На "лов" за скални ниши

          Снегът прави света да изглежда съвсем различен. Макар и за малко. Януари беше снежен тази година, но когато човек е свикнал да обикаля по планините, това, че има сняг може само да го стимулира да избяга от града. Още на 2-ри хукваме на първия за годината поход по снежните хребети на "Юмрук скала" над с Гняздово. Там се възхищаваме на изключителния небесен танц на лешоядите. Когато гледаш планиращия полет на тези най-големи наши птици можеш да изпаднеш в нирвана, или по нашему - в блажен кеф. Добро начало на годината - спор няма - мечтателно-летателно начало.
          Към средата на месеца за пореден път се озовавам на красивия връх Моняк, където измежду многото спиращи дъха кадри, заснемам и част от кадрите за клипа на "Бонсаите на снежния човек", а в началото на февруари се емваме с Васко да дирим появилите се край "Студен кладенец" четири-пет птици розово фламинго. Е, фламинго не намерихме, но пък си направихме хубава разходка, като си представяхме, че всичко край нас е розово, като в онази песен на Едит Пиаф.

          И ето, тази слънчева събота решаваме, че денят е идеален за лов на...не, не на розови хвърчащи неща, а за лов на скални ниши. Пак! Отново! Край крумовградското село Горна кула. Потегляме с весела компания - двама мъже, две жени и Коко. След Горна кула, преди моста над Крумовица оставяме колата и тръгваме. пресичаме няколко пъти Топ дере - приток на Крумовица и вървим все на запад по дерето. Стигаме до голяма, обработена нива, а зад нея ни привличат три изоставени, полуразрушени къщи. Всички ахваме от възторг - кой не обича да се любува и да снима стари, каменни къщи, обрасли с къпини и луди храсти, със срутени покриви и изгнили черчевета на тъжните прозорци. Веднага си въобразявам, как трима братя, или близки роднини, са живели в тези къщи и са обработвали заедно нивата преди 60-70 години, да речем. Вдясно от дерето - срещуположно на къщите вече виждаме нишите, на стръмно място, затулени отчасти от дървета и клони. Решаваме да продължим още напред и да се изкачим до тях от по-полегато място.

          Намираме удобно място и след известно време сме вече на скалите. Тук се разделяме - Венци и Дари тръгват отдолу - под нишите, а останалите тръгваме по козирката - върху скалите. После ще сравняваме снимките - кои са станали по-интересни - отдолу или отгоре.

           След трудно, но запомнящо се провиране през трънаци и гъсти храсталаци, стигаме над нишите и гледката е уникална - те са под ъгъл, на различни нива и са различни. Някои са по-широки, други са тесни, но са все трапецовидни. Над тях скалата прави козирка, сякаш да ги предпазва от дъжд и слънце. Красиво място, което с думи не можеш да опишеш. Сега, като гледам снимките сякаш не е толкова магично колкото когато бях там на самото място. Всяко нещо на живо е по-истинско, по-вълнуващо, омагьосващо.

          Наслаждаваме се дълго и бавно, преди да се разделим със скалите. В основата им всички големи скални късове са обрасли със зелени мъхове и придават загадъчен вид на пейзажа. На отсрещния рид пък се виждат друга група от ниши върху скални отломъци, явно съборени от по-високо, където отгатваме може би е имало кариера. Тях си ги заплюваме за следващия път.