без брада не е истински ходжа), помислил-помислил и му отговорил: "има два чучура в този живот, анадънму? От единият тече вода, а от другия - мед. На теб, завалла, ти се е паднал тоз, от който тече вода"
          Човекът, който ми разказва тази история, обаче ми я разказва с особен блясък в погледа. Оглежда се наляво, поглежда надясно и продължава: "аз, вика, много мислих по това. Не можех да спя две нощи и стигнах да извода, че не е точно така, както го е казал ходжата. Дори бедният тютюнджия да отиде да продава злато по пазарите, той пак ще си остане беден. Всичко опира, вика, до това, да правиш онуй, което можеш, и което ти се иска да правиш. Да ти е приятно да го правиш. Другото е бошлаф!"
          Иначе чучурите с водата и меда все си текат...