четвъртък, 29 септември 2016 г.

Приключението "Шан кая"

          Пътуванията са ценни най-вече с това, че дават възможност да срещнеш невероятни хора. Силни като скали и нежни като сълза божия. Хора, които здраво са се намърдали в пространството и времето, и осветяват кротко ежедневието ни. Та и пътят до „Шан кая” е осеян с такива познанства. Още от предния ден се срещаме с Николай Нинов и обаятелната му спътница Лидия, а с тях е, разбира се, и Венци – тоз виден утроболог, поет и приятел. Същата вечер слушаме и омагьосващите разкази на Юмер Тасим от хотелския комплекс на брега на Арда, който се оказа също интересен събеседник и философ.
          На 24-ти септември, потегляме четиримата по посока на Поточница, където ни посреща Айхан. И дума не може да става да се измъкнем от гостоприемството му и от кулинарните изкушения на жена му Мелиха. Ние и не искаме да се измъкнем, затова сядаме на масата, лапаме вкусотии, пием кафе и чепкаме житейски лакърдии, каквито в града не можеш да чуеш. Радваме се на тези грейнали млади хора, как след всяко наше посещение недовършената им къща става все по-довършена, смеем се когато Айхан казва, че кучето му е пенсионер, или че лисиците вече посещават курника му на смени, затова и броят им в двора расте, а на кокошките - намалява. 
          После по план-график следва смяна на тойотата на Николай с едно препатило голфче, че бай Тошо не смогнал да асфалтира междуселския път, по който трябва да поемем и ни трябва по-междуселска кола. 


Столът с половин седалка, на който човек може да седне и да си напълни душата с планина

          Минаваме Морянци и поемаме към село Сладкодум. Знаем, че там търкалят животеца си сизифовски единствено бай Ибрям и жена му, като единия от тях - май жената, била кмет на мъжа си. И на селото де. Пътят не е чак толкова разчорлен, бил съм по много по-страшни пътища, но на места слизаме за да облекчим голфчето - все пак и то се задъхва, а и да усетим мириса на тревите и да пуснем тъмните делнични птици да излетят от душите ни. Наближаваме към виждащите се отдалеч две-три странни коли пред неугледна къща, но първо забелязвам един стол. Стол? Да, стол. Дървен и овехтял, като излязъл от разказ на Вазов, ей така самотно запокитен сред природата. Той е обърнат към джендемясалият източнородопски пейзаж, а край него се вижда, че тревата е отъпкана - значи някой идва често тук, сяда, пълни душата си с планина, пуши и се опитва да помири вселената с мислите си. А може би се моли, че както виждам тук джамия няма. Не се сдържам и веднага вадя апарата, като модерен каубоец. Модерните каубойци използват айфони и фотоапарати, вместо пищови. През това време Николай и Лидия вече са при бай Ибрям, а той ги посрещнал с думите: "ей, ама сякаш Господ ви праща".  Много ясно, че сме му се паднали от Господ, а не от моментната лотария. Приближаваме и останалите, и виждаме нещо като самоделен канал за ремонт на автомобили, в края на който стои, съвсем като истински, стар москвич, а двигателя му се е кротнал отстрани. Всъщност всичко - москвича, дюшека върху предния калник, канала, куката завързана на самоделна дървена арка, самият собственик - всичко е като някаква артинсталация - извън времето и сбърканящината на целия наш виртуално нафукан свят. Оказва се, че бай Ибрям иска да стегне легендарното возило, но му трябвала помощ за да премести тежкия двигател с един-два метра, точно под куката. 




Венци, бай Ибрям и Николай Нинов, подпряни на едно легендарно возило

          Разприказваме се с него и той ни казва, че сам го ремонтира, и че този москвич го е направил инженер. По надолу се вижда другият московец - той си е в движение и с него сладкодумецът обикалял до околните села, когато му се наложи. Гледам ги, радвам им се (на москвичите) и си спомням, че на подобен и аз се учих да карам и аз го разглобявах, защото баща ми имаше почти същия. Че какво им е - те са си почти като автомобили. Нашето голфче се е сгушило от срам край тези легенди и си трае. 
          Преди да тръгнем, добрякът Бай Ибрям ни предупреждава, че имало много змии - толкоз много тази година, че той даже се чудел кой ги пуска, мааму стара, а после ни показва пътя, казва ни кога трябва да завием наляво, кога надясно, кога въобще да не завиваме, след което се разделяме като стари приятели.





Махала - призрак на село Сладкодум, от която вече се вижда "Шан кая"

          Продължаваме. Не след дълго минаваме през гробища с типичните издължени и завършващи с разширение като чалма надгробия, надписани на арабски. Това означава, че гробовете трябва да са от преди поне век. Снимам ги, запленен както винаги от красотата на арабския рисунък. Бавно и спокойно стигаме до голо място с разрушена махала, която пак е към Сладкодум. От нея вече виждаме да ни маха "Шан кая". По-скоро ни се плези и дума не обелва да ни подскаже как да стигнем до нея. Отвсякъде е опасана от дере, а не знаем как да слезем до това дере. Самата скала се е изгърбила като Лохнеското чудовище, както съм го виждал на разни мистериозни снимки в списание "Паралели". Пробваме оттук, пробваме оттам да слезем към дерето - все ни се струва недостъпно. И безмилостно. Накрая Венци звъни на Христо Тодев по телефона  и го разпитва подробно - разбира се, оказва се, че трябва да се върнем и да отидем на срещуположния край където сме ние, а слънцето вече пече сърдито, може би защото го е яд, че не може да иде на панаира в Поточница (казах ли, че в Поточница се подготвяше панаир този ден - панаир значи хапване, пийване, селски футбол и селски оркестър). Та така - намираме накрая пътека, която води полегато към дерето, стигаме в дъното му, проправяме си път с пръти и с брадвичката на Айхан през къпините и вече се оглеждаме откъде да започнем изкачването. Знаем, че за да стигнем до скалата трябва да изкачим стръмен сипей. Скоро след къпинака съглеждам пътечка тръгваща нагоре и леко по диагонал. Съобразявам, че е по-добре да се тръгне към скалата по диагонал - изкачването ще е по-леко, отколкото ако продължим и се озовем под самата скала - тогава сипеят ще е много по-стръмен и изтръгващ дъха. Казвам на другите за пътечката и че тръгвам по нея, но те са ентусиазирани като Колумб, когато слязъл в Куба и продължават напред. Настина сипея е много труден за катерене, краката треперят, свличаш се, камъни се лющят, изпъваш жили и се гънеш, а напредваш с педя-две. С мокра от пот фланелка стигам до скалата откъм западния край и се скривам в сянката, за да си запазя европейските ценности в главата, да не ми изфирясат на слънце. Шан кая, бонжур! После се усъмнявам, че Сладкодумското чудовище знае французки. Добре, де - мархаба, Шан кая. Тук отварям скоба. Спомням си как преди няколко часа, Айхан и Мелиха със смях ни казаха, че нито българския знаят като хората, нито турския. То хем е смешно, хем е и тъжно. Та и ние в този сбъркан глобален свят - все повече езици (уж) ще знаем, но все по-зле ще ги говорим. Затварям скобата, че да не се отплесна по темата за езиците - тя ми е вери любима.

Дърво кацнало на върха на скалата

Отворът


          Скалата наистина е внушителна отблизо. Решавам да тръгна към горната част и после да се спусна надолу и да я разгледам от другия край. Точно когато съм горе, виждам да се задават, пак от западна посока, Айхан и Лидия. Първо си мисля, че другите идват след тях, но по-бавно. После разбирам - Венци и Николай са се отказали. Минавам от обратната страна на скалното чудовище и наближавам интригуващата дупка в средата, която отдалеч се виждаше като око на кит. Слизам бавно и трудно. Снимам. Пак слизам. Иска ми се да се покача до самия отвор, но след няколко опита си давам сметка, че това ще е доста трудно. Махам с ръка и си казвам: "ще се кача, ама друг път". Спускам се и се озовавам пак от западната страна. Снимам многобройните ниши - изключително красиви като подреждане и като изработка. Не са отвесни, а са наклонени. Айхан и Лидия ми подвикват, че ще слизат обратно. Отдолу, откъм дерето, чувам гласовете на Венци и на Николай. Венци говори по телефона - може би с пазителя на скалата, да го омилостиви. Слизането, както е известно, е винаги по-трудно от качването. Краката са подбити, камъните по големи и остри, слънцето по-сърдито и уголемено, та чак потта ти слънчасва. Долу в дерето чувам как Лидия убеждава Николай и Венци да се качат по пътеката, по която тя и Айхан са слезли - била удобна. И те тръгват. Ние оставаме да ги чакаме.



Светилището "Шан кая" 


          Когато се връщат тръгваме по обратния път.. До разрушените къщи спираме и сядаме да си починем под сянката на две черници.


Нашата невероятна дружина на почивка между двете черници


Групов портрет в кладенеца на Сладкодум

          Озовали се пак край къщата на бай Ибрям виждаме да снове жена - явно е кметицата, която почти не знае български, но то при село от двама души не й и трябва. Бай Ибрям се задава отдолу по пътя и настойчиво ни кани да пием чай. Няма как, сядаме да пием чудесен липов чай, за обща радост на осите. Само край моята чаша се въртяха поне 5-6. Дори и за мен дето съм на ти с инсектите, в един момент ми става невъзможно да пия от нахалните ципокрили. Бай Ибрям ни пита дали не можем да му пуснем обява в интернет, че си продава кравата с няколко телета. Венци му взема телефона и обещава да му я пусне. Учудващото е, че този силен селски мъж, захвърлен тук в Родопите, "е в час" с повечето от съвременните събития и си има мнение за много от нещата.
          Надигаме се да тръгваме, а сякаш не ни се тръгва. Бай Ибрям ни кани пак да го посетим и аз съм сигурен, че пак ще дойдем. Не за скали, не за пещери, а специално да си поговорим с този сладкодумец от село Сладкодум. Да ни разкаже как се ниже денят из тез пусти и голи родопски урви, как се берат рояци с пчели, как се влачи туловището на живота и какви сънища се сънуват тук.
          Преди да яхнем пак голфчето, отново спирам край стола всред тревите. Гледката от него е наистина омагьосваща. Гледка за богове и хора. Хора силни като скали и нежни като сълза божия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар