"Бела чао" - от оризищата до съпротивата

Бил съм в седми, най-много в осми клас. Моят съученик Антон - умно и готино момче, с хубав глас, откъде беше научил „Бела чао“ на италиански и ни я пееше в края на някои от учебните часове – учителите разрешаваха. Хубаво пееше и сигурно съм му завиждал – беше център на вниманието, в онази възраст, когато всяко момче иска да е център на вниманието – заради момичетата. Той определено беше с артистични заложби – перфектно имитираше и скечовете на Мирча Крешан и сме се хилили като луди: „Искаш ли да се пребориме и със саби да се колиме? Как ще ме колиш – аз имам диабет“. И ей такива. Беше си вид ъндърграунд извън комсомолския мейнстрийм.

Естествено, тогава, „Бела чао“ беше вече с ореола на партизанска песен, антифашистка и е била одобрявана от комунистите от вси страни. Изпълнявана е и от Муслим Магомаев и от Дийн Рид – американчето - немски каубой – значи, наша песен.

Филмът на Джулия Джапонези е от документалните филми - разкошотия. „Бела чао за свободата“ („Bella ciao per la liberta“). В него се разказва историята на точно тази песен и малко ми напомни за „Чия е тази песен“ на Адела Пеева, макар и да са различни. Общото е това, че и двата филма проучват историята на една песен. Но докато в „нашата“ песен „Ясен месец веч изгрява“ се чудехме чия е, то при „Бела чао“, знаем, че е (може би) италианска, но се търси отговор на въпроса, защо е толкова световна.

Историята на една песен е яка изследователска работа, обогатяваща, възпитаваща. Неведоми са пътищата на народното творчество и крият много загадки и тайни. Бавно и полека, от песен на "мондините" - жените, които плевят оризищата по долината на река По в северна Италия, от изгрев до мръкнало, в края на 19-ти и началото на 20-ти век, песента се превръща в "партиджано" - партизанска. После претърпява още една метаморфоза в наши дни и от "партиджано", става вече песен на бунта изобщо, песен на борещите се за свободи и демократични права. Пеят я от Чили и Колумбия до бойците-кюрди в Ирак, или индийците в Мумбай. Пята и от руснаците, и от украинците от двете страни на фронта, всеки със своята си кауза.

Филмът е от 2022 г. с продължителност от час и 39 минути и в него вземат думата музиканти, етномузиколози, историци, политици. Показани са архивни записи на стари изпълнения на песента през годините, както на италиански, така и на много други езици, включително на турски и на арабски. В началото на филма се отделя доста място и на инцидента от 20 май 2020 г. в Измир, когато от шейсет джамии в града, вместо молитвата на мюезина, от високоговорителите зазвучава…“Бела чао“. „Alla mattina appena alzata, O bella ciao, bella ciao, bella ciao, ciao, ciao…“

Партизанска песен ли е все пак „Бела чао“ или не е. По-скоро не е - става партизанска след като няма вече партизани и фашизъм – т.е. след края на Втората световна война. Поне това твърдят всички музиколози и историци във филма. Както е и с нашите партизански песни, впрочем - всички са написани след партизанлъка. "Бела чао" става за пръв път известна извън Италия на световния младежки фестивал в Прага през 1947 г., когато италиански младежи я изпълняват и веднага става любима на младата публика. Тогава вече е с партизанския текст.

Но истинската популярност идва след 1962 г. с изпълненията на Джована Дафини и особено на Ив Монтан и на „Фестивала на двата свята“ в Сполето, през 1964 г. И така тръгва по света. И у нас.

Един от коментиращите историята на песента във филма е Мони Овадия, писател, певец, актьор, интелектуалец, който споменава, че е роден в Пловдив и до 3 годинки е живял в града край Марица, преди семейството му да се премести в Милано. Той споменава и прочутия етномузиколог Алън Ломакс, който издирва и записва автентични италиански песни през 1953 и 1954 г. из цяла Италия. Точно благодарение на него, автентичния италиански фолклор е един от най-добре проучените в света. През същата тази 1954 г., след като привършва работата си на Ботуша, през октомври, неуморния Ломакс идва в България и близо два месеца прави записи на чудни български народни песни в изпълнение на Надка Караджова, Файка Сиракулева, Вълкана Стоянова. За големия глас и талант на Файка от Златоград съм писал и преди. Няма да сбъркаме ако кажем, че до голяма степен на Ломакс дължим световната популярност на българския фолклор, както и славата на „Песен на овчарката“ („Излел е Дельо“) на Валя Балканска, включена в златната плоча на „Вояджър“.

Филмът „Бела чао за свободата“е богат, звучен, колоритен. Показани са бегло изпълнения на песента в десетки страни и на различни езици. Аз не се наемам да кажа в колко страни по света е пята тази песен – ако кажа сто, може и да съм близо до истината, а може и да са малко. Факт е че „Бела чао“ е една от най-популярните песни в света, която днес всички свързват с протест, съпротива и бунт. Ако цъкнете в „Ютуб“, можете да чуете и видите невероятни изпълнения – например на севернокорейски хор, на улични музиканти, на кюрдски бойци или на Горан Брегович от концерт в Париж. Голяма известност песента получава и след успеха на испанския сериал по „Нетфликс“ „Хартиената къща“ (La casa de papel), като даже става европейски летен хит за 2018 г.

А филмът „Бела чао за свободата“ ще чакаме да бъде излъчен и у нас. Такива филми са богатство, защото преплитат много пластове култура.

(снимки:Кадър от филма "Горчив ориз"(Rizo amaro),1949 г.;Плаката на филма "Бела чао за свободата"; Актьорът и писател Мони Овадия в кадър от филма).

Цитаделата край Башево

Пристигам рано с форда – към 9,20-9,30 ч. Минах през с.Боровица, а не през Млечино – пътя е почти еднакъв и от двете страни, но край Боровица е по-привличащ, заради пищните гледки. От високото, си викам, ще снимам нежните зелени поляни, водата и отсрещните върхове. И наистина спирам – снимам, гледам. Благодат за очите. Мъгли няма, но е свежо. Чешмите мътните ги взели – налях си вода, но като видях колко е мътна, я излях.

В Башево спирам винаги накрая при последните къщи – оттам където тръгва пътеката към Крепостта. Тъкмо слизам от колата и един възрастен човек излиза от старата къща, с изписан номер 20 над вратата. Леко прегърбен – започва да ме разпитва и ме кани да седна на пейката пред къщата. Не ме кани – направо ме хваща за ръката и ме повежда към пейката. Слънчево е и едни котки са се излегнали малко по-нататък мързеливо на слънце. Откъде съм, ме пита – къде живея в Кърджали, какво работя, как се казвам. И аз го питам как се казва – Сали, ако добре съм запомнил. Работел в мините – Мадан. Предлага ми между приказките кафе. Отказвам, но се разбираме като се върна от похода – тогава да пием. Тюхка се, че светът не вървял на добре. Бил в болницата и се оплаква от лошото отношение на сестри и доктори. Едно време, вика, не беше така – познавал Дафовски – този на когото е кръстена сега голямата болница в областния град. Всяка сутрин ще мине на визитация, ще те пита как си и едно-друго. Да, друго беше едно време. И тоя Путин, вика…Не вървят на добре нещата. Ами паметника, дето искали да го събарят, в Пловдив. Какво пречи? А-а-а – отговарям, искат да сложат паметник на някой български герой, да не е на чужд войник, затова. Има проект, сменя темата – отпуснали са пари на община Ардино, да се направи път до крепостта и да се развие туризма. Дано да не стане, му казвам, като на Дяволския мост – пак да оградят всичко като в зандан, с решетки и да взимат пари. Не харесвам такива проекти – дивото си е диво, а с тези проекти само развалят пейзажа. Родопите развалят.

Ставам да тръгвам – вода, пита ме, имаш ли? Имам, имам. Чакай да ти дам един бастун. Имам и тояга, благодаря. Питам го има ли пътека, да се слезе до река Арда и той ми обяснява, че имало пътека – след крепостта, отляво и можело да се слезе. Тук в двора, посочва навътре зад портичката, много са спали – с раници, пътешественици. Ей така, не като хотел – аз пари не искам. Който иска да остава.

Разделяме се. Преди това съм го издебнал и го снимам. А той ми казваше, че идвали журналисти при него, снимали го, правили предаване. Спокоен, бавен, благ. Тръгвам.

Пътеката си я знам – толкова пъти съм се спускал към това укрепление. Сега си нося и книгата на археолога Иван Балкански – „Източно-родопски крепости“ - четене с разбиране – да гледам и да отгатвам какво виждам – това е кула, това е източния вход, тук под прага е дупката изкопана от иманяри още през 70-те, а това е площадката, на която са заставали стрелците с лъкове. Катеря се по стените, слизам, снимам. Сядам, похапвам, търся „Гяур мезар“ – неверническото гробище. Продължавам после надолу към Арда. Намирам пътеката, вървя. Стигам почти до края на носа под крепостта. Условно я наричам крепост, но реално това е по-малко укрепление. Може би нещо като застава, погранична цитадела. Няма жива душа – нито по пътя, нито на руините. Дишам, вървя, слушам пролетните звуци, ромоленето на реката долу.

Към три и половина съм обратно в Башево. На чардака на къщата, която е до тази на бай Сали, мъж и жена тъкмо си пият кафето, на рахат. Първите им думи са – здрасти, ще пиеш ли кафе. Оказва се, че това е синът на бай Сали – живее до неговата къща с жена си. Имали три деца – нито едно не е край тях. Белгия, Нидерландия и Кърджали – това са местата за които мислят всеки ден. Идва след малко с кафе, вади и кексчета „Милка“ – били от Холандия. Към нас се присъединява и другия брат – той излиза от бащината им къща.

Колко души живеят в селото, питам. А, няма и двайсетина. През лятото някои се връщат от чужбина... Приятно е да седиш, да бъбриш спокойно, да се шегуваш, за това и онова. Оглеждам камъните на старата къща – те са досущ от същия материал като камъните на цитаделата. Според Никола Иванов – това е градеж от сиенит. Единствената крепост от сиенит в района, а на Никола Иванов може да се вярва, той е разбирал от скали и нерудни изкопаеми.

Когато се надигам да си тръгвам, ме канят – идвай пак. Обещавам, че пак ще дойда. Стига да не ме изпревари новия проект за превръщането на крепостта в поредния хитов туристически обект. Това означава, че повече няма да стъпя на това място.

На излизане от селото, двама души се кандилкат по шосето. Явно единия подкрепя другия, който е подпийнал. Маха ми този развеселения. Спирам и свалям стъклото. Брато, дай някой лев, ми завалва пичагата. Ще ти дам ама ми кажи как се казваш. Изломотва нещо, но не го разбирам добре. Става ми весело и на мен, бъркам и му давам левче. Ухилва се, сякаш съм му дал гърне с жълтици – ще издъни още една бира в кръчмата.

Денят притъмнява – време му е да притъмнява - беше пълен с прелестни изживявания и гледки като с жълтици ден.

Шиваров-палачът на руския литературен елит

В книгата си „Роби на свободата“("Рабы свободы"), Витали Шенталински, като всеки сериозен документалист, разкрива много тайни, вади истини от „светая светих“ на съветския терор - Лубянка. Писателят е допуснат (сензационно), заедно с още няколко литератори, до архивите на КГБ през 1989 и следващите години (дори се пошегували с него: „ти си първия писател, който идва тук доброволно“). И наистина той е първия външен човек, получил достъп до досиетата с гриф „Строго секретно“ и „Да се съхранява вечно“ по делата на разследвани и съдени писатели от 20-те и 30-те години на този незабравим и не много човеколюбив ХХ – ти век - годините на черните, сталински репресии. Така се ражда изследване от стотици страници, публикувано в общо три книги, като „Роби на свободата“ е първата от тях. Това е книга разбулваща море от неизвестни и потресаващи факти от живота и следствения процес на писатели, които са част от цвета и гордостта на руската и съветска литература от първата половина на миналия век. В досиетата са открити както оригинали на известни творби, така и непознати ръкописи. В първата книга са публикувани данни от досиетата на Исак Бабел, Булгаков, Павел Флоренски, Николай Клюев, Осип Манделщам, Борис Пилняк, Горки.

Разбира се, книгата не може да се разкаже – трябва да се прочете, но това, което мен особено ме впечатли бе споменаването на няколко места на името на един българин. Българин, който е играл ролята на палач или поне на един от палачите на елита на руската (съветска) литература. Николай Христофорович Шиваров, наричан Христофорич.

Оскъдни са данните за него – роден в гр.Пещера в 1898 г., комунист и деец на Коминтерна, женен с едно дете, журналист. И горе-долу това е всичко, което се знае за живота му в България. Опитите ми да намеря нещо за него или негови статии в периодичния печат от това време, не дадоха резултат. През 1924 г. Шиваров бяга от България, след събитията от септември 1923 г. и последвалите репресии и най-вече след приемането на Закона за защита на държавата и забраната на дейността на БКП (т.с.) и се установява в СССР, в Москва. Почти веднага е назначен като следовател в структурите на ОГПУ (Обединено държавно политическо управление), което през 1934 г. ще се влее в НКВД, а още по-късно ще стане КГБ. Сещате се - това е всяващата страх и ужас Лубянка. Шиваров явно е имал литературни наклонности, тъй като става следовател в Четвърти отдел на ОГПУ, този, който се занимава със следене на дейността на писателите и поетите. През двайсетте години на 20-ти век той е един от отговарящите за досието на Максим Горки. Разбира се, Горки е литературна икона с огромно политическо и литературно влияние и престиж не само в СССР, но и по света и никой не е смеел да го пипне, което не означава, че не са го следели. Дори и когато е живял в Соренто, Италия. Службите са поддържали тайна връзка лично с неговия секретар Петър Крючков, който им е донасял всичко. Шиваров, живеел на Арбат, в сърцето на Москва и е бил приет в литературните и бохемски среди – посещавал е театри, изложби, сред кръга му от близки приятели бил не кой да е, а самият Александър Фадеев, който след излизането на романа си „Разгром“ е на върха на славата в края на двайсетте и началото на трийсетте години. Надежда Манделщам в своите мемоари, години по-късно, описва Шиваров като едър на ръст, почти два метра, с голяма физическа сила – можел да счупи орех с два пръста. Бил красавец и в Русия се жени за друга жена – очен лекар, от която има син.

През 1926 г., когато пиесата на Михаил Булгаков „Дните на Турбини“ е репетирана и готова за премиера в МХАТ, Шиваров е част от цензорната комисия, която гледа спектакъла и се опитва да забрани пиесата. Той се произнася, че в нея има „идеализация на белогвардейщината“, „пределна тенденциозност“ и „враждебност“. Но след известно забавяне, пиесата все пак е разрешена „отгоре“ и жъне огромен успех. Следващата пиеса на Булгаков - „Бяг“, също предизвиква обсъждане и дискусии, но в крайна сметка е забранена. „Разработката“ на Булгаков от органите на ОГПУ е засилена и е поверена на двама оперативни работници, единият се нарича Гендин, а другият е Христофорич.

През 1932 г. Шиваров е главен следовател по делото на т.нар. група „Памир“ или „Сибирска бригада“ – група от няколко писатели и поети, отрицателно настроени към новата власт и писали поеми в прослава на Колчак. През 1933 г. следи дейността и лично дава мнение до висшестоящите по творчеството на Андрей Платонов. От 2 февруари 1934 г. Шиваров се заема с поета Николай Клюев, който е сравнително слабо известен не само у нас, но все още и в днешна Русия. Казват, че той е последният епически поет. За Клюев, назад през годините се изказват най-хвалебствено Блок, Гумильов, Манделщам, Есенин. Даже Есенин казва „Клюев е мой учител“. Но не всички мислят така. Литературната периодика, посредствената литературна маса го наричат „баща на кулашката литература“, „враждебен елемент“ и т.н. Шиваров приключва сравнително бързо с Клюев. Делото се пази в архивите с всички въпроси на следователя и отговорите на поета, с приложени като доказателства много стихотворения, между които „Песен за Гамаюн“ – мрачно пророчество за идните дни.

ПЕСНЯ ГАМАЮНА

К нам вести горькие пришли,

Что зыбь Арала в мертвой тине,

Что редки аисты на Украине,

Моздокские не звонки ковыли

И в светлой Саровской пустыне

Скрипят подземные рули!

К нам тучи вести занесли,

Что Волга синяя мелеет

И жгут по Керженцу злодеи

Зеленохвойные кремли,

Что нивы суздальские, тлея,

Родят лишайник да комли!

Нас окликают журавли

Прилетной тягою впоследки.

И сгибли зябликов наседки

От колтуна и жадной тли,

Лишь сыроежкам многолетки

Хрипят косматые шмели!

К нам вести горькие пришли,

Что больше нет родной земли,

Что зыбь Арала в мертвой тине,

Замолк Грицько на Украине

И Север — лебедь ледяной —

Истек бездомною волной,

Оповещая корабли,

Что больше нет родной земли!

Аз не се наемам да преведа това стихотворение, навяващо мрачно пророчество, апокалипсис, звучащо актуално и спрямо днешната политическа обстановка в Русия. Пресъхването на Аралско море, „подземните кормила“ под секретния град Арзамас-16 известен днес като Саров, с известния манастир „Саровска пустиня“, който по време на Втората световна война е военен завод и в него са създадени легендарните „Катюши“, а после е център на ядрената програма на СССР и на Русия – как е могъл да предскаже всичко това през 30-те години, остава непонятно. Такива пророчества лъхат и от други негови стихотворения:

„...Тут ниспала полынная звезда, –

Стали воды и воздухи желчью,

Осмердили жизнь человечью,

А и будет Русь безулыбной,

Стороной неэтичной и нерыбной!..“

И падна тук, звезда пелинова, Водата и въздуха станаха жлъчни… А и ще бъде без усмивка Русия…

Препратка и към писанието в Библията. И като знаем, че едно от народните имена на пелина на руски е „чернобил“, нещата стават наистина злокобни с пророчеството си. След приключване на делото, Клюев е заточен в Томск, за да бъде разстрелян три години по-късно, след втори бърз процес воден от друг следовател.

В тези години Шиваров е във вихъра си. На 16-ти срещу 17-ти май 1934 г. е арестуван у дома си Осип Менделщам. Часове преди ареста, на гости му идва Ана Ахматова. Нямали с какво да я нахранят. Манделщам отива у съседите да поиска нещо за ядене. Връща се с едно яйце. Но увлечени в разговори не се сещат дори да го изядат. След многочасов обиск в къщата, когато отвеждат Манделщам, Ахматова се сеща за яйцето и го дава на арестувания. За из път.

Следствието е поверено отново на считаният за най-голям спец по литературните въпроси в 4-ти отдел на ОГПУ - Христофорич. Той тогава е в разцвета на силите си – 36-годишен, снажен родопчанин. Манделщам е на 43, съкрушен психически, недохранен, състарен. В килията на Лубянка прави опит да си пререже вените с ножче за бръснене „Жилет“, но опита е осуетен.

Шиваров започва следствието с хъс и почти с удоволствие от ролята си на „силния човек“. Той подмята на поета: „казвали сте ми, че за един поет е полезно да изпитва страх. Ето, сега вие ще получите пълна доза от това стимулиращо чувство“. Манделщам е арестуван за своята остра епиграма, срещу „планинеца от Кремъл“, т.е. Сталин, и която той е чел пред приятели и поети в тесен кръг. „Мы живём, под собою не чуя страны“…(„Живеем без да чуваме страната под нас“). Когато Борис Пастернак я чува, той възкликва: „Това, което ми прочетохте, няма никакво отношение към литературата, поезията. Това не е литературен факт, а самоубийствен акт, който аз не одобрявам и в който аз не искам да участвам.“

Манделщам се държи достойно – не отрича нищо, не шикалкави. Когато следователя му показва копие от епиграмата, той собственоръчно я пренаписва с корекции и по нареждане я прочита на глас. Благодарение на Шиваров и на архивите на КГБ, днес разполагаме с ръкописен оригинал на епиграмата, с подпис на автора. На въпроса какво го е подтикнало към написването на такива стихове, Манделщам отвръща: „ Фашизмът ми е ненавистен повече от всичко“. Следствието приключва бързо, за десетина дни. Манделщам е осъден на заточение за три години. По време на заточението той ще сподели на жена си, че по време на следствието, въпреки крясъците и заплахите, той усещал някаква двуличност у следователя, някаква дълбоко стаена омраза към Сталин. Някакъв страх. Шиваров, като вътрешен човек, най-добре е знаел какво може да му приготви системата. Дали е съзнавал целия фарс и фалш на подобни скалъпени дела – много е вероятно. А може и да не е виждал истинските неща и да е бил заслепен от вярата си в новия комунистически ред.

Надежда Манделщам ще сподели след години впечатленията си от него, по време на свиждане, което следователят великодушно разрешава: „С целия си външен вид, поглед и интонация той показваше, че подсъдимият е нищожество, презряно същество, измет на човешкия род. Той се държеше като човек от висша раса, презиращ физическата слабост и жалките интелектуални предразсъдъци. ...И аз, въпреки че не се страхувах, усетих по време на срещата как постепенно се смалявам под погледа му." Следователят нарича епиграмата на Манделщам „безпрецедентен контрареволюционен документ“ и обвинява жена му в съучастничество. По време на свиждането я попитал директно: „На ваше място как е длъжен да постъпи съветския човек?

Според Шенталински, Шиваров е единият от следователите, които водят следствието по делото на Борис Пилняк през октомври 1937 г. и то е последното от „литературните“ му дела. Но аз откривам тук някакво разминаване, тъй като още през декември 1936 г. Шиваров е преместен на служба в Свердловск (днес Екатеринбург), където на 27-ми декември 1937 г. е арестуван с обвинение за шпионаж в полза на чужда държава (да се разбира, за България). Няма как да е водил следствието на Пилняк от Свердловск.

Междувременно нашият Христофорич, с Указ на НКВД от 8.12.1935 г. е повишен в чин старши лейтенант. А щом те повишават, нещата са съмнителни. Общо от 1924 г. до преместването му в Свердловск, той е бил около дванадесет години на служба в Лубянка, като един от главните следователи или палачи – зависи от гледната точка днес, на литературния елит на СССР.

По сведения на приятелка на Шиваров - Галина Катанян, той я посещава четири дни преди де бъде арестуван, като ѝ казва, че знае, че има издадена заповед за неговия арест и я моли да се грижи за жена му и за сина му Владимир, ако нещо се случи с него. Когато тя го пита защо не се скрие или не избяга, той отвръща: „да избягам? А какво ще стане с Люси (жена му)? А и за нищо не съм виновен, защо да бягам…“ Човек на честта до последно. Или просто е знаел, че от капана на системата няма как да избягаш. Няколко месеца след ареста – на 4-ти юни 1938 г. е осъден на пет години заточение в трудово-поправителен лагер във Вандиш, Архангелска област.

Запазени са писма от него от лагера, изпращани по волнонаемни жени, работещи там. До позната, близка до семейството му: „Купи ми сто хубави цигари, малко сладкиши - о, шоколад, а? - чифт чорапи от всякакво качество (но не от всякакъв цвят, за предпочитане сини или сиви), риза № 42/43, две или три дузини ножчета за бръснене, те са в зоната за безопасност, самобръсначки, сапун на прах, тоалетен сапун и накрая - книги."

Цигари, шоколад, книги – добър стандарт като за лагерник – литератор, нали. Но по-нататък в писмото моли да напомнят на жена му Люси да му прати Луминал, че често бил ядосан и нервен и страдал от това.

Последното му писмо е пак до приятелката на семейството, Галина Катанян и е от 3.06.1940 г. Когато писмото стига до адресата, Шиваров вече е мъртъв:

„Последният ми ден е към своя край. И мисля за онези, които бих споменал в последната си молитва, ако имах поне някакъв бог.“

Николай Шиваров се самоубива в лагера, като приема голяма доза Луминал, на 42 години.

Реабилитиран е с решение на Военния трибунал на Московския военен окръг от 27 юни 1957 г., поради „липса на данни на престъпление“.

За съжаление в достъпните онлайн документи, няма негови снимки, освен една с лошо качество. Май и негово досие не било открито в архивите на КГБ. Дали е имало и е унищожено - не знаем.

Така приключва живота си Николай Христофорович Шиваров, който е имал честта, или участта(тежка?) да познава и да следи активния литературен живот в СССР и да води досиетата и разпитите на част от литературния елит в тази страна през 20-ти и 30-те години на XX век - най-тежките години на сталинския терор.

(снимки: Сн.1 - Архивите на Лубянка; Сн.2 - Сградата на ОГПУ, Лубянка; сн.3 - "Агентурно-осведомителна сводка"-от досието на Махиал Булгаков, май, 1935 г., подписана от Шиваров; сн.4 - Осип Емилиевич Манделщам, от архивното дело, май 1934 г.; сн.5 - Епиграма за Сталин - собственоръчно написана от ръката на Манделщам, с автограф.)

Великата красота край нас

Покрай една от сцените в изящния и щур филм „Великата красота“ (La Grande bellezza) на Сорентино, се сетих и за един мой позабравен даже и от мен разказ. Във филма, една концептуална (или пърформанс) артистка се съблича гола, и след като ѝ увиват главата с ефирен тюл, спринтира устремно към каменната подпора на стар римски аквадукт и си блъска в нея главата. Пада, въргаля се, става с разкървавена глава, залитайки отива към рехавата публика, излегната отегчено на зелената морава и им извиква: „Не ви обичам“. Следват аплодисменти. По-късно, в интервю, главния герой пита артистката дали чете, а тя му отговаря, че няма нужда, живеела от вибрации. Но не може да обясни какво разбира под вибрации.

В моя разказ „Кръв“, нещата са хем по-брутални, хем по-дълбоко разгърнати и изящни. В него също има пърформанс-артист, който скача от триетажни сгради върху специално бяло платно и рисува по него с кръвта от раните си. Пърформанси, които са му донесли световна слава и разбито тяло. Разказа описва, търсенията и вижданията му за изкуството преди последния му скок, който е решил да направи в родния си родопски градец. Честно казано този разказ го бях пренебрегвал, като откачен, щур и концептуален. Но сега като си го прочетох, странно, но си го харесах. Би станал добър филм по него.

„Великата красота“ започва с цитат на Селин от „Пътешествие до края на нощта“ - Да се пътешества е много полезно, защото задвижва въображението. Останалото е лудост и болка.“. Имменно такова въображаемо, но и лудо пътешествие из живота на Рим ни предлага филма на Сорентино. Филмът е до голяма степен писателски. Главния герой Джеп е писател, автор на бестселър още на младини, но който през следващите четиресет години така и не написва втора книга. Казва че търси „великата красота“, но не може да я открие. Но изследва и „нищото“. В нощния живот на Рим. Споменава как Флобер е имал идея да напише роман за „нищото“, в който не се случва нищо значително. Много „нищо“ има в този филм. И много изкуство. Имаш чувството, че това е лайтмотив и на целия филм, но поднесено по един елегантен, изящен начин, на фона на красиви кътчета от нощен Рим.

А минималистичната музика тече, тече в много от сцените. В началото е „I lie“ на Дейвид Ланг, а после на няколко пъти звучи „My Heart's in the Highlands“ на хипнотичния Арво Перт. По текст на Робърт Бърнс, впрочем. Естонския композитор Арво Перт, както знаем е най-изпълняваният жив композитор в света и музиката му наистина е успокояваща и хипнотична. Като за хора, които се носят по една широка и бавна река и спокойно се наслаждават на великата красота на водата.

Но исках да кажа, че сценарият на филма, който е на Сорентино съвместно с Умберто Контарела е издаден в Италия и Франция като роман. Обикновено се прави обратното – по роман се пише сценарий. Но когато един оригинален сценарий е добър има всички предпоставки и книгата да е добра. Пример – романа „Бялото слънце на пустинята“( изд.“Парадокс“, в превод на Комата). Някой ден може да дочакаме и у нас да се появи романа по филма „Великата красота“, още повече, че романа му „Младост“ по сценария на едноименния филм излезе преди години в „Колибри“.

"Айфеловата" чушка

Начи, за да произведеш една чушка трябват агрономически умения, за да построиш голяма желязна кула ти трябват инженерни умения – там уравнения, пергел, транспортир и хипотенузи, но за да изработиш една Айфелова чушка, не е нужно да си инженер-агроном, а е достатъчно да си наивен и леко отнесен. Наивистичното изкуство много ми пасва, защото ме кара да си мисля, че е кръстено на мен, но много искам да създам и ново течение в изкуството – будалистично изкуство. И ето - това е първото ми произведение в това новаторско изкуство. Похвалете го, още повече че трябва да ви кажа, че след като този шедьовър задоволи най-горните (ви) потребности от Пирамидата на Маслоу, после на мен пък ще ми задоволи най-долните потребности - със зехтин и лимон.

Съм.Не.Ние

Да бе, да - всеки писател познава глистите на съмнението. И всеки човек на изкуството изобщо. Дали това, което си написал, нарисувал, композирал, аджеба, е световен шедьовър или е баси скучните драсканици. Дали трябва да го публикуваш, да го захвърлиш в личния си архив, или да го унищожиш завинаги. Много писатели правят последното. „През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша“… „Кайросът“ е като музата - нещо много хлъзгаво и измамно. Усетът за точна мярка, за точен момент, кога да сложиш край на една творба и дали изобщо да я довършваш, та този усет все още не се продава в аптеките. В нощта на 11 срещу 12 февруари 1852 г., след дълъг период на съмнения и раздиращи мисли за смисъла на писането и живота, Николай Яновски, по-известен като Гогол, хвърля в горящата камина ръкописа на втория том на „Мъртви души“. Сюжета на романа му е подсказан от Пушкин, както и идеята за „Ревизор“. Но след успеха на първия том, идват десет години на лутания и неудовлетворения, за да се стигне до акта на унищожението. Всъщност той веднъж вече е горил един по-ранен вариант – но сега вече окончателно. Той умира десет дни след изгарянето на ръкописа. Десетилетия по-късно Булгаков ще „пренапише“ този примитивен акт на изгаряне на ръкописа от Гогол, в „Майстора и Маргарита“. Но при Булгаков – този велик ироник, точно повелителят на Мрака - Воланд, се намесва за да спаси нещо Светло – да спаси изгорелите ръкописи на Майстора. Оттам ще се роди и легендарната фраза „ръкописите на горят“. Балзак има гениален разказ „Неизвестния шедьовър“, отпечатан през 1831 г. Да, в него се говори за художници (младите години на Никола Пусен), но и тук кайроса е основен мотив. Съмнението и унищожението. А – тъкмо се сетих пак да гледам чудесния филм по този разказ „Красивата драка“, с Мишел Пиколи, в ролята на прочутият художник Френхофер и с чаровната и разголена Емануел Беар, в ролята на красивия модел. А когато една жена е красива и разголена – там поне не може да има съмнения. (Картината е La Liseuse на Jean-Jacque Henner, 1890)

Рисунките на Кафка

Много писатели, знаем – са рисували чудесно, без да са учили изобразително изкуство – излишно е да давам примери, толкова са много. Рисунките на Кафка определено будят интерес. И възхищение. Те са рисувани в периода 1901 – 1906 година, когато той е студент в Прага, тогава когато прави и първите си опити в писането. Част от тези рисунки са запазени от приятеля му Макс Брод, заедно с много ръкописи, въпреки изричната заръка на Кафка, всичко след смъртта му да бъде изгорено. След дългогодишни съдебни дела, голяма част от архива на Кафка, включително писма и рисунки, са освободени от авторски права, извадени са от банков сейф в Щвейцария, където са съхранявани, и от 2019 г. са във фонда на Националната библиотека на Израел.

Под редакторската работа на швейцарския професор по литература Andreas Kilcher излизат албуми на немски, френски, английски с тези „драсканици“– рисунки, скици, загадъчни драскулки. Те „разказват“, точно в стила на Кафка – ъгловати, с начупени линии, неспокойни, тревожни. Съмняващи се в живота около тях. Кафка перфекционистът, търсещ своя идеал за истина и чистота, Кафка нерешителният, депресивният, подтисканият от властния си баща, плувецът, на когото докторите забраняват да плува. Кафка, за когото откриваме още и още нови неща от биографията. Но откриваме и колко много неща още не знаем. Дано един ден и у нас да бъде преведена тритомната биография на Райнер Щах (Reiner Stach), писана осемнайсет години. Все пак, специалистите казват, че Кафка е един от тримата писатели, оказали най-голямо влияние върху литературата на двадесети век, заедно с Пруст и Джойс. Може и да са прави.

Всички рисунки са от фонда - The Literary Estate of Max Brod, Национална библиотека на Израел, Йерусалим.