петък, 4 август 2017 г.

Киселчово - Бардово бърдо фест

          Не е ли странно - точно тези места, които ни се струват забравени от Бога, са всъщност докоснати от Божия пръст, и там ходят само такива хора - малко странни, малко луди, с китари, акордеони, кофи за перкусии, палатки, и с особени възгледи за това, кое е добро и кое - не. Нещо такова се получи и в Киселчово, в Родопите - място забравено, или докоснато от Бога. Място с библейски пейзажи и големи хора.



Ако се чудиш накъде да хванеш...

Киселчовски къщи

В очакване да почне феста

Библейски пейзажи

Косьо и Зора

На сцената пее Светла 

Фенка

Косьо и Зора във вихъра си  на сцената


Финал с песните на "Замунда банана бенд" или поне част от него

петък, 28 юли 2017 г.

На крилeтe на водно конче до "Скалния прозорец"


Изящен полски хвощ - лятно стъбло

          Потегляме сутринта по хладно. След Костино свиваме към с.Божак и малко преди селото оставяме колата. Божак е затънтено село с десетина къщи има-няма. Зелено е. И диво. Нищо че вече е края на юли. В края на селото виждаме кола с пловдивска регистрация и мъж и жена с пъстри дрехи да се суетят нещо до колата. Питаме ги за пътеката, но те казват, че не се оттук и не знаят. Били калайджии. Боже - вярно че имаше и такава професия. Говорът им е един такъв много чист и мек, гали ухото - такъв в града не можеш да чуеш.
          Жената след малко тръгва към ручея с един казан и започва да го търка с пръст и пясък.             Снимам я и продължаваме. Стигаме до малък каньон с водопад - като преди това сме се натъкнали на високи, сочнозелени хвощове. Такива високи не съм виждал. А може и да съм виждал, но обичам да се учудвам. Търсим брод откъде да преминем на отсрещната страна на дерето. Край водата летят множество водни кончета calopteryx. Те са с изключително красива окраска на крилата - зелено-синя металик. Не са виртуозни летци, както е привично за водните кончета - по-скоро полета им наподобява на пеперуден - тромав, артистичен, сякаш са подпийнали. Снимаме ги - толкова са много край нас, та се шегувам с другите, че тук има цяла водна конюшня. След известно лутане преминаваме на другия бряг, защото Венци има спомен, че пътеката е от другата страна. Движим се в гора през повечето време, докато стигаме до сливането на две дерета - Костинското и Голяма Бара. Тръгваме надолу по коритото на последното. Мястото става все по-красиво - причудливи скали се изправят ту от едната, ту от другата страна. Бавно, фотографски бавно се придвижваме напред - снимаме скали, пеперуди, водни кончета, деца.

Калайджийка - една забравена професия

Първото водно конче, което ни даде насока за пътя

          Не след дълго стигаме до Скалния прозорец. Затаяваме дъх. Не съм и подозирал, че недалеко от Кърджали може да има такова красиво място. Внушителна скала, с тунел в средата, през който минава дерето. А слънцето дипли сенки и светлосенки и всичко изглежда приказно. Снимаме от едната гледна точка, после хукваме към противоположната. Всеки търси своята си красота. Водните кончета тук стават още повече - летят край нас сякаш ни приветстват.

По коритото на "Голяма бара"

Скалният прозорец

Поглед от другата страна

Коко пред Скалния прозорец

          Въртим се като гламави с фотоапаратите, защото те ту кацат, ту отлитат. По едно време на Шапката на Коко каца черно водно конче, с малко бяло петно към края на втория чифт крила. Казваме му да не мърда и му правим фотосесия под двоен "обстрел" - Венци е от едната страна, аз от другата. След справка разбирам, че всъщност и двете разновидности са един и същ вид - Calopteryx virgo, но тези със сините крила са мъжките, а с черните - женските. Името на рода Calopteryx е дадено през 1815 г. и е от гръцки - "кало" - хубав и "птерон" - крило. Значи "хубавокрил". Красиво име.

Calopteryx върху Калояникс - красиво върху красиво

Мъжки калоптерикс

Женски екземпляр с петънце в края на крилата

          После правим почивка, хапваме сандвичи и обикаляме още около скалите - не можем да си тръгнем от това дивно място. Стъпките ни бавно ни отвеждат оттам, но мислено дълго още ще сме при палавите водни кончета калоптерикс и при скалния прозорец

Мислено още дълго ще сме при скалния каньон край с.Божак


четвъртък, 20 юли 2017 г.

"Кралският гъделичкар"* тръгна към хората


          Не, не съм Илия, но днес имам повод да почерпя - "Дневникът на кралския гъделичкар" тръгна вече към читателите в страната. Седемнадесет разказа, които ще ви пренесат в различни точки на земното кълбо и в различни точки на необятните човешки взаимоотношения. Разкази, които дълго след като сте ги прочели ще продължават да отекват в съзнанието ви, да ви  ръчкат, натъжават, или разсмиват.
          Пожелавам много приятни мигове с "гъделичкаря".
          Останалото - здраве!


          *"Дневникът на кралския гъделичкар",изд."lexicon", 186 стр., 12,98 лв

понеделник, 17 юли 2017 г.

Още за дивите Родопи


          Щастлива случайност ме срещна с момчетата и момичетата, които работят по инициативата "Rewilding Europe" и по-специално в частта за Родопите "Rewilding Rhodopes". Една чудесна инициатива, целяща да направи Европа отново по-диво място, каквото е била преди 40-50 и повече години. Бяхме на една от площадките за хранене и наблюдение на лешояди, край село Стари чал, Крумовградско. Говорихме си дълго за лешоядите, щъркелите, за проблемите с отравянето на вълци с пестициди, което косвено може да доведе до отравяне и на лешояди и да провали дългогодишната работа и усилията на много хора по опазването им. В тази връзка от октомври 2016 г към екипа им са дали на разположение и специално обучено куче, което надушва отрови.


          После, пресякохме село Поточница и по тайни пясъчни пътища преминахме река Арда, минахме под махала Кулич и спряхме до скали. Там ми показаха едно от находищата на румелийски трахелиум (Trachelium rumelianum Hampe). Растението е балкански ендемит -  има го само тук на Балканите. У нас се среща в Родопите и по скалистите места на Югозападна България. Както всяко едно от редките растения и това е уникално по своему - расте по скалите - буквално избуява от тях, без да има нужда от почва под него. Поема вода от дъждове и от въздушната влажност. Сигурно сте забелязали близкото звучене на латинското му име с това на трахеята при човека. Наречено е трахелиум защото в миналото се е смятало, че помага за болки в гърлото. Скалата където растеше беше досами отбивката за пещерата "Гьок ин" - път, по който съм минавал многократно с приятели, но без да съм го забелязвал и познавал. Най-ниските стръкове бяха поне на три метра височина - т.е. трудно би могло да ги пипне човек, може единствено да ги съзерцава.
          Разделихме се с Христо, Стойчо, Добри, Деси и другите с пожелания пак да се виждаме и да дойдем някой ден на площадката край Стари чал да снимаме лешоядите отблизо. Сигурно ще го направим. Защото дивото все повече ни привлича и ще ни привлича.

петък, 7 юли 2017 г.

Хенри Торо - "Уолдън" или животът по принцип

          Обичам тези връзки - чуеш или прочетеш нещо, което споменава друго, което пък те провокира да потърсиш трето, четвърто и така затъваш в чудни „открития”. Открития, които си ги е имало отдавна, но ти стигаш до тях по твой си път, с твоите си емоции - почти като в детска игра. 


          Покрай такива „връзки” потърсих да чета Хенри Дейвид Торо.  Дали името му е витаело във въздуха, или съм го мярнал споменато в статия за едно или за друго. Може би нещо свързано с „гражданско неподчинение”. Книгата „Живот без принцип” е в чудесен превод на не кой да е, а на Албена Бакрачева и може да бъде намерена в "Литернет", а преди пет години беше издадена и в книжно тяло („Сиела”, 2012 г). Зачетох се в описанията на живота и размислите на човека, който е вдъхновявал Ганди, Мартин Лутер Кинг и Мандела, бил е любим на Толстой и Пруст, а също и на френските студенти участвали в майските събития през 1968. Така казват.
          Книгата е подборка от най-значимите текстове на американеца - там са и тези за природата - приятел на човека, израз на любовта му към  горите и всичко диво, там е и прочутото "Гражданско неподчинение”, което е може би най-цитираното и обсъждано негово есе, там е и "Живот без принцип", както и най-значимото, и като обем, и като съдържание съчинение "Уолдън или живот в гората". В тези трудове на Торо могат да се разпознаят много от темите, които и днес вълнуват хората по света - екология и унищожение на горите, критика на консуматорското общество и свръхзадоволеността, ролята на гражданското общество като коректив на властимащите, неконформизъм. Някои от идеите му, както казах са устояли на времето и до днес, други са стряскащи, а трети са не съвсем вдъхновяващи, или направо са проява на ексцентризъм.

Възстановка на бараката на Торо, в която той живее край езерото "Уолдън" от 4 юли 1845 до септември 1847

          Какво ми харесва в него - че изразява ясно и открито позициите си без да му пука, че на някого няма да му хареса или че ще засегне някого.  С някои негови постулати съм съгласен - с някои - не. В "Гражданско неподчинение", той описва престоя си за една нощ в затвора, където е тикнат поради отказ да плаща данъци. Отказът е мотивиран с това, че не желае да плаща данъци в държава, която подкрепя и допуска робство. Мисля си какво би станало, ако сто хиляди българи откажем да плащаме (временно) данъци на държавата, докато тя - нашата държава, не покаже ефективни мерки и резултати за борба с корупцията. 
          В "Уолдън", Торо е най-разгърнат - описва своя живот в построена от него дървена барака на брега на едноименното езеро в продължение на две години и два месеца. Тонът му е обикновен, разказвателен, без да парадира. С големи подробности ни описва колко пари е изразходвал за дъски, за прозорци, за семена, които си е засял за да се изхранва, колко метра е надлъж и на ширина къщата му, как се е отоплявал и изобщо как е живял "единствено с труда на двете си ръце". Пред читателя се изгражда образа на "спартанец", живял с минимум средства, отдаден на наслаждението да съзерцава природата, да я опознава, да чете и да описва своя живот и своите размисли за живота. Направо живот близък до този на някогашните светци - отшелници, като вместо молитви - Торо критикува. Критикува съгражданите си, фермерите, приятелите си, традициите, алкохола, труда, образованието, религията - горе-долу всичко, за което се сетите. Нарцистичен и фанатичен индивидуалист - такъв ни се разкрива до голяма степен в "Уолдън". Когато се настанява да живее в бараката на 4 юли 1845 г, Торо е на 28 години. Неженен. Всъщност, той изобщо не е отшелник – бараката му била на около километър и половина от неговото градче Конкорд и по думите му, всеки ден ходел до там за да чуе клюките. Че по кърджалийските села има хора, които живеят много по-изолирано и отшелнически и днес. Съвсем в пустошта. Един от тях е бай Ибрям от с. Сладкодум, за когото бях писал тук. Странно е – Торо хем цветущо се присмива на съгражданите си, какви клюкари били и как нищо не правели и висели по цял ден на улицата за да наблюдават кой минава и т.н., хем той самият ходи всеки ден дотам за да прави като тях. Фактът, че критикува хората край него, говори, че самият той се смята над тях:
          „Понякога, когато се сравнявам с другите хора, ми се струва, че се радвам на по-голямо благоразположение от страна на боговете, надвишаващо според мен заслуженото”, пише в глава „Усамотение”.
          Оттам крачката, че си богопомазан да поучаваш и да наставляваш масите е само една.
На много места Торо си противоречи – по отношение на железниците, на древните цивилизации, на усамотението си, на труда. Веднъж заявява: „Всъщност ТРУДЪТ ни е напълно безсмислен”, а после в друга глава казва: „Дори и да е на границата с робията, ръчният труд навярно никога не може да се сравни със злокачествената леност. Той носи в себе си трайна и непреходна нравственост, а учения довежда до класически резултат.”  
          Ту заявява, че ходи всеки ден до градчето и че го посещават редовно хора, ту пък казва, че живеел самотно като в прерията и, че приличало много повече на Азия или Африка, отколкото на Ню Инглънд. Дори по това време езерото Уолдън изобщо не е такова диво място, каквото му се е искало сякаш на Торо. С ж.п. линията, минаваща досами водата, с близостта на града, с фермите, за които той пише, с дървосекачите, рибарите, събирачите на боровинки и какви ли не още, Уолдън изобщо не е пусто прерийно място. Всичко това го изтъквам за да подчертая, че опита му да ни покаже как чудесно си живее без обществото, без вестници и т.н. е камуфлаж. Не е истински. Имам усещането, че той прикрива или омаловажава много от фактите, за да изтъкне само тези, които са полезни за неговите постулати.
     „Повече от пет години се издържах единствено с труда на двете си ръце и установих, че шест седмици работа годишно са напълно достатъчни, за да покрият текущите ми разходи.”  „Простота, простота и пак простота” ни учи Торо, но в същото време нека не забравяме, че самият той не е женен, не храни семейство и в края на краищата живее в такава (привидна) простота само две години и то без да къса изобщо с обществото и връзката със семейството си (майка му е продължавала да го пере почти до края на живота му, сестрите му са му носели сладки и храна в бараката край езерото и т.н.). Да не забравяме и че дори за поправка на обувките си той ходи до града на обущар, вместо да си ги кърпи сам, както би направил един истински отшелник (точно на път за обущаря той е  задържан за неплатени данъци и прекарва една нощ в затвора, случка, станала повод за написване на легендарното "Гражданско неподчинение"). Катрин Шулц, пише в „НюЙоркър”, в статия посветена на трудовете му : „Лицемерието е, че Торо е водел сложен живот, преструвайки се, че живее простичко. Още по-лошо, той проповядва на другите да живеят така, както самият той не живее”.
          Пак според нея, Торо е толкова популярен поради няколко причини – първата е, че се чете избирателно, а втората, че се изучава рано – още в ученическите години и това, че той насърчава да не слушат възрастните, няма как да не се хареса на тийнейджърите, които по правило са бунтовно настроени срещу всякакви установени норми, авторитети и закони („Всъщност старите не могат да дадат никакъв ценен съвет на младите, собственият им опит е твърде ограничен, животът им е изцяло провален”). Той представя света на възрастните, не какъвто е в действителност, а такъв какъвто го виждат децата – най-вече самостоятелност на действията, без семейни и обществени отговорности.
          Спор няма - Торо е интересен, хаплив, начетен и критичен в творчеството си. До голяма степен той е продължител на идеите на Русо за дружелюбната природа, тази, която трябва да опознаваме, пазим и обичаме, а не само да се чудим как да печелим от нея, най-често унищожавайки я. Всичко това е много ценно и красиво при Торо. Главата "Четене" в "Уолдън" е красива възхвала на четенето и знанията получени от книгите и особено от древните старогръцки и латински автори. "Уолдън" трябва да се чете, но внимателно и критично, дори и когато го четем за удоволствие, или обща култура. Да се поразмишлява над казаното от него. Хубаво е да потърсим нещо повече за живота на самия Хенри Дейвид Торо, за обществените условия на неговото време, за да го разберем по-добре и по-правилно може би.
          Именно търсейки нещо повече за него "напипах" интересни "връзки" - този  път свързани с една от моите любими групи. "Игълз". Водещият вокал в непреходния хит "Хотел Калифорния" - Дон Хенли, преди двадесет и шест-седем години е започнал проект за спасяване на горите и част от крайбрежието на езерото "Уолдън" от домогваниията на безнесмени, туристически предприемачи и всякаква подобна сволоч , първоначално инвестирайки лични средства, а в последствие с организирането на благотворителни концерти край езерото. Цялата сума е надхвърлила 22 милиона долара и е използвана за закупуване на почти 680 дка от крайбрежието с горите в тях, за организиране на учебни програми за студенти и откриване на Институт "Торо" . Ето при такива факти как да не си помечтаеш за спасяването на крайбрежието на язовир "Кърджали", например, от всичките хотелиери, бракониери, ресторантьори и обикновени мърлячи, които мърсят и цапат като пред наближаващ потоп.
          Е, няма да се ядосвам - отивам да си пусна любима песен на "Игълз" - този път не "Хотел Калифорния", не, а по-подходящата "The Last Resort", пак с гласа на Дон Хенли.


* всички цитати от "Уолдън" са по превода на Албена Бакрачева

понеделник, 26 юни 2017 г.

Приказка сияеща с мека светлина



          Това е книга със сияеща мека светлина. Отвътре. Осветена от искриците на устните ни предания преминали през много тъмни векове и стигнали до нас. Заложени в нас – тези, които живеем по тези земи отколе. Изпълнена с луда свобода. И майсторство. Населена с приказни герои, магии, приключения, с шапки-невидимки и въллшебни боздугани. С откачалки – добри и лоши, които те пренасят в друга земя, в друг свят, в други измерения. И ти пътуваш, пътуваш, пътуваш с тях и чрез тях и разбираш, че все сме си същите и днес - несретници - мечтатели. Само дето се взимаме на сериозно и от детския приказен свят правим един неприказен свят на възрастни. Всъщност това не е приказка, а приказен роман, написан с красив богат, поостарял и сладък език, какъвто не говорим, но всички обичаме да слушаме. Затова е хубаво тази книга да се чете пак, и пак. Тя е една голяма метафора за живота, за годините, които са ни едничкото богатство. За прямостта, която всеки убива постепенно в себе си.
          "Приказка за Стоедин" на писателя Никола Русев е от онези книги - издавани някога, но понеже са били различни от тогавашния соц-мейнстрийм, останали да прашасват по рафтовете на библиотеките. И забравени. Като "Грехът на Малтица", като "Калуня Каля"... Преиздадени и възродени за наша голяма радост. А какъв филм би станал по нея...ако се пипне с размаха на "Властелинът на пръстените", примерно... Просто си мечтая...

вторник, 20 юни 2017 г.

Деветашката маара


          Когато тръгна да пътувам нанякъде, се насилвам да не мисля , че туризмът е бизнес, мода, алъш-вериш. Мафия, Третата световна война (по Мишел Сер) Опитвам се да пътувам най-вече заради насладата от самото пътуване, неочакваните срещи и непознатите гледки. И още – заради това, че туризмът не е само география, а много повече история. Или истории.  Пътувам и заради завръщането, което е част от уробороса на живота.



          Деветашката пещера е величествено място. Толкова величествено, че си казваш – "не, това не може да го има в България. Това е пейзаж от Южна Америка. Или от Северна." Но го има и то изниква пред теб неочаквано, без да е загатнато по някакъв начин.



          Влизаш през внушителен, огромен вход - широк поне тридесетина метра и толкова висок. Вървиш напред и главата ти е все нагоре и настрани. Гледаш, ахкаш и снимаш, но все не си доволен от запечатаното във фотоапарата. Светлината е уникална - тя е тази, която прави всичко да изглежда магично.  Естественото осветление идва от големите отвори на тавана на огромните скални зали. Отворите били седем на брой, с различна форма, но тези, които впечатляват са четири. Именно поради тях тя е наричана още "Окната". Позната е още и с турското название за пещера. "Маарата" не е много известна сред туристите, може би защото е била секретен военен обект до 1990 г. Едва от двадесетина години е отворена за посещения и е обявена за природна забележителност.


          Всъщност не влизаме в самата пещера – това което виждаме са само залите на преддверието. Самата пещера е затворена до 31-ти юли заради размножителния период на прилепите. Имало големи колонии с хиляди екземпляри от четиринадесет вида - това била третата най-значима в Европа пещера по брой и видове прилепи. Спомням си за колонията от прилепи в една от малките пещери край Арката на Орешари и добивам представа какво нещо са хиляда прилепа накуп и какъв невъобразим писък издават. А тук сведенията са, че обитават над 30 000 екземпляра - не ми се мисли какви апокалиптични шумове и гледки има вътре.
          Гледаме нагоре и встрани. Многобройни лястовици кръжат над главите ни. Разказват ни история, че в миналото самолет е влязъл през входа на пещерата и излетял през един от горните отвори. Съдейки по широчината на отворите това е напълно възможно със самолет с неголеми размери и при майсторски пилотаж. А и да не забравяме, че някога сме имали традиции в авиацията, а даже и в самолетостроенето, докато великите сили не са решили, че не трябва да имаме такива традиции.



          Любуваме се на ека на гласовете ни, на светлосенките, на зеленината вътре, на формите дълбани с хилядолетия от водата. 
          "Българските пещери са известни в цял свят. Някои от тях са толкова огромни и изумителни, че можеш да летиш в тях със самолет, което и направихме" - това са думи не на кого да е, а на самия Рамбо - Силвестър Сталоун по повод на снимките на екшъна "Непобедимите 2", част от които са правени и в Деветашката пещера. Впрочем стигането до Маарата е удобно благодарение на моста, построен заради филма и оставен след приключване на снимките. Така де - ако бюджета ти е сто милиона долара за целия филм, защо да не направиш едно бетонно мостче от 50-60 метра. Но това са само част от любопитните факти.  



          Останалото е възхищение и наслада, че си се докоснал до още едно величествено чудо на природата по българските земи.

вторник, 13 юни 2017 г.

Мама

         Вечерта, на 12-ти май 2012 г, след като изпратихме мама в последния ú път, Коко - тогава на седем, докато рисуваше нещо с цветни моливи, каза че баба му много щяла да му липсва и добави: "Дано мама да я роди пак в нашето семейство". После по детски незлобливо ме попита аз на колко години съм, майка му на колко е, и ни разпредели набързо кой кога ще умре.
                     Днес, 13-ти юни, мама щеше да навърши 87 г.
        Докато се роди отново в нашето семейство - нека почива в мир!

понеделник, 12 юни 2017 г.

Една песен...

          Много изпълнения съм слушал на „Amazing  grace” – на Елвис и на Род Стюърт, на Арета и на Селинката Дион, даже и на Джоан Бейз, но най-красивото, най-омагьосващото за мен е това на южноафриканците „Лейдисмит бляк мамбазо”. Беше ми ги записал на касета мой колега от Станцията в Нион и аз се влюбих в тази акапелна група. Луди и брилянтни.

          Та дори и не подозирах, че след време ще участвам в записите на песен, която е втъкала и част от българския вариант на този стар химн на английския пастор Джон Нютън, писан преди повече от 250 години. Е – случи се – едно чудесно парче на Витя Макаров, което записвахме в „Zero project studio”– с китари, гайда, акордеон и три гласа. Това ако не е благодат – да усещаш пулса на нещо, което се ражда, набъбва, расте и става все-по-чудно. Една песен…


петък, 9 юни 2017 г.

Японският чадър


          „Съни бийч”, 1981 г. Или 1982. С десет долара съм в джоба. Стоя пред централния „Кореком” и попипвам банкнотата трепкаво. Тогава „Съни бийч”, демек „Слънчев бряг” беше култово място, имаше много въздух и малко хотели, а сега е обратно.  Беше си късче цветен „Запад” всред нашата сива соц-действителност. Имаше и един ресторант, много шик – „Ханска шатра” – него чух, че още го имало – не знам. Влизам в корекома с моя приятел Юксел и след кратко чудене решавам да си купя автоматичен чадър. Японски. Много бяха модни. Също както българските чадъри били модни в Англия през седемдесетте - така казват – ама на мен не ми се вярва. Беше с извита като кука дръжка и с лъскаво копче за автомата. Какво по-щуро от това да си купиш чадър всред лято, от място, което се нарича „Слънчев бряг”. Тогава още не знаех, че „чадър” е турска дума и значи палатка, шатра. За разлика от повечето езици, в които думата е свързана със слънце, дъжд или сянка. Чуденето в корекома, ако запомнихте, казах че беше кратко, защото банкнотата беше само десетачка. Ако беше стодоларова, чуденето щеше да е много по-дълго. Така е и с другите неща – колкото повече имаш от нещо – толкова повече се чудиш какво да правиш с него. И днес още като разтварям "японското чудо" над главата си се сещам за десетте долара, за спокойния и с много въздух „Слънчев бряг”. Чадърът вече е с една счупена спица, дръжката му е подсилена с бяло тиксо, но продължава да е японски и да ми разказва истории в минало време. 

понеделник, 5 юни 2017 г.

Мухата на тероризма

           Страх ме е да започна тази тема защото ценя думите. Кой ли не си пробва логореята по нея напоследък, а тук не са нужни много приказки.

Сн.Шарл Платийо, "Ройтерс"

          По време на бомбените атентати в лондонското метро през юли 2005 г бях в командировка в Париж. Позвъних на жена ми от уличен телефон и тя притеснено ме пита всичко наред ли, че виж какво ставало в Лондон. Успокоих я, че в Париж всичко е нормално – нерде Лондон –нерде Париж. Казах ú да не позволява на страха да прави от мухата слон. Е, тогава още не подозирах, че Париж ще е другата любима локация на ислямските терористи, но това - после.
          Сигурно и вие сте забелязали, че когато телевизиите и вестниците отразяват самоубийствени атентати, отзвука е някак на „две скорости”. Когато избухват бомби в Израел, или в Афганистан, фактът е само трагичен факт между многото новини, а когато избухне бомба във Франция или във Великобритания, тогава новината става трагедия от световна величина и няколко дни се говори неспирно само за това. Сякаш жертвите в едни страни са по-допустими и маловажни от жертвите в други.
          Тероризъм винаги е имало, но напоследък той навлезе много по-агресивно в ежедневието ни благодарение на средствата за масово осведомяване. Оттам страхът се глобализира. Той наднича отвсякъде. Този конкретен страх от бомби и стрелби на места където се събират много хора. Страх с много нюанси. Признавам си - когато съм на летище се страхувам. Страхувам се не толкова от терористи, колкото да не помислят мен за съмнителен. Това е друг вид страх. Странно, нали. Мухата на страха бръмчи във всички нас. Неловко ми е, че всеки може да подозира всеки. Щателните проверки преди качване на борда са ужасни – вглеждаш се във всеки с подозрение и другите ти отвръщат със същото. Страхът, че може да те подозират без да има за какво - това също е притеснително.
          "Тероризмът е като муха в стъкларски магазин. Малка и слаба, мухата е безсилна да помръдне дори една чаша. Затова тя намира слон, влиза му в ухото и бръмчи, докато го подлуди и побеснял от страх и гняв слонът изпочупва всичко в магазина. По този начин, например, мухата "Ал-Кайда" накара американския слон да разруши стъкларския магазин на Средния Изток."
          Това са думи на израелския историк Ювал Харари и аз съм напълно съгласен с тях. 
          В малките страни, встрани от глобалната политика, в малките населени места нещата със страха имат съвсем други измерения.
          Лично аз, във всекидневието си се страхувам повече от лудите шофьори, които карат мощните си автомобили с 80-100 км в час в града, отколкото от тероризъм. Има много по-опасни явления в нашия живот, конкретно в България, отколкото да се страхуваме от ислямски терористи. И в глобален мащаб е така - та ако чукнем в „Гугъл”, кои са най-честите причини за смъртност по света ще видим, че там тероризмът липсва. Най-отпред са сърдечно-съдовите заболявания, болестите на белите дробове, диабет или затлъстяване. И у нас е горе-долу така, а автомобилните катастрофи присъстват някъде към края. "Тероризъм" няма в тези класации – независимо от държавата – ако изчислим жертвите, те ще са едва нула цяло и нещо от процента от всички причини за смъртност.
          А и като се замислим не е ли нашата здравно-осигурителна система по-голям "терорист", или каналджиите на бежанци в Средиземно море с препълнените лодки, които мине не мине време се обръщат и потъват.
          През 2015 г в катастрофи по пътищата в България са загинали 708 души, а за ранените да не говорим. Непълнолетният шофьор причинил смъртта на 9 души бежанци не е ли терорист?
          Всяка причина за неестествена смърт е ужасна и недопустима, та Бога ми - става дума за човешки живот, но много моля, уважаеми средства за масово поразяване, пардон, осведомяване – не ми пробутвайте на преден план, увеличена под две лупи, една от най-маловажните причини. Мухата на тероризма не може да събори нито една стабилна държавна система, но слонът, който е в самите нас – в политиците и държавните институции, може да причини ужасни наднационални катастрофи. И днес още виждаме последиците от развилнелия се американски „слон” в Ирак и Афганистан, доведен до лудост от мухата „Ал Кайда”, както казва Харари. Е, аз няма да кажа като него, че „Макдоналд`с" е по-опасен от Ислямска държава, но е добре да се замислим – от кои страхове да се страхуваме повече и от кои – по-малко. Защото тези страхове ще предадем и на децата си.





вторник, 30 май 2017 г.

Гайда на три морета

          

                               Кози дявол е гайдата,
                                  с три крака.
                              И всеки крак
                              води към име –
                             духàло, ручúло, гайдуница,
                                 само дъхът е безимен.
                                    Безимен                            

                               гайдарят с потурите
                                     в меха смеха си заключва,
                                                започва да свири,
                                             притуря.
                                             и приказно нещо се случва -
                                         свирнята по присои
                                          се люшва,
                                         на три морета се чува,
                                            три небета отпушва
                                                и ти се струва,
                                                  че козият дявол
                                                      раздува се
                                                     контурите разширява,
                                                    става копà сено,
                                            божи храм,
                                  планина,
                                             после цяла България става,
                                                (
и все пак гайда)
                                         на три морета.

понеделник, 22 май 2017 г.

Хармонията "Ночево"



Две недели поред сме в Ночевските Родопи. Ходим. Изоставяме градове, улици, кафенета, проблеми и драсваме по дивото. За скалните потайности на Ночево и за ходенето сред дивите пущинаци бях писал и преди, и мога и сега да говоря много. Но не искам да затрупвам впечатленията под много думи – просто тази хармония трябва да се види. Да се походи, да се поседи, да се усети.




 Край Ночево ни привличат скалите обвити в мъглата на древните ни предци. Но там ни привлича и лудналата зеленина на май, дъбравите, привличат ни непознатите пътеки. Привличат ни хората, които, макар и рядко, срещаме. „Ambulator nascitur, non fit” – пише Хенри Торо още в средата на XIX в., като перифразира известна латинска сентенция за поетите. „Ходещият се ражда, не се създава”. Сещам се и за друга крилата фраза – „Краставите магарета се надушват” – тя май не е латинска. И ние всеки път оформяме група от такива надушващи се – дето ще хванат ръжда, ако не тръгнат из джендемите поне един ден в седмицата.

неделя, 14 май 2017 г.

Озарения...

          Мотам се из циганската махала, която някои наричат ромска, а самите жители там се определят като турци. Върша някои действия свързани с поредния ренесанс на моя автомобил, отдавна навлязъл в третата възраст. Подминавам паркирала конска каруца. В нея, напет циганин (ром, турчин) седи с гръб към коня и говори по мобилния. Возилото е „мерцедес-каруца” – конят е едър, с дълги цветни пискюли от двете му страни, а каруцата е прясно боядисана в жълто, червено и други ярки цветове. Блести. Виждайки говорещия по джиесема човек, аз все още не се сещам, че съм си забравил моя - ще се сетя след две минути път. Връщам се и тогава забелязвам, че на капаците на коня се кипрят две едри букви - „А, В”. Еейй – озарява ме светлина – ама то верно се задава 24-ти май. Интелигентна нация сме – щом и на капаците на конете пишем „азбукито”…

сряда, 10 май 2017 г.

"Грехът на Мáлтица"

       

          Още от първите редове, от първата страница на романа, на читателя (тази съмнителна и, хм..., неопределена  порода) му става ясно, че е попаднал на литература от висока класа. Натъкнал се е на красив, завладяващ (и нека го кажем - не героичен) подход в художествената интерпретация на до болка познати отрязъци от нашето минало. И всичко е написано с удивително лексикално богатство, с фин усет  и познаване в детайли на епохата, на музиката и пространствените измерения на предосвобожденския бит.
          Наративът е изчистен от възрожденски патос - той просто те поглъща и омагьосва, без да провокира сълзливо съчувствие към "добрите", нито чак такава омраза към "лошите".
          Романът грабва още с началото - с подхвърленото парче от конски крак, строшило прозореца на набедената за гювендия жена и ти става ясно - друг такъв роман не може да има. Още от първата сцена територията е "маркирана". Това е роман не за големите събития, не за големите герои, а за една уж "малка" човешка драма, но голяма колкото е голям живота на всеки един от нас.
          "Грехът на Мáлтица", макар и плахо, опровергава застъпниците (между които бях до скоро и аз) на тезата, че "медийната литература" (награждаваната, лансираната по всички средства за информация), ще изяде "малката" (плахата, по-малко кресливата). Опасността една добра творба да се изгуби за поколения напред, съществува, но леко избледнява след феномена с "Калуня-Каля" и сега с "Грехът на Мáлтица". Аз, който съм от поколението на 80-те и 90-те години, помня много добре кои бяха известните имена в литературата от тези години, но името на Лиляна Михайлова не беше сред най-популярните.
          Новото издание на романа за мен е събитие.
          Това, което прави този роман плътен, дълбок, дъхав, богат на нюанси, освен различния поглед, е езика. Защото една литературна творба се съизмерва най-вече по езика, с който е написана. С тази книга няма да ви се стори нито за миг, че сте в познато русло, че вече сте чели нещо подобно. Тя предполага бавно четене, предполага да се съсредоточиш, за да усетиш истинското пулсиране на събития, вълнения, образи. Роман, който ни запраща отвъд авторовата чувствителност, но изисква много и от читателите.


          Лиляна Михайлова, "Грехът на Мáлтица", издателство "lexicon", 2017

сряда, 3 май 2017 г.

Пещера с южно изложение


          Пещера с южно изложение и панорамна гледка. Няма ТЕЦ, ток, вода. И асансьор. То и път няма. Най-близката "Била" била на 40 км (айде - 45 да са). Бог е по-близо. Хубавото е, че няма лоши съседи. Лошото е, че и добри няма. Казахме - Бог, ама той не е съсед. Той е вездесъщ. Това е друго...Макар че според Ювал Ноа Харари ние сме на път да станем богове. Само да е живот и здраве. В пещерата расте здравец.

неделя, 30 април 2017 г.

Бащите си отиват през април



          Бащите си отиват през април,
          когато пролетния вятър
          подритва сухи есенни листа
          и прашни кучета пристъпват тъжно,
          край некролозите от миналага пролет.

               Бащите си отиват непознати.
               Потъват по пътеките към вчера.
               От тоз април нататък ще е трудно
                да им говорим, но можем да опитаме-
               със шепота на отчуждени статуи.

          Отиват си бащите. През април,
          отекват стъпките им по следобеда последен.
          След тях оставаме размъкнати видения –
          по-слаби, по-самотни, по-чупливи
          монаси, изоставени от своя Бог.

понеделник, 24 април 2017 г.

Малките погледи

          Понякога се опитвам да си върна възторга от всичко, което мърда, дърпа ти носа с непознат мирис, дебне те с чудни цветове. Или те "спъва" с формите си - форми, които не виждаш всеки ден. Възторга от първия път. Може би и от последния. Възторга от това нищо да не искаш, нищо да не даваш, нито да очакваш.  От това, че те има и можеш да се радваш с малки, любопитни погледи на всичко, което е край теб.
          И най-вече - не убиваш (тъпчеш, късаш, чупиш, цапаш) обекта на твоето възхищение.



          Понякога се опитвам да запазя своите малки погледи за сбутаната, плахата, дивата красота.
          Е, поне се опитвам...