Много пъти съм бил по Чомаковските чукари – но не за
да търся ниши или скални светилища, а за да търся марокански скакалци. Помня
как пилотът на вертолета, който пръскаше срещу скакалците се хвалеше, че прелетял много ниско в чуден скален
каньон и на мен ми беше прозвучало много подмамващо – какъв ли ще е този скален
каньон. А сега сме бойна група тръгнала да търси скални образувания и силни
усещания точно там – в този скален каньон. Е - не сме с вертолет, а с краколет. Времето е слънчево, а пътят след
Летовник направо гвачи – текат вади и малки ручейчета отвсякъде – нали се топи
снегът, паднал преди няколко дни. Оставяме колите на шест-седемстотин метра
преди село Чомаково и потегляме към неизвестното. Освен че се пазим да не се
окаляме, внимаваме и да не стъпим в някое кравешко биоразнообразие – има ги
много. Отсреща в далечината се виждат гордите скални зъбери на Моняк, врязали се дълбоко в съзнанието и в пейзажите кърджалийски, пазещи
своите древни истории и мистерии. А по-наблизо пред нас се зеленеят едни ливади
като в Ирландия, както сме ги гледали на снимки. Напредваме бавно - че то закъде да бързаме - скалите няма да избягат - виж нашите хипотези и догадки - може. Пресичаме
едно дере – даже май два пъти го пресичаме, като някои хора даже се хлъзгаме и
правим лупинги в калта, но слава богу, фотоапарата няма и драскотина, и след няколко
такива кални перипетии стигаме до голяма скала с многобройни ниши – като сирене
ементал. Тъмен „ементал”, на места с червени оттенъци и издатини. Една такава "арт-скала".
