неделя, 30 април 2017 г.

Бащите си отиват през април



          Бащите си отиват през април,
          когато пролетния вятър
          подритва сухи есенни листа
          и прашни кучета пристъпват тъжно,
          край некролозите от миналага пролет.

               Бащите си отиват непознати.
               Потъват по пътеките към вчера.
               От тоз април нататък ще е трудно
                да им говорим, но можем да опитаме-
               със шепота на отчуждени статуи.

          Отиват си бащите. През април,
          отекват стъпките им по следобеда последен.
          След тях оставаме размъкнати видения –
          по-слаби, по-самотни, по-чупливи
          монаси, изоставени от своя Бог.

понеделник, 24 април 2017 г.

Малките погледи

          Понякога се опитвам да си върна възторга от всичко, което мърда, дърпа ти носа с непознат мирис, дебне те с чудни цветове. Или те "спъва" с формите си - форми, които не виждаш всеки ден. Възторга от първия път. Може би и от последния. Възторга от това нищо да не искаш, нищо да не даваш, нито да очакваш.  От това, че те има и можеш да се радваш с малки, любопитни погледи на всичко, което е край теб.
          И най-вече - не убиваш (тъпчеш, късаш, чупиш, цапаш) обекта на твоето възхищение.



          Понякога се опитвам да запазя своите малки погледи за сбутаната, плахата, дивата красота.
          Е, поне се опитвам...



понеделник, 17 април 2017 г.

Перо от белоглав лешояд


Гледам картата на Източните Родопи, гледам я, и все повече имам чувството, че в която и точка да си сложа пръста, ще изкарам от паметта си история, свързана с хора, скали и преживявания. Белите петна стават все по-малко, а историите и снимките се увеличават. „Студен кладенец” е един от най-красивите водни басейни на Южна България, а може би и в цяла България. Имам незабравими спомени от митарстване с каяк из язовира – чак до Коневския водопад, с приятели – ентусиасти. Единият - Стефан - доктора, скоро след това замина да докторствува по Либия и още е там, а другият - Георги – се запиля по София или Пловдив. Това си мислех, гледайки от най-високата точка на скалите на „Големия сипей”, как в спокойната вода на язовира, отразяваща рехави облаци, се плъзгат бавно два каяка, дребни като ечемичени зрънца. Но да карам подред.

Юмер ни казва, че ще видим такива места и гледки, каквито никой не е виждал.
Всяко растение се е вкопчило в каквото намери – земя, скала, между камъни или по сипеи.

неделя, 16 април 2017 г.

Райхенбахова перуника



 Две разновидности на райхенбахова перуника (Iris reichenbachii) от района на с.Бял кладенец - защитена местност "Големият сипей".  Едно пътешествие край безвремието на язовир "Студен кладенец", за което утре ще разкажа.

сряда, 12 април 2017 г.

Когато снегът се превръща в думи


          Усещаш - тялото ти и планината се сливат. Погледът прелива в мъглата, а третото ти око се пробужда. Небето и земята се целуват. Материята и духът – също. Планината е друг свят – затова се стига трудно - тя е свят само за отбрани.


          „Козя стена” е място не като другите. Хижата и тя не е като другите. До нея няма път за машинарии на колела. Вървиш, вървиш с километри, слизаш, изкачваш се, редиш стъпка подир стъпка. Няма небе, посоки, пътека. Има вятър, сняг и суграшица. Можеш да се объркаш, дори и да разчиташ на маркировката и на третото си око. Скъпите джаджи се обезсмислят, защото нямат покритие.

сряда, 5 април 2017 г.

Хипнотичните скали на Скалина


Изсечените скали над с.Овчево


Кучето свири по скалната стълбица

          Спираме край кръчмата на Овчево. Венци, Димитър и аз. Навлизаме бавно в селото и аз се оглеждам любопитно, макар да знам много добре как битуват хората по тези краища. Каменни къщи, неугледни дворове, тенджери и тигани по оградите. Дребни, тъжни кучета се мотаят насам-натам. Липсва зеленото. В един двор жена с шалвари бучка нещо в канелената почва, а до нея мъж се суети и уж помага. Венци ни води към позната нему гробница и към скални ниши. Но идеята, както се досещате, е да търсим още гробници и други ниши. Ненаситни сме. Нишояди. Пещерояди. Имало ги тези скални форми, но къде точно –не знаем. Важното е, че си имаме цел, която ни издига леко над земята. Бързо стигаме до гробницата – тя е съвсем близо до селото, издълбана в причудлива скала с овални форми и лек червеникав оттенък. После намираме и единствената ниша малко по-нататък, но тя не ни задоволява. Все едно да си се настървил за мешана скара, а да ти сервират лист маруля. Един човек ни упътва, че наистина има други гробници и ниши, но че трябва да подходим откъм село Скалина. Там, вика, търсете Реджеб, той може и да ви заведе до скалите. Тръгваме към Скалина. Не намираме Реджеб и поемаме сами по черен път. Не след дълго Димитър открива издълбан скален блок, целият зелен от мъхове. Прилича на шарапана, а Венци казва, че е по-скоро олтар. Продължаваме да се скитаме нататък, но нищо повече не намираме до края на деня.